Manifesto

За гнева

Едвин Сугарев

„Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев…“
Омир, Илиада

Да, този гняв е бил наистина гибелен – унищожил е Троя и е погубил хиляди човешки същества. Примерът на Омир за това как работи гнева е проницателен – това ирационално и подсъзнателно чувство е предизвиквало трагедии и неразбории в хода на цялата човешка история. Нещо по-лошо: било е използвано от всякакъв тип сатрапи и сатрапии в полза на колективното насилие, за надъхване и противопоставяне на човеците един срещу друг. Идеологията на хитлеризма например се гради именно на базата на гнева – гневът, породен от загубата и националното унижение на Германия през Първата световна война – и той е енергията, която оправдава насилието в многото му различни разновидности – включително тези срещу евреите, които като етнос се мислят отговорни за разпъването на Исус. Идеологията на марксизма и още цял куп по-стари и по-нови революции, всички до една изродени в диктатури, се конструира върху изконния гняв на имащите срещу нямащите, като Сталин допълва нейната мощна енергия с гнева срещу вътрешния враг.

Чрез описаното в Илиадата, а и в много други текстове от зората на човешката история можем да видим как се изразява гневът, какви са неговите външни проявления и последствия. Какъв е вътрешният механизъм на неговото пораждане обаче – и какви са психологическите предпоставки, благоприятстващи неговата поява, е доста по-неясно – и значително по-рядко е обект на изследване и интерпретация. Вероятно поради това мисленето ни за гнева като значим сегмент от емоционалния аксесоар на човека е доста фрагментарно, а нерядко и погрешно.

Склонни сме например да мислим, че гневът е привилегия на могъщите. Струва ни се, че слабият не се гневи, че той се примирява, тъй като реализацията на неговия гняв би имала само негативни за него последици. Това не е вярно, нещо повече – гневът е присъщ дори в по-голяма степен на слабите. Той е вторичен продукт от чувството за самосъжаление, което постепенно се натрупва в душата ни, когато нямаме успех и когато представата ни за себе си, изградена въз основа на преживяното в миналото и на насилствено наложени психологически матрици, изпадне в банкрут. В един момент това натрупване се превръща във взрив, който може да избухне по някакъв съвършено незначителен повод.

Истина е, че не винаги гневът е проявен – нещо повече, той по-често се проявява във вътрешния свят на човека, като го деформира и опустошава – това е скрит гняв, който може да се превърне в тежка ментална болест. Поразените от нея често изпадат в депресии, но не са редки и случаите, в които търпеливо дебнат за появата на някой по-слаб от тях, върху който могат да излеят натрупания гняв и така да се освободят от неговото бреме. Това е патологична проява, която също има гибелни последици – макар и да не затрива градове и да не унищожава хиляди хора. Тя е насочена към човека до теб, към най-близкия ближен, и най-често се изразява в психологическо насилие – ние чупим този човек, унижаваме го и го унищожаваме психологически – и това е една скрита война, която по своите мащаби не отстъпва на световните.

Можем да се запитаме има ли „нормален“ гняв, различен от патологично преживяното чувство за самосъжаление. Струва ни се, че да – и виждаме този гняв като проява на силно изразеното чувство за несправедливост. Това е естествена реакция: когато някое събитие много остро засегне нашия нравствен кодекс, ние изпитваме гняв и сме склонни да виждаме този гняв като справедлив, и да оправдаваме породените от него наши действия. С което отново грешим – тъй като и в този случай гневът е породен от разделението между аза и света, което ни позволява да се мислим като противопоставени на битието и дори като живеещи contra mundum – което е априори грешна позиция. Защо е така обаче не е лесно да се разбере, а още по-трудно е да се приеме. А е така, защото де факто не сме отделени – нито един от друг, нито от вселената, нищожно кътче от която обитаваме. Всичко е свързано с всичко и ние се съотнасяме към битието както вълната към океана – появяваме се и изчезваме, но океанът не изчезва, а като част от него и нашето битие продължава отвъд смъртта.

Това има отношение и към нашия справедлив гняв, тъй като да бъде част от нещо – но не бурма от машината, а клетка от живия организъм, предполага и отговорност спрямо цялото. Така че ако видим някой да бие дете, е редно да осъзнаем, че сме част от онези комплексни фактори, които са допуснали възможността да има подобни уродливи проявления; че вероятно този някой също е бил бит като дете и сега си го връща чрез вместената в него матрица, която е пуснала своите кучета на гнева; че може би и ние сме вдигали ръка срещу някой, който носи детето в себе си.

Ще се запитате: какво тогава – да го погледаме и да отминем ли? Не. Трябва да спрем биещата ръка, но да го направим без гняв – по-скоро така, както се плеви цветето от бурените. Не трябва да наказваме – трябва да поправим един нищожен сегмент от света, който ни заобикаля – следователно трябва да поправим нещо и в самите себе си. Спонтанното действие, породено без гняв, но с вътрешното усещане за отговорност, е различно от тъй наречения „справедлив гняв“ – защото колкото и да е справедлив, той е в някаква степен също пагубен, тъй като е заразен като чумата и на свой ред поражда гняв – и тъй като е неефективен. А защо е неефективен, ще ви обясни всеки боксьор – най-опасното в един боксов мач е да оставиш реакциите си да бъдат контролирани от гнева – това гарантира сигурна загуба.

Гневът е рожба на страдащия, уязвения аз – сиреч на представата, която изграждаме за себе си като жертва на разни несправедливости. Той боже да вирее само на базата на сравнения – аз и света, в който живея; аз и другите – аз ограбеният от другите, несправедливо унизеният. В момента, в който премахнете противопоставянето и постигнете идентификацията между аз и света, в който се почувствате част от живия организъм на универсума, гневът ще изчезне. И ако успеете да удържите достатъчно дълго тази визия за себе си и битието – ще изчезне завинаги. С него и страхът – защото гневът и страхът са дълбоко свързани. Страхът е скритият мотор на чувството за самосъжаление, което поражда като компенсаторна реакция вашият гняв.

^