Manifesto

Новият екологичен ред

В хода на човешката еволюция се е формирала представата, че прогресът е свързан с овладяване на природата и използване на природните ресурси за производството на блага, които улесняват човека и повишават качеството на неговия живот. Смята се, че върху потреблението на тези блага се крепи самата цивилизация. Това е донякъде истина – но само доколкото човекът не влиза в противоречие с околната среда, в която битува и от която е част – и само доколкото си дава сметка за необходимия баланс между своята дейност и ресурсите, които я правят възможна.

Този баланс е съдбовен и има една граница, отвъд която човекът и природната среда влизат в опасно противоречие и взаимно се разрушават. Тази граница вече е премината – и е време за нов световен ред, който да държи сметка за този баланс – ако изобщо искаме да оцелеем. Иначе казано – време е за нов екологичен ред, в който опазването на околната среда и съхраняването на природните дадености са категоричен императив, по-важен от всякакви икономически съображения и потребителски щения – при това не само в геополитически смисъл на думата, но и в човешкото съзнание, в човешкия манталитет и системата от ценности, които определят нашия мироглед и стил на живот.

Тъй наречената индустриална епоха и синдромите на потребителското съзнание са отговорни за нарушения баланс между човека и природата. Тяхната логика е елементарна: човек живее, за да произвежда и потребява блага, които правят живота му по-удобен и по-независим от външната среда, обграждайки го с механизми, които придават на битието му парников характер. Тази логика обаче е измамна, тъй като свръхпроизводството на блага на първо място изчерпва природните ресурси, и на второ място деградира човешките ценности, като превръща човека в консуматор, неспособен да види ценност и смисъл отвъд материалното.

Да, той живее между стени, но е забравил как изглежда небето; да, разни механизми го топлят през зимата и разхлаждат през лятото, но ласката на вятъра и свежестта на снега са му непознати; да, той може да види какво ли не на своите малки екранчета, но няма представа как ухае реалността. За него светът се простира в зоната между раждането и смъртта и нищо преди и след това няма значение и смисъл, като се хвърлят огромни ресурси, за да бъде отърван от очевидното – че в координатната система на „отреденото му време“, то тече само от раждането към смъртта – и няма връщане назад.

За хората от консуматорското общество природата е просто склад – склад от елементи, които могат да бъдат използвани в името на прогреса. Дълго време този склад е мислен за неизчерпаем, може би затова днес хората много трудно могат да бъдат убедени, че ресурсите на планетата са на изчерпване – и че при този темп на експлоатация за производство на блага, в много случаи излишни, неизбежно ще дойде и денят, в който отредената ни среда няма да бъде вече годна за живеене.

Този ден съвсем не е толкова далеч, колкото би ни се искало да бъде и колкото ни изглеждаше съвсем доскоро. Няма да говоря за изчерпването на нефтените и газови ресурси, за замърсяването на въздуха и водите, за проблемите с натрупването на всякакви отпадъци и прочее важни неща. Ще се спра само на най-красноречивия пример – глобалното затопляне. Става дума за процеси, които вече са съвсем очевиден факт. Парниковият ефект, породен от индустриалните производства и свързаното с тях изразходване на енергийни ресурси, вече има своите катастрофични проявления – дълги горещи вълни, съсипващи засушавания, придружени от мащабни пожари, ураганни бури, топене на ледници и какво ли още не. Повече от ясно е, че ако продължим да експлоатираме природата със същия темп, само след няколко десетки години огромни територии, населени днес с милиарди хора, ще се превърнат в необитаема пустош.

През ноември 2017 г. 15 364 учени от 184 страни отправиха предупреждение към човечеството Те посочиха, че „текущата траектория на потенциално катастрофална климатична промяна, поради повишаването на парниковите газове от горенето на изкопаеми горива, обезлесяването, селскостопанското производство, особено на преживни животни за консумация на месо, е особено притеснителна“. Техните притеснения имаха повече от сериозни основания. Според скорошно изследване на проучване на Световната метеорологична организация (СМО) и Метеорологичната служба на Обединеното кралство (МСОК) показва, че шансът глобалното затопляне да надхвърли 1.5°C в годините до 2026 г. е 48%. Освен това според двете организации тази вероятност само ще нараства през следващите години.

Повишението на температурата с 1,5 градуса е граничната стойност, която човечеството се опитва да удържи. Отвъд това вече следват опасни и непредвидими последствия.  „Числото от 1.5 градуса по Целзий не е някаква случайна статистика“, каза Петери Таалас, генерален секретар на СМО. „Това е индикатор за точката, в която въздействието на климата ще стане все по-вредно за хората и всъщност за цялата планета“, Известно е, че само за едно десетилетие, в годините от 2011 до 2020 г. са най-топлото регистрирано в историята десетилетие, като средната температура в световен мащаб достига 1,1°C над равнищата от прединдустриалния период, приключил едно столетие по-рано. По силата на какво светът се надява бъдещото нарастване на температурите да бъде удържано в рамките само на 0,4 градуса, не е много ясно.

Добре известни са факторите, които предизвикват парниковия ефектите, както и дейностите, които го причиняват. Сред тях са изгарянето на въглища, петрол и природен газ, изсичането на горите, животновъдството, насочено към добив на месо, използването на азотни торове и много други. Международната общност организира няколко световни форума, за да постигне споразумение за ограничаване въздействието на вредните емисии,  а именно въглероден оксид, метан, диазотен оксид и флоуросъдържащи газове. Според Протокола от Киото бяха приети тъй наречените „квоти за емисии на парникови газове“  – инструменти, с които може да се търгува, но които иначе предполагат произведените вредни газове в повече да се заплащат от предприятията в страната производител  с надеждата, че икономическата принуда ще ги застави да филтрират замърсяванията или да се заемат с по-екологични производства.

Принципът е – замърсителят плаща. Ами ако не иска да плати, както много страни не искат, като се позовават на причини от социален характер? Ами ако си плати, а след това продължи да замърсява, защото така му е по изгодно?

Свръх всичко има и два фактора, които с пълна сила провалят трудно постигнатият консенсус на световната общност относно климатичните промени. Първият е, че много сме закъснели. За да постиганем на целта от 1,5 градуса, приета за критична, е необходимо намаление с 55% на парниковите емисии. „За да имаме шанс да ограничим глобалното затопляне до 1,5 градуса, имаме осем години, за да намалим почти наполовина емисиите на парникови газове“, предупреди неотдавна изпълнителният директор на UNEP Ингер Андерсен. И добави: „Осем години, за да се направят плановете, да се въведат политики, да се прилагат и в крайна сметка да се постигнат съкращенията“.

Осем години са твърде малко. Особено когато преди това си произвеждал без мяра и разхищавал без пощада. За да бъде постигнато такова намаление на вредните емисии, е необходимо да се постигне цялостна трансформация на енергетиката, като се прекрати действието на всички централи, работещи на въглища, мазут или природен газ, да се спрат в много кратък срок всички двигатели с вътрешно горене, да се въведат енергоспестяващи технологии навсякъде, където е възможно и огромната част от хората да станат вегитарианци. Как би било възможно това за осем години? Никак.

Вторият фактор е, че планираните мерки няма как да бъдат всеобхватни. Те се прилагат на държавно равнище и с инструментите на държавните регулации. Държавата може да задължи предприятията да спрат замърсяващите си производства, но много трудно може да накара някой да хвърли дизеловия си автомобил и да си купи електрически. Или да се къпе под душа, вместо във басейн. Или да стане вегитарианец. За да бъдат постигнати такива жестове, е нужна не нормативна принуда, а промяна на съзнанието – и точно тя е много трудно постижима – по-трудно дори от екологическата солидарност между държавите в днешния свят.

И ако това е така, то причината е, че става дума за генерална промяна на гледната точка и огромно разместване в ценностния свят. За да се стигне до тях и респективно за да спаси планетата си и собственото си бъдеще, човек трябва да престане да мисли за природата като склад от ресурси, който му е даден, за да го използва както намери за добре. Трябва да разбере, че не може безнаказано да се изсмукват земните недра, да се обръщат реки, да се секат гори, да се държиш с планетата като свиня с кочина. Трябва да разбере – и то безусловно – че самият той не е нещо отделно и противопоставено на света, а е част от него Че природата и вселената не само че не са склад, но са нежна мрежа, в която всичко е свързано с всичко, и в която и самият той трепти с нейните вибрации. Трябва да разбере, че животът не е само имане и плюскане, а и вдъхновение и красота, и че капката роса върху върха на тревичката е не по-малко важна от цялата негова индустрия. Трябва да си спомни за делфините, които може би са не по-малко интелигентни от него, но не са променили с нищо своя живот и своята среда  и са останали вписани в нея.

Точно такова вписване е спасителната рецепта за човека. Става дума да почувстваш природата така, както градинарят чувства своята градина, както стопанинът мисли за своя двор – с грижа и отговорност. Едва тогава ще бъде възможен новият екологичен ред, който може би ще спаси планетата Може би…

^