Manifesto

Суджаса

Едвин Сугарев

 

През 2012 г. прекарах няколко дни на Суджаса, под открито небе, направих много снимки, написах много стихове и няколко прозаични фрагмента, които оформиха нещо като поема. Сега ги препрочетох – и видях, че прозаичните фрагменти образуват нещо като пътепис, който не описва самото място, а по-скоро преживяното чрез него. Ето го:

Суджаса

Един приятел ме доведе тук преди години. Влюбих се в това място, в неговото безмълвие, в неговата симетрия, в неговите цветове, в скритите му дълбочини. Опитах се да го изразя с думи – не се получаваше: Суджаса е отвъд думите.

Думата произлиза от турското Суджасалтъ и означава Под водичката или Под извора. Името и днес отговаря на реалността: наистина тук от много места блика сладка вода, прицеждаща се през отвесните скални и глинести пластове. Казват, че в стари времена тук, под този извор, са спирали корабите, които са изчаквали реда си, за да натоварят жито от пристанището на Каварна.

Суджаса е наистина извор – не в само в буквалния смисъл на думата. Извор е за жадните ни, оскотели в повторенията сетива. Тази година се реших, опънах палатка там, на тясната ивица бели камъни, и дълго напивах незримите хладни води на това място. Ще се опитам да споделя техния вкус – съзнавайки прекрасно, че няма как да взема Суджаса със себе си, че думите ми ще бъдат подвеждащи и несъвършени.

Дълго се питах как да започна това споделяне – и в крайна сметка реших да се уповавам на лаконичността – по най-простия, най-прям начин. Например със следното хайку, съдържащо първите думи, които написах тук:

*

Зелено море
бели камъни
и огромно небе над тях

Ами да, това е то – Суджаса.

 
*

Суджаса е малко, крехко, забравено от хората място. От хората, не от Бога. Бих казал дори, че тук е едно от неговите обиталища.

Само километър-два след нос Калиакра брегът е изцяло недостъпен: платото е отсечено от пропасти, сипеи и много стръмни, обрасли със смокини и тръстики склонове. Долу, до самото море, има тясна ивица, застлана с бели, изгладени от вълните камъни. Това е Суджаса.

Може да се стигне само с лодка – няма път. (Всъщност тъкмо тази липса спасява Суджаса.) Никой не ходи там – и можеш да прекараш дълги дни, без да видиш жива душа. Сам, под звездите, опънал спалния си чувал и опрял глава на каменната възглавница – само на крачка от прибоя.

Тук почти никога не е бурно – Калиакра пази. Тук прибоят мърка като доволно котенце. Малките вълни се плъзват върху камъчетата – и при отдръпването си шумолят. Лек, но звънък звук от удрящи се камъчета. Сякаш морето диша.

И то наистина диша. Усещаш как издишва, как поема дъх – отново и отново, с всяка полягаща върху брега вълна. Долавяш пулса му – и можеш да настроиш съществото си към този пулс; да вдишваш и издишваш с неговия ритъм. Да медитираш, да го оставиш да прелива в теб, неговият дъх да стане и твой дъх.

И тогава се случваш.

 

 

*

Вглеждането. Способността да видиш. Наистина да видиш – а не да вместиш това пред себе си в някаква матрица, според натрапените ти схеми и модели. Толкова отдавна сме забравили какво е всъщност това. И толкова ни липсва.

Мога да си представя как биха реагирали мнозина на това вглеждане в Суджаса. Един пуст бряг, какво толкова… Те не биха видели красотата на облите бели камъни, оформени от морето с не по-малко изящество и строга красота, отколкото ако ги беше изваяла ръката на Хенри Мур. Те не биха видели костите на старите смокинови дървета, оголени от вълните, с техните невероятно експрeсивни гърчове и сплитове, с тайнописите по сиво-бялата им кожа. Те не биха чули тътена на зеления водопад, с който смокините, тръстиките, лианите и дивите цветя се хвърлят в стометровата пропаст, с която започва Калиакра – това нокътче, на което България се държи, вкопчана в синевата, а може би и в универсума. За тях това би бил просто един бряг, див бряг и – о, ужас – без бетонния намордник на хотелите, без трясъка на барове и кръчми, без тълпата, в която всеки прави това, което и другите правят, без сергиите за разни шарени неща, без неоновите отверствия на телевизори и монитори, които ти правят купона и ти обяснават, че животът е едно безкрайно шоу, което ти помага да забравиш, да забравиш, да забравиш. Да забравиш не само кой си и защо си на този свят, но и че изобщо си. Че имаш битие и че то се състои в това да изкажеш вселената, да окръглиш и осмислиш универсума – и че това битие е тук и сега, а не утре или вчера – и че то е дар, дар Божий – най-висшия, който изобщо е възможен.

Тези хора са сакати. Те са слепи. Те не могат да видят този божи свят – и да почувстват буквално непосилната му красота. Те не могат да разберат как безкрайното се съдържа и в песъчинката, как това, което е горе, е и долу – както е написано в Упанишадите – как те са вселената и как Бог е и в тяхната забравена и занемарена душа, как раят е тук – и е единствено наша вината, че не сме способни да го видим, усетим и разберем.

 
*

Може би това е, с което ми беше най-трудно да се преборя тук: непрекъснатото усещане, че думите са кощунствени. Този бряг е роден в тишина, той обитава безмълвието – шепотът на камъчетата под прибоя само го допълва; той е исото на смълчаното, застинало в себе си битие. Проговарянето – дори когато е само танц на молив върху хартия – е някак грубо, несъответно. Изпитвах – а и сега изпитвам чувството, че думите са оскъдни и недостатъчни; че те се отнасят към реалността – към тази реалност – така, както снимката към пейзажа. И отново – изпитвах – а и сега изпитвам чувството, че този свят не може да бъде пренесен и споделен, че можеш само да се спотаиш и да останеш в него – сам и гол – единствено чрез опита, който постепенно ще отглъхва в паметта – като камбаната на манастир, сгушен между планинските хълмове.

Тогава защо – питах се – дращиш всичко това по смешните си листчета? На какво се надяваш, какво искаш да постигнеш чрез словото, което е тъй несъвършен медиум спрямо спотаената в себе си Суджаса – че сякаш обясняваш теорията на относителността на хотентотски език? Може ли тишината да бъде предадена с думи – и може ли хартиената лодка да стигне хоризонтите на неизразимото?

Нямам отговор на тези въпроси. Имам едно подозрение, което ми се струва важно, тъй като се отнася до самата същност на човека, до неговата мисия – мисия тук, на земята – но също тъй валидна навсякъде и винаги, тъй като и човекът, и неговата планета са част от организма на вселената. Човекът всъщност е единственото същество, което може да препредава своя личен опит във времето, своите усещания за това, което е и което е било, разчетените от него послания за силите и енергиите, които оформят битието. Той разполага с език, чрез който споделя себе си, своето съкровено същество със себеподобните – и чрез който оставя някакъв белег и знак за идващите подир него. Които – може би да, а може би не – ще издигнат този несъвършен, мъчително ограничен медиум до висоти, по-достойни и по-адекватни на нашето общо, вселенско битие – и може би тогава неговите тайни знаци и глъбинни наситености няма толкова да ни гнетят – защото Бог, обитаващият ни Бог – ще бъде относително по-доволен от смисъла, предаден чрез несретните ни думи.

По-кратко и по-точно казано: човекът е преводач. Преводач на Бога.

 

 

*

Суджаса преобразява. Опитът, който можем да извлечем от такива места – места на сила, казвам го без всякакви преувеличения – е безценен по две причини: първо, защото ни показва колко неописуемо, буквално непосилно по-дълбок и по-богат е светът покрай нас от нашата представа за него – стига да имаме очи за гледане и способност да различим и осмислим видяното – и второ, защото ни показва съвсем пряко и недвусмислено колко дребни, наивни и глуповати са собствените ни тревоги и суети – както и с колко напълно излишни условности сме обременили живота си. Колко измамни са нашите жажди, с колко излишности обрастваме, колко желания подменят живота ни.

Всъщност не ни трябва нищо. Буквално нищо. Един спален чувал под небесната стряха, малко храна – и толкова. И тишината, и автентичността, и възможността да да подредиш своето съзнание, да го остържеш от налепите, да му осигуриш покой, да му дадеш възможност да се вгледа в себе си, да потърси собствените си дълбини.
Суджаса е едно от местата, на които се чувствам щастлив. Трудно ми е да преценя доколко това щастие се дължи на факта, че тъкмо на тия места себеподобните ми ги няма.

Ала тези места, върху които се крепи възможността за едно по-прямо и по-духовно съществуване, стават все по-малко и по-малко. Също както и хората, за които животът е смислен само когато човек изповядва някаква вяра, следва някаква мисия, има някаква нравствена парадигма. Тези хора вече са в очевидно малцинство – толкова очевидно, че мисленето за човечеството като цяло става безмислено занимание.

Няма такова цяло. И нищо не може да се направи за тъй нареченото човечество. Може да се поддържа само една крехка мрежа от съмишленици, способни да се отграничат от днешното бесовство – от живеенето без мяра за добро и зло. Мрежа, която да ги крепи мъничко по-дълго на повърхността, да не им позволява да се потопят във всеобщата бездуховност; мрежа, която да свързва и чрез това свързване да поддържа последните остатъци от автентичното живеене, последните отблясъци от хуманизма, който залезе с тъй нареченото ни „потребителско общество“.

Бъдещето принадлежи на ескейпизма. Който впрпочем е възможен единствено чрез убежища, чрез места за духовно оцеляване и отграничаване от масовите стереотипи. Чрез места като Суджаса. Затова бягайте там.

Бягайте!

Бягайте!

 

 

PS: Камъчетата. Малки, огладени от морето, мраморно бели, антрацитено черни. Дълго скитах край брега, за да ги събирам, прекарвах ги по кожата на гърдите си, за да усетя тяхната съпричастност – за да разбера дали камъкът е взаимен, дали е моят камък или нечий друг, отчужден и безразличен.
Те потвърждаваха, издаваха разбиране и доброта, или излъчваха студенина и безразличие. Подбирах ги – красиви като изваяния на Хенри Мур, тъй физиономични в своите дребни дисхармонии, тъй различни – по вид и по нрав – всяко едно от друго. Нареждах ги върху дебелите дънери на мъртвите смокини, оголени от морската вода: те водеха диалог помежду си, изпадаха в пълна хармония или пък най-категорично заявяваха: не, това не е моето място, няма какво да си кажа с тези камъни тук.
След като си тръгнах, донесох няколко, за да ми напомнят Суджаса. Сега ги държа върху дланта си и си мисля – не сме ли и ние камъчета, изхвърлени върху незнаен бряг; тайни писмена на език, който и Бог вече е забравил; неизлюпените яйца на несбъднатите бъдеща, преродени във водите на времето и дарени с броня, за да устоят – докато дойде денят да бъдат погалени и разбрани, докато дойде времето в тях да почука с клюн несбъднатото, пропиляното напусто; докато някой – неизвестно кога и защо – ги вземе в шепите си и потвърди тяхната заедност.

^