Manifesto

Пламен Пенев

Пламен Пенев
Из „Обич” симфонична поема

 

Моя болна есен песен ти ще донесеш смъртта
с бели унесни крила
сънувана понесена
рисуват пеем и повтаряме
горда вечна песента
преминала
която идва
прегръща нашето пристигане
горда вечна песента
без никакво значение
/тъга тъга залива/
сред стъклени дебилни погледи
приятелства
всесмъртни и погубени
/никога не ги е имало/
/топла нежна е смъртта
разбира единствена дописва/
до някакви
все тези бесни
цинични осмъртяващи стада
светът и ти подобно изящна бледа е луната –
             и гаснещ всеки ум
разплетени отплуващите сетива
последно стоплени от тънки скъсани кончета
паяжинни нишки
мисли
провидения
хладните сърца
забравяща мъглата
горяща
ледена тъга
стъклената няма пелена
и своя поглед
бледата над там луна –
           кой да разбере и понесе
взривените сърца
вселенни толкова самотни
верни
неизказани
          Запомнят когато ни живеят
и забравят
обходени пътеки
цветни светли улици
алеи там в сънувани отдавна лозовите редове
листа помилвани от меката ръка
на спомена
подобно невидими обични ветрове
в мъгла и някакво бленувано все идващо
омайно минало
сред градовете
облаци и мигове пресичаме фасади
и нас ни няма –
После след това
навярно в списъци
с най-живи всички сме и цели
които те докосваме
и верни в нея птици облачни ята
неговата твоя
обична вярна бяла болна песен
когато там ни чака идва светла утринта
          Там до дървета днешни и минали
навярно живели разказваме
далечни сърца ветрове
и никой не ще ни посрещне познае
толкоз далечен и друг е нашият дом
в изящни горди сенки дървета облечен
помни изрича онези светли места
високи треви градове –
          Бледнееща памет сърцето
Подобно отминал далечен
прокъсани нишки са дните
какво те задържа
Но изтърпете крепостни стени
пустинни викащите ветрове
не стъпвай и не се привеждай
От други родни краища
в нашето завинаги ще идваме
не е това което мисли че ни има
И каменни знаци на времето
пишеш с огън всевечни слова
стъпваш сам поемаш
когато святата вечност те иска
намята пурпурен плащ на сляпата твоя сянка
повежда душата в живяна забрава
нишки сребърни сънища
              Безвестни тунели мечтаем
обичаме
там е нощта
После вкопан в сърцето на тази съдба
зимата клисава
която
краят не идва
дълбоки пасажи нас ни дописват
там в самотни незнайни
високите улици
улеи незнаещи края
на цялото пепелно трепетно връщане
Пресветла е чашата смъртно горчива
тя ни харесва не ще я подминем
в здрачни сънища ние вече все там
ти аз и всички светли други
а после онези небеса
които ни прегръщат и повиват

 

 

/Бяла зимна приказка Вселени/

    На дълги хоризонти дълбоки дъждове изплита времето
    наднича всичко минало разсичани светкавици рояци
    свои сънуваните утре дебнещи животи
    написани без време в себе си старинни редове
    когато тук през дните –
    Вречен да бъдеш и ставаш онези познати неясни неща
    Тъй далечно ги следваш отдавна те помнят и те
    неспирно разлиствани страници
    течаща сънувана вечност
    Невидим зримият разказ
    Пресичаш незнайни спомнени образи –

По тънки пътеки тунели на времето
Все още земни човеци
Слънца през тежки драперии
С горчиви реки каменни магмени кладенци
Гъстият мрак сплита подрежда
               Под знаци светила
едничък смисъл живяното поверие
сред този дом с духа заселен
целият живот молитва мълчано посвещение
И нищо не разбрали верни и единствени
стоим смирено и дописваме
подобно четене докоснало и плахо
отразеното лице на цялата небесна книга –
              Мислещ снегът времето
в бяла течаща вода която е въздух
онези невидими дъхави тихи неща
когато ни мислят нас с неясните идващи облаци
сякаш направени с памет
и всичкото идващо
бавно ставаме
тихи светли подобия там в ефирния въздух
Толкова действителна безкрайна пелена
от вятър
заспиваш записваш
И в тъй преди обхождани познати краища
стародавен невидим унесен разговор
станал всичко единствено
странно живи души ни посрещат изпращат
додето в този невидим унесен разговор
с тях ни познава и среща
дори в снежния пясък земи поместени
Той ни повежда
вече само в живот от високи поезии
с горестен трепет повтаряна
в жестокия блян безмерна блажена надежда
която сме ние
и тя ни приема повежда
сплита в огнени сънища
полет и вярност без памет
орбити през светли сребърни граници
Не ще го изпишем
само в бледо изящно сребърно щастие
сънувани тихи видения
най-вярно живееш и тебе живеят
плеядите духове сфери планети вселени –

Кой е белият свят
знайни зрящи въздушни пространства
живеят повтарят
кое е белият сняг вятър
тунели преходи вихри видения
оттук на горе нататък
бяла завивка тихият мрак
из снежни пътеки повежда
живият траурен креп
безконечна мълвяща песен
от край до край понесена –
Тихо глъхне слуша мълви
нарежда просторът
потъваш оставаме твое без да го знаем
ти ни приемаш и знаеш –
Повива унесен белият сняг земната твърд
завесите с време простори направени
искаш все там да стоиш и оставаш
наредени мигове пътища
живи подобно звездните орбити
посипали свода
горната твърд покрила ни
трептящите степенни сфери –

Отворено зрящото вечно
шепне неспирен покоят
душата тяло мълчание зримо невидимо
взряна глъхнеща сфера
цялото всичко приела
кристално безмълвие сплетено –
Звезден безброят в умовете
светлите погледи
бистро и хладно е
когато идва зимен покоят нощният вятър
нас прегърнал в невидими бели завеси
вречен повива звездни съдби пътеки
пеещи стихове посвещения
за там едната звезда
неспирна вселенна божия
/Картина Космогонии/

 

 
/Отражения І Из една страна/
Думи облаци подобно хвърлени на горе копия после пътища стеснени
в сърцето бледи дъги оазисите островни поля на ничието щастие
което все мечтаеш и сънуваш
С този свод в притихналата нощ очакваш идвалите утрини
през тоя свят който си и не разбираш не е потребно
само стъпвай и бъди додето има време сън криле и силуети
подобно думи да посрещаш и записваш птици в будните тела на времето
Навярно няма никога в стих и образ да прегърнеш
стъпващите сфери светове и образи до ангели невидими на словото
Стоим и чакаме броим незнайни езера съзираме вътрешното време
далечни тъкани редим неща които няма да ги знаем
През пясъчни дворци минаваме с големите години които идват
когато целият невидим сън ще стане тъжно минало

Вречен с меките ръце на спомена тъй да бъдеш и живееш
Прекрасното което ще си спомняш няма да докосваш
тихи образи светещи прозорци в нощта на дни запалени мечтателни очи
в светлини вървиш вървим по нежни хълмове тогава там с огнища и сърцето
в обичта на идващите с утрини души на хиляди места мълчим когато топла е кръвта спомнените хиляди сърца все там когато тиха мека вечерта
по хълмове с бели светещи прозорци отвори очи от тази памет
из идващите утре утрини погледи при малки детските неща
мълчи мълви запалените погледи мълчи премного и не спира утре времето своя полет
най-вярната онази сфера която имаш само в бледите изящни спомени
отдавна равни с всички други чудеса

^