Свободата днес и тук 21 Април 2014  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Разкази

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Светослав Тодоров

Хейт

 

Новината, че Бог си е тръгнал не изненада никого, но потресе всеки. Вярващите се бяха заключили в къщите си като останали без водач ранени войници, които вече усещат края във въздуха и въпреки че не чуват стъпки отвън, знаят, че хищниците и враговете са някъде наоколо. Усещат дъха им, докато се опитват да вдишат.

 

Беше настъпил хаос сред хората и борещите се помежду си вътрешни и външни гласове, провокиращи изливането на литри безсмислени думи. Повечето се чувстваха като на погребение на близък роднина, който винаги е бил сприхав, стиснат и нежелан гост на масата, но без когото все пак нещо липсва и то е болезнено неизразимо. Забелязваше се онзи шок, който те оставя толкова безмълвен, че не можеш да направиш нищо друго, освен да се усмихнеш, а траурът беше примесен с особено чувство за вина.

 

Все пак малко бяха онези, които имаха инстинктите да усетят присъствието му и да повярват съществуването му, а тези, които бяха твърдо убедени, просто нямаха смелостта да се усъмнят или дори да допуснат, че нещо не е наред. Някои медии излязоха със заглавия “Какво стана?”, “Какво е?”, “Кога ще свърши?”, а написалият с големи черни букви “Какво направихме?” на чисто бяла страница, спечели овациите, които вече никой не искаше, тъй като желанието си беше отишло. Никой нищо не искаше, тъй като всеки бе осъзнал, че всяко негово желание се е превърнало в плевел под градината му. По улиците се забелязваха побелели хора с трескав поглед, които крещяха нещо за края на света, но дори и те се успокоиха и мирно се прибраха по домовете си, когато разбраха, че вътрешно наистина желаят всичко да приключи.

 

Докато пиша това усещам, че не мога да си спомня как всъщност разбрахме, че Бог ни напусна. Сякаш всички се събудихме изведнъж и осъзнахме, че нещо липсва, нещо в нас е толкова празно, че зее вътре в телата ни. А когато няма дори утайка на дъното, се обръщаме към корените, към изначалните мъдрости, към общоприетото.

 

Панически потърсих Библията из прашния рафт. Отворих я с треперещи пръсти и когато видях, че всички думи са изрити, почувствах успокоение. Прехвърлих съвършено белите страници и се усмихнах. Повече нямаше кого да разочароваме. Върнах се в леглото, погледнах за последен път към слънцето, отгърнах първата страница и написах следващите редове.

 

 

 

 

В случай, че я видите, обадете се на...

 

Като всеки човек, който не е усещал присъствието на смъртта около себе си, тя беше очарована от идеята за края на живота. Но напоследък се събуждаше с някакво особено чувство и това я караше да се замисли по-сериозно. За какво? И тя не беше сигурна, само знаеше, че се случва нещо нередно и само тя го усещаше.

 

Всичко започна преди три години. Библиотекарят от първия етаж си замина изведнъж, после и гръмогласният му съсед. След това старите хора на втория етаж, дори вечно усмихнатият рижав мъж от третия, който сякаш вчера беше навлязъл в 40-те. Обикновено причината беше инфаркт. Като че ли блокът беше център за сърдечноболни. Но тя не взимаше събитията твърде навътре. Не и докато не видя, че съседското семейство на четвъртия етаж не закачи също некролог на вратата си. Очите й се разшириха, като видя, че на снимката е Соня – беше само с пет години по-голяма от нея. Да, вярно, често боледуваше от пневмония, беше сякаш вечно настинала, но все пак? Избягваха се разговорите на тази тема, не смееше да пита какво се е случило. Замисли се, че починалите стават все по-млади и в това имаше нещо зловещо, почти като проклятие. Често слизаше бавно по стълбището и разглеждаше некролозите, залепени на вратата на всеки апартамент преди нейния.

 

“Внимавай какво си пожелаваш” гласеше късметът й, донесен с кафето, което си поръча на срещата си с онзи човек. Онзи, за когото после се оказа, че никой нищо не знае. Беше по-голям от нея с навярно 10 години, но това не я притесняваше особено. Говореше както никой друг, завладяващо, но като че ли с глас не от този свят. Казваше й, като на шега, че е тук специално за нея, че често наминавал, но не бил много доволен от избора си, каквото и да означаваше това. Не бил доволен – досега.

 

Семейството й така и не я видя повече. Годините минаваха, следователите деликатно се опитваха да обяснят, че по всяка вероятност тя не е сред живите. Но родителите й отказваха да сложат некролог. Понякога се питаха защо съдбата е отнесла надалеч вятърничава им дъщеря, а момчето на горния етаж, за когото се говори, че е наркоман и едва завърши гимназия, все още е тук и измъчва разведената си майка, отдавна вдигнала ръце от него.

Не си го признаваха, но понякога, докато мълчаливо вечеряха и гледаха към изтърканите флорални мотиви по покривката, действително се замисляха как биха могли да го ‘побутнат’, че да влезе и с другия крак там, където е дъщеря им. Не знаеха как, въпреки че усещаха, че отговорът е очевиден, скрил се под сянката на дългите им носове.

 

 

Робиня на нечий плач

 

 

Имаше моменти, в които спираше да говори, очите му ставаха още по-мътни и се насочваха към някой от прозорците в бара. Вглеждаше се в тях, сякаш прожектираха кадри от неговото детство, от живот, който някога е живял, но сега е толкова слаб, че дори не може да му махне. В един момент затвори клепачите си и отпусна глава на масата, и за момент си помислих,  че никога повече няма да я вдигне. Нещо беше изчезнало. Нещо беше подменено в него. Беше толкова не там, че се чудиш дали някога е било там. Прошепнах, че нямам какво повече да му кажа и станах от масата, като платих сметката и на двамата. След като затворих тежката врата на бара, виковете продължаваха да кънтят в ушите ми и да преобръщат стомаха ми.

 

“Направих го с дъщеря си…с дъщеря си…разбираш ли?”. Една част от мен искаше да го удари, втора да го резтресе от кошмарите, които го преследваха, трета да го прегърне. Разпокъсаните спомени от общите ни гимназиални и студентски години преливаха един в друг, обвиваха се и се отблъскваха, на ум изгарях стотици снимки в мръсна пещ с наивната цел да ги забравя, все едно ще мога. Той винаги е бил най-добрият ми приятел и в този момент това ме убиваше. Да, той се беше променил, бръчките ми стряската с дълбочината си, очите му сякаш щяха да излеят в чашата му, устните му леко трепереха, в косата му се забелязваха бели косми, всичко алармираше за липсата на нещо, което го е имало, но сега липсва. Безвръзватно.

 

“Направих го, както баща ми го правеше с майка ми, същият съм, разбираш ли?”

 

Обадих се на Аделина на следващия ден. Беше трудно решение. Изпитвах ужас от идеята да чуя гласа й след случилото се. Притисках слушалката колкото се може по-силно до ухото си, за да чуя всяка нотка, всяко прекъсване на изреченията по средата им. Тя често правеше това, не го съзнаваше. Седях приклекнал до телефона и блъсках главата си бавно в черната масичка. Тя беше най-чистото момиче, не исках да й се случва нищо лошо никога.

 

Несъзнателно бях избрал за своя мисия да я пазя от всичко ужасно на този свят. Да й дам всичко, за да не знае за нищо друго. Не исках каквото и да било в замяна, освен да я прегръщам, когато се виждаме. Впрочем, да сте се замисляли, че прегръдката е най-интимното преживяване? Оставете целувките и всичко останало, да почувстваш ръцете на близък човек около себе си е винаги толкова магическо. Не се нуждаеш от нищо повече в този момент, дори шумът от колите и срутващите се сгради се изпълва с някакъв чар, все едно си в центъра на света и той се върти около теб. Когато отвориш очи всичко е същото, но нещо в теб е по-пълно или поне не толкова празно.

 

Просто търся красивото и го пазя, нищо повече. Нямам голям избор, когато тълпите хора в центъра на града изглеждат като лавина, която се готви да те помете и да превърне гласа ти в никому ненужно ехо. То ще бъде забравено и никой няма да си спомня за него. Това е ужасно. Помагайте на красивото да оцелее, малко е останало от него. Защитавайте близките си, а когато трябва пазете ги от самите себе си. Доколкото е възможно. Аделин. ме гледаше в очите цял час без да каже нищо.

- Тръгвам си оттук. – каза тя.
- От града ли? – попитах без да отмествам поглед от черния чай.
- Да. Ще остана известно време при майка си, след това ще видим.

 

Но нямаше никакво след това. Две години по-късно Адели. все още беше при нея. С времето червеното в очите й заемаше повече място от бялото. Адел. беше друга. Не успях да я опазя, не че имаше как, но не можех да се отърся от вината, че допуснах най-добрият си приятел да обърка живота на собствената си дъщеря. Той умираше от рак, когато тя псуваше майка му. Тя пребледняваше, когато той се молеше за нейната.

Не можехме да си кажем нищо с Аде. Не можехме да обменим никакви страхове, бяха ни превзели. Тя се давеше в солени сълзи, а аз в детски невинен смях, който преминаваше в плач, когато тя се засмееше. Чувствах се като човек, който е намерил стъпкана роза и се опитва бавно да възстанови гладкостта на листенцата. Но колкото и внимателен да съм, никога този аромат няма да е същият, няма да да изпълва празнотата с нещо привлекателно непознато. Веднъж Ад. ми показа синините си. Не беше виждала нещо такова преди. Успокоих я, че те ще се превърнат в бледи жълти петна, а по-късно ще изчезнат. Заедно с тях, изчезна и А. Остана само точката и всичко, което пазя в себе си. А това е всичко, което пазех за нея.

 

 


 
Действията на Русия в Крим:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




BLUE&BLUES - блогът на Славея Балдева -

http://slaveyabaldeva.wordpress.com/



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional