Свободата днес и тук 22 Май 2019  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Преходът в мрежите на ДС – или дебатът за досиетата

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

Когато става дума за четвъртвековния български преход, няма как да отминем една от най-болезнените травми в това преходно битие – усещането за това, че става дума за режисиран процес – в който основна роля играят задкулисни играчи, пряко свързани с най-мракобесните структури от времето на комунистическия режим – Държавна сигурност и останалите тайни служби – между впрочем създадени по модела и пряко контролирани от КГБ и ГРУ. На практика във всеки съществен момент от политическата история на новото време, зад всеки сериозен обрат в него можем ясно да доловим присъствието на една невидима мрежа, която свързва и в много голяма степен манипулира събитията – това е остатъчната мрежа да ДС, която се е прегрупирала и преформатирала съобразно новите условия.

Това – държа да го подчертая – изобщо не е конспиративен сценарий, роден в някоя болна глава – това е закономерна реалност на прехода, започнал в България по сценария на перестройката. Последната изобщо не е спонтанен процес, както някои погрешно смятат и до ден днешен – а прецизно пресметната и хладнокръвна стратегия за прехвърлянето  на политическата власт на комунистическия елет на икономически релси.

Зад този термин на практика се крие драматичния процес, за който стана дума в началото: през началото на осемдесетте в мозъчните центрове на КГБ и други подобни служби започват да разбират, че плановата икономика няма никакви шансове да издържи в конкурентната борба с пазарната такава – и че тъй мечтаното военно надмощие няма как да се сбъдне – поради безнадеждното технологическо изоставане на Източния блок. Дотоговашния успешен рекет на СССР, който чрез експанзия на ядрените си програми принуждава западния свят в буквалния смисъл на думата да откупва своето спокойствие, се сблъсква с докрината на Роналд Рейгън, благодарение на която кранчетата са затворени, достъпът до модерни технологии – ограничен, а гъвкавата политика в Близкия изток лишава Източния блок от единствените му твърди доходи – зависещи от високите цени на течните горива.

Ясно е, че системата не може да оцелее в този си вид – нещо трябва да се направи, и то спешно. И решението е: да се изтъргува световния комунизъм. Да се обяви неговата капитулация, да се даде съгласие за приемане на някакви елементарни права и свободи, да се въведе частна собственост и пазарна икономика – срещу едно основно условие: че спасяването на давещите се е дело на самите давещи се.

Това, което искат да оферират офицерите от тайните комунистически служби пред западния свят, е – грубо казано –  следното: ОК, губим играта. Признаваме поражението си и имаме желание смъкнем желязната завеса, да съборим стената, която ни дели от нормалния свят. Надяваме се да ни помогнете да го направим – финансово, разбира се. Но имаме и едно условие: нас няма да ни пипате – и няма да се намесвате в процеса на демократизация на нашите страни. Нея – демократизацията – ще я направим ние, а не някой друг.

Само че това, което въз основа на трезвия анализ е влезло в главите на спецовете от комунистическите тайни служби, съвсем не може да влезе в главите на изкопаемите от Политбюра – и по-точно: на разните Полтибюра в комунистическите страни. Финалът на Брежневата епоха бележи върха на комунистическата геронтофилия, както и на слабоумието и схоластичното вкопване в миналото, които доминират в съзнанието на тези тиранични старци, властвали десетилетия без каквито и да било проблеми. Те могат да си представят бъдещето само като запазване на статуквото; за тях трансформацията на социализма отново в капитализъм е немислимо, тъй като би било разчетено като капитулация на провежданата цял живот доктрина. Така овластената на най-високо ниво партокрация се превръща в пречка за спасяването на комунистическия властов ресурс чрез неговата мимикрия – и политическа, и икономическа, и манталитетна – и всякаква друга.

Ченгетата обаче затова са ченгета – за да кроят активни мероприятия и чрез тях да премахват пречките. Те се договарят с част от старата партийна номенклатура – най-вече с тези, които са близо до партийния връх, но не и съвсем на него. Особено внимание обръщат на висшето оперативно ръководство на армията. КГБ и ГРУ разработват модели и ги спускат за изпълнение на своите резиденти в страните от Източния блок: идеята е те да бъдат реформаторите – тези, които ще осъществяват вътрешнопартийните преврати по места: такъв в България е покойният Андрей Луканов, смятан за основен резидент на ГРУ. Кипи трескава дейност за прехфърляне на финансови ресурси от държавни в частни сметки – както и на външнотърговски дружества, създадени пак от тайните служби: това са парите, които ще се върнат и превъртят в мътните води на първите години от прехода, за да послужат като първоначален капитал на “новите капиталисти”. В някои случаи проектите са съвместни, протичат с участието на няколко тайни служби едновременно.

Започва се, разбира се, от Москва – след като Брежнев най-сетне се прехвърля в отвъдното. КГБ се отървава от собствените си “старци” – Черненко и Андропов, като ги прехвърля за кратко на партийния и държавен връх, след което ги изпращат със салюти и венци. Когато идва деня Х за реалния сценарий, на сцената се появява вече друго, съвсем различно лице – Горбачов, също човек с достатъчно солидна кагебистка биография. Следват: гласността, перестройката, масираната обмяна на “дървените” рубли, разтоварването на огромната държава от нейните “съюзни” републики (оставени в ръцете на местните партийни величия, които моментално се превръщат в източни сатрапи), падането на Берлинската стена, разпадането на Източния блок, разпадането и на самия СССР. Така вместо преход към демокрация се случва следното: комунистическите тайни служби детронират своите господари – и успяват да изтъргуват не друго, а техния комунистически строй – при това с огромни печалби за себе си.

Това обаче е сценарий, в разиграването на който са включени стотици милиони човешки същества – огромната част от които не подозират за неговото съществуване. Както всяко човешко дело той е несъвършен – и успява да се реализира само донякъде. Със сигурност например сценаристите от Кремъл са предвидили всичко до Горбачов – но не са предвидили пуча, не са предвидили Елцин, не са предвидили забраната на комунистическата партия, нито пък появата на неколцина непредвидени в техните сметки олигарси. Нито пък са предвидили радикализма, с който нещата се развиват в Полша, в Чехия, в Унгария, в прибалтийските републики и дори в самата Русия.

И въпреки всестранната си ченгеджийска компетентност не са успели да пресметнат още нещо: доколко са мразени и комунизма, и донеслите го с Червената армия окупатори – нито пък колко бързо разните дисидентски движения ще се превърнат в реални политически партии, без да дадат време на мастните комунисти да се окопитят и да заемат тяхното пространство с подставени политически субекти.

Всъщност – ако трябва да направим равносметка за тази гигантска по мащабите си манипулация, ще видим, че този сценарий никъде не успя изцяло. Това, което се случи в страните от Източния блок, бе резултат от два сблъскващи се фактора – съответния регионален вариант на този сценарий, доразработен от местните тайни служби – и гражданската активност на хората, насочена против комунизма и за реална смяна на системата. Някъде сценарият се сбъдна отчасти (в страни като Словакия и Румъния например); някъде – почти не (например в Чехия и Полша). В една единствена страна се сбъдна почти изцяло – наистина бавно и мъчително, с драматични сривове и ексцесии.

И тази страна е България.

Можем да проследим механизмите на това сбъдване – неговата мъчителна история. За ролята на ДС в политическия и обществен живот в годините на прехода се води може би най-продължителния дебат в новата история на България. Има обаче нещо  твърде нелепо, ако не и порочно в начина, по който се води той в течение на четвърт век. Далеч съм от мисълта да твърдя, че такъв дебат не е бил или не е необходим, че самото занимание с този проблем и мазохистично дело - и че най-добре е да го приключим, като затворим тази страница от миналото. Нещо повече, подобна позиция ми се струва мерзка и мизерна. Това е всъщност тезата, с която самата Държавна сигурност открай време обработва обществото ни. Развиват я с еднаква стръв както офицерите, така и техните агенти – независимо дори от факта, че част от тях са били – и дори в момента са в позицията не на палачи, а на жертви.

Проблемът с дебата за досиетата на ДС се състои в начина, по който го дефинираме: ние обсъждаме досиета – сиреч сме фиксирани само върху проблема кой е бил агент на ДС и кой не. Априори сме приели, че това е тайната, която трябва да разкрием – че познаването на тази тайна ни дава някакви гаранции да разпознаем кой кой е при политическите и обществени избори, които ще правим за в бъдеще. Гледаме на проблема през призмата на персоналиите, без да имаме нужната макрорамка – сиреч без да сме видяли ролята на ДС в българската история и без да имаме обществен консенсус по нравствената оценка за тази глобална роля – като негативна, като подменяща нашето настояще и пагубна за нашето бъдеще.

Липсата на такъв консенс или по-точно казано: липсата на обществено осъждане над самата структура на Държавна сигурност като репресивен апарат, който потъпква личните права и свободи – но който потъпква по същия начин и националната идентичност на България, правейки я заложник на една наложена и нежелана политическа кауза – тази липса опорочава и де факто изражда четвъртвековния дебат върху проблемите, свързани с комунистическите служби за сигурност.

Именно липсата на такъв обществен консенсус прави възможни персоналните твърдения на засегнатите от дейността на комисията по досиетата, че те всъщност са защитавали националния интерес, служейки в това или онова главно управление; именно тази липса поражда циничната гордост на призиви като „Вдигни очи!”, адресирани към разобличените агенти на тайните служби – и именно тази липса превръща всеки намек за лустрация в мръсна приказка.

Но същата липса прави и нещо по-лошо: тя атомизира и до голяма степен подменя дебата за ДС, изтегляйки го към сензационното обговаряне на поредната публична фигура от близкото ни минало, чието досие е разкрито. Или нещо още по-лошо: банализира дебата, предизвиква реакции на отвращение поради натрупаните с времето макабрени ситуации, свързани с него, скрива го под шапката на възгласите: „Е, и какво от това?” или „Стига с тези досиета!”

Стига ли? Изглежда не – като се има предвид колко усилия бяха хвърлени в течение на тези двадесет години, за да се предотврати, изроди и банализира същия този дебат; как говоренето за ДС биваше задушавано с подхвърлени имена и хипотези; как съзнателно бе подклаждана теорията, че този дебат е неотменна част от маргиналните конспиративни теории на някакви си там психясали демократи, докато ДС отдавна вече е история – и позоваването на нейната роля в контекста на българския преход служи само и единствено да даде индулгенция на политици, които са се провалили поради собствената си некадърност.

За лансиране на подобен тип мислене не само че бяха хвърлени много усилия – повече отколкото навсякъде другаде в страните от бившия Източен блок – но и беше ангажиран огромен медиен ресурс: най-често именно от фигури, имащи пряко отношение към дейността на комунистическите тайни служби.

Дебатът бе съзнателно канализиран в маргиналното и сензационното – като основния инструмент за това канализиране беше персоналистичния код, по който бе третиран проблемът с ДС – чрез концентрацията единствено върху въпроса кои са ченгетата – а не примерно кои са оперативните им работници, каква е системата, кому е служила тя и какви са нейните разсейки и трансформации в годините на прехода. Тъй като тъкмо този въпрос – кои са ченгетата – не получи отговор в течение на твърде много години на латентно вилнеене, подхвърлени имена и подозрения – то дебатът естествено се изроди: и днес за ДС мислим най-вече като инкубатор на агенти, а не като исторически фактор, имащ много пряко отношение към нашето българско днес.

Нека се вгледаме това днес – за да видим какви изводи можем да направим за българското битие в Лето 2010. Е – и какво ще видим? Ще видим страната си като най-бедната, най-корумпираната и най-безперспективната в ЕС, с тежката слава на руски Троянски кон, с драматична липса на гражданско общество и самосъзнание, с недоразвита и най-вече недоосъзната средна класа, с отчайващо примитивни модели на мислене и поведение, с очевиден и дори натрапващ се ценностен, морален и духовен упадък. Ще добавя още няколко характеристики, които ни отличават от другите Източноевропейски страни:

- Между тях България е първата – която непосредствено след падането на Берлинската стена, още на първите парламентарни избори избра отново комунизма.

- България е страната, за чието население окупацията на Чревената армия на 9-ти септември 1944 г. продължава да бъде най-важното историческо събитие, случило се в нейната история.

- България е и страната, в която бившата и набързо прекръстена комунистическа отказа да изрази разкаяние за своето тоталитарно и насилническо управление, продължило близо половин век.

- Е страната, която най-късно от всички пристъпи към разкриването на архивите на комунистическите тайни служби.

- Е страната, в която няма институт за паметта, нито пък каквато и да е национална и подкрепяна от държавата институция, която да се занимава с престъпленията в периода 1944-1990 г., като дава гласност както за извършителите, така и за техните жертви.

- Е страната, чийто президент с десетгодишен мандат бе доказан сътрудник на ДС – и този факт не само че е възможен, но и не предизвиква кой знае какви вълнения у неговите избиратели.

Мога да продължа с това изброяване, но ще спра дотук. И естествено, ще се намерят хора, които ще ме попитат какво общо има всичко това с Държавна сигурност и нейните архиви – както и по какъв начин тази институция може да упражнява влияние върху българската съвременност, след като от двадесет години не съществува.

Моят отговор е, че такова влияние има – както има и пряко функциониране на фигури и структури на ДС зад кулисите на българската фасадна и изродена демокрация. Дежурното обвинение в правене на коспритивни теории в случая няма да свърши работа: аз просто твърдя, че Държавна сигурност не е просто инструмент за репресии в ръцете на някакви твърдоглави комунисти, а е исторически фактор, оказващ много пряко влияние върху процесите по време на целия преход – включително и върху нашата съвременност.

Ще се опитам да скицирам основните тези, върху които се основава тази гледна точка:

Първо: според мен ДС не е обект, а субект на прехода. Не е общност от хора, на които им се случват промените, а желязна организация, която ги случва. Разликата с другите източни страни: тук това случване е сполучливо, отговаря до голяма степен на направените прогнози и на изградения предварително национален модел за преминаване на политическата власт на комунистическата партокрация на икономически релси. Наивно е да се мисли, че перестройката с всички нейни аспекти е плод на добрата воля на Горбачов – плод е на изрична необходимост. В името на тази необходимост, но и някак си подмолно, покрай нея, се прави и генерална смяна на караула в комунистическия свят: знаещите реалното състояние на нещата заменят одрътелите и изхабени тирани от поколението на Брежнев. Кой кого заменя всъщност? Гилдийният елит на тайните служби заменя партократите: всички генерални секретари след Брежнев принадлежат към кагебисткия елит. Така е и в България – където освен всичко друго нищо не се случва спонтанно: 10-ти ноември си е чисто активно мероприятие, в което Живков е отстранен, за да дойде на власт Луканов, основният резидент на руските тайни служби, посветения в сценария и участвалия персонално в препирането на парите от държавните заеми през създадените овреме „неявни” фирми на ДС.  Естествено, това не става от раз – както не става и в бившия СССР, където Горбачов идва на власт с патериците на Андропов и Черненко: и тук това става опосредствено, чрез патерицата Петър Младенов. Оттам нататък преходът не е просто внезапното събитие, в чиито сривове изчезва ДС. Тъкмо обратното: преходът е управляван от ДС, която се диверсифицира институционално – тъй като има да играе различни роли върху калния терен на 90-те.

Второ: мит е, че ДС е само история – както е мит и това, че КГБ е история. КГБ днес се нарича ФСБ, а ДС има различни имена, съответстващи на различните му главни управления: Първо е НРС, второ е НСС – днес вече ДАНС, някогашното УБО днес е НСО и т. н. Разбира се, всички тези служби са обвити в демократичен целофан и имат вече нови нормативни документи (всъщност някои подозрително дълго нямат – като разузнаването например – и работят по тайните си устави от 70-те години, които им приписват вярна служба на Партията и борба срещу империалистическия блок НАТО). Това обаче никак не им пречи да се намесват съвсем пряко и директно в политическите процеси, и да огъват българския път през прехода по своя мярко и тертип. Класически е примерът с активното мероприятие, разиграно като оръжейна афера от генерал Бригадир Аспарухов, тогава шеф на НРС, през 1992 г. Въпреки че манипулативната същност на това мероприятие беше разобличена при разпита на генерала в кабинета на Желю Желев – и самият генерал бе принуден публично да се извини на тогавашния министър-председател Филип Димитров, тази афера се превърна в острието на атаката срещу първото демократично избрано правителство на България от 1944 г. насам – и доведе до формиране на правителството на Беров, което съвсем директно обслужваше мафията, и благодарение на което българските реформи бяха стопирани за един период от цели седем години.

Трето: институционалните трансформации на ДС съвсем не изчерпват ролите, разигравани от огромния кадровия потенциал на комунистическите тайни служби. Всъщност част от бившите тайни ченгета и техните оперативни работници се разпиляха, за да осигурят стабилни позиции във всяка сфера на обществения интерес. Тук би трябвало да се отбележи, че едно от главните управления на ДС, навярно най-многочисленото и най-важното, изобщо не намери институционално превъплъщение – и това бе Шесто главно, политическата полиция. Именно нейните рицари на плаща и кинжала се разгърнаха в най-широко ветрило: в политически стуктури, бизнес-групировки и правоохранителни институции – но в не по-малка степен – и в престъпния свят. Една голяма част именно от кадрите на Шесто формираха НСБОП (тогава ЦСБОП) – но една голяма част още преди това бяха започнали да учат разните борци и каратисти как се върти престъпен бизнес. И тъй като и от едната, и от другата страна на бариерата стояха стари бойни другари, дружбата помежду им остана крепка и ненарушима, като постепенно обхвана не само системата на МВР, но и съда, и прокуратурата. Всичко това породи онова усещане за дреметична липса на справедливост, което е основния демобилизаращ фактор в съзнанието на днешните българи. Ако се вгледаме внимателно в големите икономически, но и престъпни групировки, които избуяха праз 90-те, ще видим, че огромна част от техния елит е свързан с ДС и сродните му тайни служби. В един момент дори можеше ясно да се различат „правените” от различните управления групировки: примерно Мултигруп бе градена предимно от Шесто, политическата полиция, докато конкурентната й Трон – от Четвърто главно, научнотехническото разузнаване, ТИМ – от военноморското разузнаване, „Аполо-Болкан” от корпуса на баретите, и прочее. Същите бяха инструмента, чрез който не само се правеха пари, но и се купуваха политици – и дори цели политически партии – примерно ролята на ДПС като дългата ръка на Мултигруп през деветдесетте години просто не подлежи на съмнение.

Четвърто: всички тези структури имаха най-разнообразни функции – те трябваше да  подготвят икономическите структури, чрез които да се оползотворят изнесените от същата тази ДС капитали зад граница – в „неявните” фирми, основани от Първо и Четвърто главни управления – като с тях се осъществи приватизацията и бъде закупена на безценица държавната собственост (първо чрез масовата, а после и чрез касовата приватизация). Те трябваше да се възползват и от мътните води на прехода, за да удвоят и утроят дадените им финансови ресурси – примерно чрез кухите банки и инфлацията, чрез стоене на входа и на изхода на държавните предприятия, чрез спекула с валута и имоти, чрез странното законодателство, освобождаващо от данъци фондациите, и много още подобни трикове. Но част от тях имаха и още една, много специфична функция: те трябваше да поддържат страха у българите – онзи атавистичен страх, възпитан под въздействието на репресивния апарат в течение на половин век тирания. Тъй като тоягата ДС формално липсваше, нещо трябваше да я замени като плашещ фактор. И това бяха именно мутрите, които под маската на охранители и застрахователи тормозеха и обираха едва проходилия български бизнес. В крайна сметка дребните бизнесмени фалираха или се отказаха – и всички идентифицираха прехода като носител на хаос, насилие и беззаконие – благодарение на което в България не се формира нито средна класа, нито гражданско общество. Оцеляха едрите бизнесмени с добре подрязани опашки, но с пълна липса на чувство за солидарност, чест и морал – и пещерен нрав и маниери – такива са си, уви, и досега.

Пето: за това какъв тип преход бе осъществен под сянката на ДС в България говори много ясно един прецедент от съвсем скорошната българска история: банковото ограбване на България – тази поредна национална катастрофа, спретната под управлението на БСП в края на 1996 и началото на 1997 – когато инфлацията стигна 520 %, а заплатите – равностойност от десетина долара месечно. Смея да твърдя, че става дума за съзнателно организиран и проведен сценарий под пряката режисура на кадри от ДС и с изпълнител – банковия елит на България – при очевидно превъзходна координация помежду им; за сценарий, разработван години преди това и имащ като ефект ограбването на стотици милиарди лева от българските спестители и от банковата система – респективно от държавния бюджет, който с неописуема щедрост рефинансираше същата. През 1991 г. НС гласува единствения лустранионен текст в българското законодателство – един член в преходните и заключителни разпоредби в Закона за банките и кредитното дело, според който сътрудници на ДС не можеха да участват в ръководните органи на банкови институции. Естествено, веднага се намериха нужните депутати, които направиха подписка до Конституционния съд, където зловредния член бе надлежно бастисан. Едва наскоро – в края на миналата година, когато Комисията по досиетата разкри принадлежността на лицата, ръководили банковата ни система в този кризисен период, стана ясно защо – както шефовете на БНБ, така и тези на нейните контролни органи бяха сътрудници на ДС – а „консеснсусния” проф. Тодор Вълчев, шеф на БНБ при правенето на кухи банки и даването на кредити без покритие, имаше и най-дългия агентурен стаж.

Същата принадлежност беше разкрита и при отварянето на досиетата на шефовете на фалиралите частни търговски банки, както и тези на кредитните милионери. За това, че същите са имали добра квалификация по ограбване на българския народ, говори сложната и многопластова система на проведената от тях операция, свързана с правене на банки с фиктивен капитал (или направо откраднат – както беше случая с банката на БСП, орсовата БЗПБ), започнало още през 1992-1993 г., създаването на легални схеми за даване на кредити срещу фиктивни гаранции, внезапните скокове в курса на долара – които бяха предварително известни на когото трябва – и който трябва, ставаше спекулативен милионер за една нощ, порочните схеми за рефинансиране на частни банки (само в Първа частна, чийто впиянчен директор Венцислав Йосифов бе кандидат за столичен кмет от БСП, БНБ наля над 20 милиарда тогавашни лева) и прочее...

Съжалявам, но операции както гореописаните съвсем не са само препъникамъци по пътя на сраната ни през последните двадесет години. В своята съвкупност те говорят за мощен, добре координиран и исторически значим фактор, който е предопределял съдбата ни през годините – и този фактор се нарича ДС – все едно дали става дума за създадени от него икономически групировки и мафиотски концерни – или примерно за кръга Монтерей и генералското движение в БСП. Крайно време е да започнем да мислим за ДС и в такъв ракурс – ако искаме наистина да демаскираме нейната пагубна роля в българската история – и ако не искаме дебатът за досиетата да се плъзне по улея на блудкавата сензация. Затова според мен е необходимо – и не се боя да го кажа съвсем пряко – Държавна сигурност да бъде идентифицирана като зло – не в личен план – като набор от сътрудници, а в национален мащаб – като това изричане бъде ясно изразено от върховния орган на страната според българската Конституция – Народното събрание – и законодателно закрепено чрез овеществяващи тази присъда над злото текстове – каквито могат да бъдат само лустрационните.

Вероятно мнозина ще възразят, че вече е късно за подобни мерки. Не мога да се съглася с това – когато става дума за злото, за неговите ясни итституционални и персонални идентификации, които изкривяват не само нашата история, но и нашето настояще, никога не е късно. Истина е обаче, че утре ще е по-късно, отколкото днес.

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional