МВР отново наостри ухо

Едвин Сугарев

И отново се кани да подслушва – този път яко, без всякакви скрупули. Ушите на Цветан Цветанов се оказаха по-дълги от ушите на Мики Маус (както бе наричан Михаил Миков от подчинените му ченгета). Проектът, който се обсъжда в момента от НС, в ред отношения надхвърля скандалните законопроекти за подслушване и достъп до разпечатки от мобилните оператори, които тройната коалиция с магарешко упорство внасяше в парламента. Тогава номерът не мина – сега обаче промените най-вероятно ще бъдат гласувани – ако се съди по благоприятния развой на обсъжданията в парламентарните комисии.

Законопроектът на ГЕРБ значително разширява обсега на престъпните деяния, за които мобилните оператори и интернет доставчиците са длъжни да представят данни и разпечатки: ако според досегашния закон това беше задължително само при тежки престъпления, за които се полагат над пет години затвор, то в новия закон летвата е свалена до престъпления, наказуеми с две години – като при това не се посочва за какъв вид престъпления става дума. Точна тази липса на конкретност отваря широко вратата за всякакъв тип злоупотреби – дори пътно произшествие може да послужи като мотив да бъдат следени вашите контакти и кореспонденции.

Според законопроекта всички оператори ще са задължени да инсталират интерфейс, който да ги свърже с компютърната мрежа на вътрешното министерство, за да може да се следят в реално време контактите на техните абонати. Което на практика превръща искането на разрешение от съда в лицемерен смокинов лист, прикриващ голямото ченгесарско слухтене: за какво ви е това разрешение, като разговорите са ви под ръка – и можете в реално време да проследите контактите на всеки – при това без да оставите каквито и да било следи.

Точно това обстоятелство предполага поне две хипотетични, но и много вероятни опасности: използване на МВР за политически цели – сиреч за следене и подслушване на противниците на режима – и тежки корупционни практики, свързване с набиране на компромати, продавани на добра цена на заинтересованите, промишлен шпионаж, изнудване чрез неофициално събрани улики за престъпления и прочее.

Проектът бе рязко оспорен от активистите на програма “Достъп до информация”. Адвокат Алексадър Кашъмов посочи, че текстове от законопроекта противоречат и на българската Конституция, и на Европейската конвенция за защита на правата на човека – и че точно по силата на тези противоречия Върховният администратгивен съд е отменил Наредба №40 на МВР, чрез която вътрешното ведомство се беше опитало да заобиколи НС, давайки си право да следи трафика на мобилните оператори и интернет доставчиците чрез подзаконов акт.

Най-парадоксална от всичко е реакцията на самите депутати. Когато сродни закони се внасяха от тройната коалиция, десните вкупом ги оспорваха – и експертно, и с конкретните си гласове в НС. Сега ги приемат. Резултатът от гласуването в Комисията по транспорт, информационни технологии и съобщения е девет гласа за – на ГЕРБ и Синята коалиция, и три гласа против – на БСП и ДПС. По сроден начин протече и гласуването в комисията по вътрешна сигурност.

Сиреч: и левицата, и десницата гласуват идентични законопроекти по диаметрално противоположен начин в сравнение с вота си в предишния парламент. Не без забележки – Димитър Димитров от ГЕРБ и Иван Иванов от Синята коалиция подчертаха, че при включването на всички оператори в общ интерфейс с МВР не са изключени злоупотреби, но... подкрепиха законопроекта. Против се обяви само Йордан Бакалов с мотива, че никъде в ЕС не се ползва подобен интерфейс – и че в законопроекта липсват контролът и доверието. “Изумен съм, че представителите на ГЕРБ сега гласуват за много по-големи и безконтролни правомощия на МВР, отколкото предложенията на министър Михаил Миков отпреди четири месеца, срещу които те бяха против” – коментира той. И това обръщане на палачинката наистина е – меко казано – изумително.

Обратното – най-горещите привърженици на слухтенето от предишния мандат сега се обявяват срещу него. Не друг, а самият Михаил Миков, който толкова пъти се самоожалваше, че депутатите му били вързали ръцете, сега гласува въздържал се. Защо? Ами защото част от предложенията били предлагани от кабинета "Станишев" и той желаел да е сравнително последователен. Реалния смисъл на тази мъглява формулировка е друг – защото не той, а друг ще слухти – и защото е доста вероятно този път той да бъде подслушваният.

Най-комични обаче са доводите, с които вътрешното ведомство защити искането си да подслушва когото му скимне в реално време. Основният от тях е, че досега служителите на Дирекция "Оперативно-технически операции" в МВР не са злоупотребявали с тези данни. Истината е, че няма как да се разбере дали са злоупотребявали или не – защото при влизане на подобен законопроект в сила и дяволът няма да може да разбере чии разговори са проследявани и в чии интернет контакти се ровичка. На практика в тази сфера, както и навсякъде другаде, се вижда как ченгетата злоупотребяват с дадените им права само когато някой недоволник се разпее.

Но и такива случаи имаше предостатъчно – като по част от тях бяха проведени парламентарни разследвания – които установиха именно злоупотреби с правата за подслушване и следене. Някой да си спомня за разработката “Гном” например? Или за разработката “Моряк”? И какво реши специално съставената анкетна комисия в парламента по повод тези разработки? Или – ако това ви се вижда твърде назад във времето – за какво бяха скандалите около потулваната и до днес “Галерия”?

Или може би и МВР разчита на липсата на памет – и на систематично култивираната амнезия – сиреч на същото, на което разчитат и бандюгите с бели якички?

Автор: Sin

11 Декември 2009 13:16:37

Ot http://www.vsekiden.com/?p=62344 :

Културата ни най-често е опитомена, гладна и с намордник
Яна Донева

Той е от онези малко останали БГ режисьори, които ни карат да мечтаем и да вярваме, че има надежда за българския театър. Постановките му са сякаш дошли от бъдещото, с естетика различна от наложената по сцените ни, но и това има своето обяснение- все пак Галин Стоев от няколко години работи в световноизвестния театър Комеди Франсез. Възпитаникът на проф. Крикор Азарян режисира първата си постановка на сцената на Народния театър през 1994-та и оттогава редовно поставя пиеси там, като „Аркадия“ на Том Стопард, която печели “Аскеер” за най-добро представление през 2001 г. От няколко години живее в Белгия, но това не му пречи да поставя и у нас. Последният му спектакъл “Приятнострашно” от Яна Борисова имаше премиера преди месец на сцената на “199″. За това време е игран само четири пъти, но пък критиката и публиката се единодушни, че до момента това е голямото събитие на сезона.

Галине, можем ли да наречем Яна Борисова вашето второ сериозно драматургично предизвикателство след Иван Вирипаев - правите вече втора нейна пиеса…

Мисля, че е важно един режисьор да следва автори, които провокират въображението му и му предлагат нови пространства за изследване. Сътрудничеството ми с Яна започна някак естествено и без напрежение. Приличаше повече на игра, в която всеки предчувстваше целта и я следваше по своя собствена траектория. Никой не си даваше ясна сметка какво ще му донесе тази авантюра. Но тя се оказа много приятен и вдъхновяващ полет, както за мен, така и за актьорите. Може би защото в действията ни нямаше напрегнати жили или нездрава амбиция, нито опит да се доказваме. Имахме на разположение месец и нещо и решихме да го употребим като възможност за игра. Аз толкова отдавна не бях се срещал с приятели в работен процес в България, че сега времето ми беше прекалено скъпо, за да го ползвам за “режисиране“. Исках да уловя летливата му субстанция и да я направя видима. Текстът на Яна ми даваше изключителната възможност за това. Не можех да я изпусна.

Избирате текстовете, по които да работите, съобразявайки се със състоянието в което сте, с нещата, които ви вълнуват или с това, което иска публиката?

Избираш текстове, защото те те избират. Обстоятелствата те срещат с тях и ти трябва само да си буден и присъстващ, за да можеш да разпознаеш игрови възможности скрити в тях. Това важи най-вече за съвременната драматургия. Класическата е винаги там и чака много търпеливо да пораснеш достатъчно, за да можете да се срещнете на една и съща честота на трептене. Понякога има текстове, които ти се иска да направиш, но не знаеш как или пък не разполагаш с точния контекст, или усещаш, че публиката няма да те последва… Но се опитвам да не се водя от конюнктурни съображения, защото това съсипва собствената ми мотивация за работа.

Обичате отворените финали, тези които позволяват на публиката сама да довърши историята, да подреди пъзела, неочакван е и финалът в “Приятнострашно” - ако сте зрител как бихте довършили пиесата?

Ще ми се да вярвам, че нищо не бих довършвал. Бих изтичал навън и бих се обадил на всички хора, които обичам или някога съм обичал, и бих им казал, че няма нищо страшно и че каквото и да се случва с нас, няма нищо, ама нищо страшно. Но дори и това не е моя идея. Каза ми го една моя състудентка след представлението. А аз й завидях, че се е почувствала така.

Ние пък завидяхме на Владимир Пенев, който прави страхотен “хоров диригент” - сигурно се гордеете с този образ?

Това е най-ефектно написаната партитура и Владо я изпълнява бравурно, и в същото време фино и някак мъдро. Мисля, че досега не е играл подобно нещо. Или поне аз не съм го виждал да играе така. А относно другите роли ми се струва, че съм бил във всеки един от тях. Всички сме били. Или поне ми се иска да е така.

Лесно ли е да се работи с приятели, след като понякога това изисква и правенето на компромиси?

Когато стъпим на сцената, ние обслужваме нещо, много по-голямо от нас и от взаимните ни чувства. То е нещото, което кара Радена Вълканова понякога да свети, а Стефан Вълдобрев да изглежда като истински благородник, Вежен Велчовски да прави чудеса и с най-неуловимите нюансите, а Снежина Петрова да жонглира с емоциите, когато усети, че публиката я следва. За мен е привилегия да присъствам на подобни алхимични процеси и единствената ми задача е да ги направя видими за хората в салона. Това, че сме приятели улеснава общуването ни, включително и когато се е налагало да съм рязък понякога.

Дали някога френската или белгийската публика ще гледат Яна Борисова на тяхна сцена, биха ли я разбрали?

Скоро си дадох сметка за нещо съвсем очевидно, на което не бях обръщал внимание досега. Писането на Яна е категорично лишено от комплекси, без това да е афиширано или предизвикателно. Тя пише така, както Алиса следва белия заек. Оттам идва и изненадващата органика в ситуациите и диалозите. За българския зрител това е почти шокиращо. Тук няма опити да се обясни тежката ни съдба, нито да ни се вмени национално самосъзнание, гордост или комплекс от това, че сме българи. Тя категорично излиза от тази парадигма, отваряйки пространство за нещо, което бих нарекъл българин от бъдещето. Тя позволява на една така жадувана интимност да излезе от скривалището си и да проговори. А на нас ни предоставя възможността да открием, че не сме напълно сами, че сред нас битуват други, които не хапят и не ръмжат. Говорят членоразделно. Чувстват сложни неща, които, преминавайки през тях, ги правят да израстват, да се конституират като човешки същества, споделящи заедно едно бъдеще. В този смисъл писане от такъв род точно тук има и силна политическа природа. То регистрира крачка в собственото ни израстване преди всичко като индивиди. Това го прави уникално в собствения си контекст и ни дава идентичност, в която не присъстват чалга, корупцинни схеми или мерзостни взаимоотношенията. Тоест нищо от официализираното статукво на обществения ни живот тук няма място. В този смисъл писането на Яна ни еманципира първо като хора и после като граждани. А тя самата отдавна си говори с целия свят.

Задавали ли сте си въпроса дали не липсвате на българската театрална действителност, след като очевидно тя не ви липсва особено?

Мисля, че липсвам на шепа хора. И те ми липсват, понякога много. Това е единствената причина да се връщам да работя. Но пък е сериозна причина. Ще ми се и да мисля, че не хората са незаменими, а по скоро ситуации, които преживяват заедно. Аз изграждам моменти живот и ги споделям с другите. В най-общ смисъл, мястото не е от значение. Вече се научих да не разделям себе си на тук и там, или на минало и бъдеще. Имаме едно безкрайно настояще и всичко се случва в него. В тази оптика възможността да интегрираш е много по интересна от тази да разчленяваш. Затова не мисля, че изборът трябва да се разглежда задължително в географски план, още повече, когато думата “постоянно“ губи смисъл във видимия свят. Тогава погледът ти се фокусира и имаш шанс да регистрираш невидимото.

Тук обичаме да се хвалим, че театърът ни е на високо ниво, че актьорите ни са изключителни- след толкова години прекарани по най-големите и престижни сцени разделихте ли се с тази илюзия и болезнена ли е истината?

Ние гледаме на културата си като на наследство, а не като на нещо, което се случва сега. Такова патосно говорене ни откъсва от конкретната й приложима стойност и тя се превръща в нещо, с което се хвалим, но не разбираме в същността му. Ние например, нямаме никаква стратегия за отглеждане на бъдеща публика, нито на бъдещи театрални практици. Културата ни най-често е опитомена, гладна и с намордник и това е много обезсърчаващо. Такава култура почти няма жизнени функции, а нейната ценност се ползва, само когато трябва да оправдаем ниското си самочувствие.

У нас се заговори за театрална реформа - вярвате ли в положителната промяна?

Реформата е неминуема. Жалкото е, че ще се случи не поради творчески причини, а от чисто икономически съображения. Това статукво да се поддържат вегетиращи театрални институции се разпада, но никой не се опитва да подходи към въпроса конструктивно, нито да влезе в диалог с политиците. А и те в повечето случаи не са готови да слушат.

Явор Гърдев, който е режисьор от вашето поколение, успешно започна да се занимава и с кино- хрумвало ли ви е и на вас да се насочите към Седмото изкуство?

Сериозно обмислям въпроса….

А върху какво работите в момента - дали до края на сезона сте планирали още една българска постановка?

Предстои ми да вкарам нова актриса в спектакъла „Илюзията“ в Комеди франсез и да възстановя френската версия на „Кислород“ от Вирипаев. И двете представления имат премиери в един и същи ден – 2 март. Едното в Париж, другото в Женева. През пролетта започвам репетиции на „Животът е сън“ от Калдерон де ла Барка. Това е копродукция на Белгия, Франция, Италия и Швейцария. А част от лятото със сигурност ще обикалям с приятели и България. Трябва все пак да се почива, нали…

петък, 11 декември 2009