Полицейска България

Случи се нещо, което беше по-добре да не се случва – защото потвърждава най-мрачните предчувствия за това каква държава сме и какви хора ни управляват. Новото, редуцирано мнозинство на ГЕРБ и “Атака” гласува от раз един законопроект, който тройната коалиция цели пет пъти се отиваше да пробута в парламента – и все не успяваше. Става дума, разбира се, за промените в Закона за електронните съобщения, които дават възможност на МВР да следи безконтролно когото му скимне.

Но не е проблемът само в полицейщината – а в нещо по-лошо. Чрез това гласуване двете партии показаха липса на достойнство и политически морал; доказаха, че могат да лъжат, без да им мигне окото. Когато тройната коалиция се опътваше да превърне България в полицейска държава, тяхната позиция бе адекватната: тогава те твърдяха, че гласуването на подобен закон е нарушение и на българската Конституция, и на Европейската конвенция за защита на човешките права.

Сега, когато са на власт, твърдят обратното. Или поне гласуват по обратен начин – що се отнася поне за депутатите от “Атака”. Защото по време на цялата дискусия те гузно мълчаха и оставиха парламентарната група на ГЕРБ да аргументира поредното малоумие на лидерите си. Удобно поведение – няма какво да се каже. И лицемерно. Защото в случая просто няма значение кой какво е казал. Има значение кой как е гласувал.

Спомняте ли си главния прокурор Никола Филчев, който нееднократно заявяваше, че трябва да се ограничат правата на българските граждани – в името на тяхната сигурност? Е – с този закон Бойко Борисов на практика материализира тази именно налудна идея. Той ограничава гражданските права в името на сигурността; стеснява неприкосновеното лично пространство на българските граждани – и разширява правата на държавата, като й дава възможност да се набърква в личния ви живот – и едва ли не да напъхва нос в чаршафите ви.

Гласуването на този закон е откровено неморален акт. Неморален е – защото всеки избор между човешките права и сигурността е неморален. Цивилизованата държава не може да прави подобен избор – тя е длъжна да осигури и двете. Ако не може да го направи – значи не е цивилизована държава – и нейния премиер пет пари не чини.

Най-противен от всичко в това сваляне на маските обаче е начинът, по който се аргументира необходимостта от подобно драстично разширяване на полицейските праваза сметка на гражданските такива. И най-циничен. Точно както своя предшественик Мики Маус, Цветанов помоли депутатите “да развържат ръцете на МВР”. Как ли са били вързани същите – след като има закон за СРС, който дава пълната възможност специалните разузнавателни средства да се прилагат при тежки престъпления? Ами мобилните оператори бавели исканите спрвки.

Странно защо законът не предполага норма, която да предотврати това бавене – и санкции, които да принудят мобилните оператори да изпълнят задълженията си по закона за прилагане на СРС. Вместо това се иска интерфейс между МВР и мобилните оператори – сиреч възможността полицията да следи в реално време с кого си говорите или обменяте мейли – както и откъде го правите. При това не за тежки престъпления – а за такива, по които се полага до две години затвор. За клевета например. Или за пътно-транспортно произшествие.

Формално и в тези случаи полицията трябва да поиска разрешение от съда, за да приложи спрямо вас подобни мерки. Само дето “формално” е точната дума. При такъв интерфейс просто няма механизъм за контрол – и не може да има. Ако полицията реши да ви следи “в реално време”, тя чисто и просто няма да се обади в съда – и никой нищо няма да разбере. Това е толкова кристално ясно, че повече няма накъде.

Няма такъв закон в цивилизования свят. Няма европейска страна, която да създава правни норми, позволявайки на полицията да си пъха носа там, където не й е работата. Само че когато Мартин Димитров акцентира върху това от парламентарната трибуна, реакцията на министър Цветанов бе изразена с безпомощния въпрос: защо нямате доверие на МВР?

Защо ли?! Ето един от възможните отговори, даден в една статия на Делян Делев, която се появи на неговия блог точно в момента, в който течеше обсъждането н НС:  “Нека не забравяме най-общата статистика – в България извършването на престъпления на глава от населението е относително същата, каквато е във Франция. Количеството служители на МВР на глава от населението у нас е най-високо в Европа. Разкриваемостта на престъпления на единица служител на МВР е относително два пъти по-ниско отколкото във Франция. Но проследяването и подслушването на глава от населението е относително 4 пъти повече отколкото във Франция. Извод? Точно тези мерки не са онези мерки, дето ще подпомогнат наистина борбата с престъпността.”

Тези мерки не са онези мерки, наистина. Те едва ли ще помогнат съществено на борбата с престъпността. Могат обаче много сериозно да помогнат на самата престъпност. Въпросният интерфейс на МВР съставлява де факто неизчерпаем източник на оперативно интересна за мафията информация: кой с кого говори и къде се намира например.

Нека си представим, че някоя нововъзникнала група за отвличане, съставена от супер-нагли престъпници, подготвя удар и си е набелязала вече съответната жертва. Трябва да се прецизира времето и мястото на самото отвличане – какво прави тогава въпросната група? Ами обажда се на своята къртица в МВР, разбира се! Той започва да следи бизнесмена Х чрез въпросния интерфейс – и дава съответния сигнал на бандюгите – примерно когато е отпратил охраната, за да отиде при любовницата си.

Не е само това, разбира се. Съвсем не е само това. Същата информация може да се използва и за промишлен или финансов шпионаж, може да се следят масово политически интересните лица и да се трупат компромати, които да влизат в действие, когато е необходимо. Може да се следи кой с кого контакува в средите на политиците и олигарсите. Самодейни ченгета могат спокойно да оформят и черна борса за секретна информация и срамни тайни. И прочее.

В крайна сметка министър Цветанов е прав: нещата опират до доверие. Защо ли така нямаме доверие в МВР? А би ли могъл същия министър да обясни защо не ръководеше акцията срещу “наглите” от своето министерство, а му се налагаше да го прави... от личния дом на българския министър-председател, конспиративно сврян там с неколцина доверени люде? За какво доверие изобщо може да става дума, след като самият той няма доверие в тази институция?