РЕФОРМАТА В БАН – ВЪПРОС НА ЕФЕКТИВНОСТ, ЛОГИКА И НАУЧЕН МОРАЛ

Когато Симеон Дянков определи БАН като като ретроградна институция и бастион на „феодални старчета”, академиците се обидиха. Когато министърът отряза десет милиона от научния им бюджет, за да ги даде на селското стопанство, академиците се уплашиха. И се уплашиха не толкова от орязването на бюджета, колкото от факта, че някой изобщо е дръзнал да посегне на тяхната тъй консервативна институция – подобно посегателство не им се беше случвало в течение на цели 20 години преход към демокрация. Те разчетоха това като сигнал – че техните институти наистина могат да престанат да бъдат техни – и да бъдат „интегрирани” към университетите.

Бюджетните рестрикции бяха един сам по себе си символичен жест, който показва къде са родните ни приоритети и как се изменят същите във времето. В началото на ХХ век хората продаваха или залагаха нивите си, за да могат децата им да се изучат. Сега, в началото на ХХІ век, тече обратния процес: вземат се парите на науката и се дават на фермерите с нивите.

Предизвикания от този жест страх обаче се оказа полезен: защото академиците се втурнаха да доказват, че не са такива, за каквито ги мисли министърът. Втурнаха се да правят реформа. И я планираха така, че на практика доказаха неговите думи.

Това е и големият парадокс, по който се множат и виреят резилите български. Когато някоя институция реши, че може да мине метър между капките, когато хептен сгази лука и нейната негодност стане очевидна, тя впряга целия си административен и бюрократичен ресурс в правене на реформа.  Но тъй като прави реформата не за да се промени, а за да замаже очите на обществеността, имитирайки промяна – като зад този камуфлаж запази статуквото (и особено своя властови ресурс) – реформата или се проваля с гръм и трясък, или се превръща в гротеска, в юродиво въплъщение на първоначално заявените намерения. 

Точно това е на път да се случи и с БАН. Думите на министър Дянков се отнасяха до пирамидално изградената и изкуствено раздутата академична структура, която има нисък КПД именно поради своята централизираност, бюрократичен градеж и липса на обвързаност между финансиране и научни резултати. Някой просто трябваше да обясни на министъра, че зашива балтона на Академия за копчето на социалистическото й битие (в което именно бе развита порочната практика – всеки академик да си има университет) – и че за разлика от много други институции, полувековното безвремие съвсем не е нейният доминиращ и смисловоопределящ период.  

От своя страна академиците пък трябваше най-сетне да разберат (с 20-годишно закъснение), че съседството им с НС не ги дарява с имунитет срещу промените – и че няма нищо страшно в това техните институти да потърсят по-тясно сътрудничество с университетите – като се постигне известен интегритет между образование и наука, както е навсякъде в цивилизования свят.

Вместо това те се втурнаха да правят реформата си така, че академичната бюрокрация да оцелее и в условията на настъпилите бюджетни ограничения. Втурнаха се да прекрояват и сливат институтите, които вършат реалната научна работа – и което е по-лошото, от самото начало започнаха да провеждат реформата механично и конспиративно, без логика и без ясни, валидни за всички критерии.

Не зная дали в академичните среди е валидна поговорката, според която мъжката дума на две не става. За съжаление „реформата” не потвърждава такава валидност – защото думата на председателя на БАН академик Съботинов стана на две в буквалния смисъл на думата. В желанието си да докаже своя международен авторитет, миналото лято БАН предизвика международен одит, който мина през всички институти на академията и направи съотвените обективни и достатъчно подробни оценки. В не едно или две публични изказвания академик Съботинов гарантираше, че точно този международен одит ще бъде определящ при предстоящите промени в академичната структура – които ще засегнат преди всичко онези академични звена, които са получили незадоволителни резултати.

Нещо повече – този одит е размахан и като реакция на министър Дянков – като в своята „Позиция” от 7.12.09 г. ръководството на Академията посочва, че: „Преди да се вземат решения за преструктуриране, отделяне от академията на институти и прибавянето им към други структури, е добре да се прочете внимателно докладът на международната комисия.”

Остава да си зададем въпроса дали същото това ръководство е чело въпросния одит, когато е вземало своите решения за преструктуриране. Най-вероятно не – както и не е следвало никаква прагматична логика в произволното и механично каращисване на институти – с цел да се доведе техния брой до някакво що-годе прилично число.

Един от най-ярките примери за това произволно каращисване е опитът да събере под една шапка Института за литература с този по изкуствознание плюс Центъра по архитектурознание – под формата на Институт за литература и изкуства. Тъкмо според международния одит Института за литература има оценка А за перспективност – като изрично е посочено, че одиторите не препоръчват сливането му с други институти. Пита се какво става с думата на академик Съботинов при това положение: за мъжка дума ли е реч – или само за академична?

Случаят е особено драстичен, защото бастисвайки Иститута за литература, БАН на практика прерязва собствените си корени. Академията е създадена именно като Българско Книжовно дружество в Браила – през 1869 г. При преобразуването му през 1911 г. в Академия хуманитарния профил е приоритетен – като в устава е записано, че “Академията има за цел да развива и разпространява науките, особено с оглед на българите и българските земи, българския език и българската книжнина”.

Този приоритет не е избегнат и в днешните нормативни документи. В точка втора от чл. 2 от днешния закон  за БАН, посочващ дейностите, извършвани от Академията, се казва: “изследва историята, езика и литературата на българския народ и приносите му в световната култура”. Дори в действащия днес устав, който изброява приоритетните за Академията дейности, е записано: “изследва природата, историята, културата, езика, обществената система на България и приносите на нацията към световната цивилизация”. В този смисъл идеите за ликвидиране автономността на Института за литература означават на практика БАН да пренебрегне един от най-важните аспекти, свързани със запазването на националната ни идентичност в глобалния свят: литературата като един от “приносите на нацията към световната цивилизация”.

Може би литературата не е важна в днешния прагматичен век – според академик Съботинов и неговата администрация – и може да бъде сместена някъде там – в една кошница с разни други непотребни „изкуства”? До днес си мислехме, че литературознанието все пак е наука – но може би и това въпрос на гледна точка? Може би фактът, че става дума за един от най-старите институти в БАН, чиито основатели са фигури като Николай Райнов и Николай Лилиев, и сред чиито директори ще срещнем имена като Георги Цанев, Тончо Жечев и Боян Ничев, е вече без значение? Както и факта, че това е един наистина работещ институт, издал над хиляда тома в своята дългогодишна история – като обобщената научна библиография на неговите сътрудници, събрана в наскоро издадения юбилеен сборник, изпълни се събра на около 500 страници.

Проблемът обаче не е само в това, че едни институти се сливат без всякаква логика, а други – също без всякаква логика – запазват самостоятелност. Проблемът  в конспиративния подход към самата реформа, в опита тя да бъде наложена отгоре, в желанието тя да мине някак си тихомълком – като вътрешноведомствена тайна, пазена по всякакви начини – включително с намеци за търсене на административна отговорност от дръзналите да я обсъждат публично.

Проблемът е в липсата на диалогичност, в дефицита на откровеност и научен морал. Например много институти и до днес не знаят как ще протече въпросното преструктуриране и сливане: не знаят, че институтите първо ще се закриват и след това ще се трансформират – като с това се появява ново юридическо лице, което няма отношение към закритите. Не знаят, че при тази трансформация трябва да подават молби за постъпване на работа – които могат да бъдат, но могат и да не бъдат приети. Не знаят, че с тази административна хватка ще бъде окастрена към една трета от техния състав – като обаче отстранените няма да получат обезщетения, каквито иначе биха получили, ако бяха просто съкратени.

Най-големият проблем обаче е свързан със самия смисъл на тъй наречената реформа. Би трябвало да се запитаме дали наистина БАН ще заработи по-ефективно, когато институтите му станат примерно от шестдесет на четиридесет – и когато някакви хора бъдат съкратени – но остане статуса на затворената, ревниво охраняваща своите граници научва общност. Отговорът е, че от подобна декоративна реформа и подобно механично сливане на институти няма да има никакъв реален ефект – освен че статуквото ще оцелее и при орязания от държавата бюджет. Няма да има – защото няма да промени критериите за работа и нейната оценка в институтите, нито пък отговорността на самите работещи към същата. И няма да ги промени – защото сегашната структура и сегашните ценностни критерии не предполагат заинтересованост от подобна промяна.

И този отговор е закономерен: винаги става така, когато имаме държавно финансиране плюс автономия. Само че тук не става дума само за пари и само за ефективност. Плюс всичко става дума и за морал – защото се съкращават учени, но няма отговор например какво става с единадесетте дирекции в централата на БАН, колко са техните служители и какъв е техния принос към научната реализация, към съвременната функционалност и смисленост на системата.

Истината е, че българската наука ще заработи на пълни обороти само когато заплащането на учените бъде поставено в пряка зависимост от постигнатите от тях научни резултати, установявани персонално; когато науката и образованието бъдат договорно обвързани така, че да работят като един цялостен организъм; когато институтите получат реална самостоятелност, която им позволява сами да определят своя щат, да регламентират параметрите на своите дейности и да регулират своите договорни обвързаности. Когато заработят по принципа – има работа – има пари – но няма безплатни обеди.

И истина е, че докато някой гледа на българската наука като на свой периметър – и като на административен бастион, който трябва да бъде защитаван на всяка и на всякаква цена, хулиганската метафора на министър Дянков за българските учени като „феодални старчета” ще придобива все по-голяма плътност и популярност. Би било жалко, ако продължим да я караме така, както сме я подкарали от 9-ти септември 1944 г. насам – защото това би означавало да предадем заветите, на дедите си – на онези достойни мъже, които в Лето 1869-то основаха Българското книжовно дружество в Браила.