Факторът ДС

Струва ми се, че има нещо  твърде нелепо, ако не и порочно в начина, по който българското общество води в течение на двадесет години един дебат – дебата за досиетата на ДС.

Далеч съм от мисълта да твърдя, че такъв дебат не е бил или не е необходим, че самото занимание с този проблем и мазохистично дело - и че най-добре е да го приключим, като затворим тази страница от миналото. Нещо повече, подобна позиция ми се струва мерзка и мизерна. Това е всъщност тезата, с която самата Държавна сигурност открай време обработва обществото ни. Развиват я с еднаква стръв както офицерите, така и техните агенти – независимо дори от факта, че част от тях са били – и дори в момента са в позицията не на палачи, а на жертви.

Проблемът с дебата за досиетата на ДС се състои в начина, по който го дефинираме: ние обсъждаме досиета – сиреч сме фиксирани само върху проблема кой е бил агент на ДС и кой не. Априори сме приели, че това е тайната, която трябва да разкрием – че познаването на тази тайна ни дава някакви гаранции да разпознаем кой кой е при политическите и обществени избори, които ще правим за в бъдеще. Гледаме на проблема през призмата на персоналиите, без да имаме нужната макрорамка – сиреч без да сме видяли ролята на ДС в българската история – и без да имаме обществен консенсус по нравствената оценка за тази глобална роля – като негативна, като подменяща нашето настояще и пагубна за нашето бъдеще.

Липсата на такъв консенс или по-точно казано: липсата на обществено осъждане над самата структура на Държавна сигурност като репресивен апарат, който потъпква личните права и свободи – но който потъпква по същия начин и националната идентичност на България, правейки я заложник на една наложена и нежелана политическа кауза – тази липса опорочава и де факто изражда двадесетгодишния дебат върху проблемите, свързани с комунистическите служби за сигурност.

Именно липсата на такъв обществен консенсус прави възможни персоналните твърдения на засегнатите примерно от дейността на комисията по досиетата, че те всъщност са защитавали националния интерес, служейки в това или онова главно управление; именно тази липса поражда циничната гордост на призиви като „Вдигни очи!”, адресирани към разобличените агенти на тайните служби – и именно тази липса превръща всеки намек за лустрация в мръсна приказка.

Но същата липса прави и нещо по-лошо: тя атомизира и до голяма степен подменя дебата за ДС, изтегляйки го към сензационното обговаряне на поредната публична фигура от близкото ни минало, чието досие е разкрито. Или нещо още по-лошо: банализира дебата, предизвиква реакции на отвращение поради натрупаните с времето макабрени ситуации, свързани с него, скрива го под шапката на възгласите: „Е, и какво от това?” или „Стига с тези досиета!”

Стига ли? Изглежда не – като се има предвид колко усилия бяха хвърлени в течение на тези двадесет години, за да се предотврати, изроди и банализира същия този дебат; как говоренето за ДС биваше задушавано с подхвърлени имена и хипотези; как съзнателно бе подклаждана теорията, че този дебат е неотменна част от маргиналните конспиративни теории на някакви си там психясали демократи, докато ДС отдавна вече е история – и позоваването на нейната роля в контекста на българския преход служи само и единствено да даде индулгенция на политици, които са се провалили поради собствената си некадърност.

За лансиране на подобен тип мислене не само че бяха хвърлени много усилия – повече отколкото навсякъде другаде в страните от бившия Източен блок – но и беше ангажиран голям медиен ресурс: най-често именно от фигури, имащи пряко отношение към дейността на комунистическите тайни служби.

Дебатът бе съзнателно канализиран в маргиналното и сензационното – като основния инструмент за това канализиране беше персоналистичния код, по който бе третиран проблемът с ДС – чрез концентрацията единствено върху въпроса кои са ченгетата – а не примерно кои са оперативните им работници, каква е системата, кому е служила тя и какви са нейните разсейки и трансформации в годините на прехода. Тъй като тъкмо този въпрос – кои са ченгетата – не получи отговор в течение на твърде много години на латентно вилнеене, подхвърлени имена и подозрения – то дебатът естествено се изроди: и днес за ДС мислим най-вече като инкубатор на агенти, а не като исторически фактор, имащ много пряко отношение към нашето българско днес.

Нека се вгледаме това днес – за да видим какви изводи можем да направим за българското битие в Лето 2010. Е – и какво ще видим? Ще видим страната си като най-бедната, най-корумпираната и най-безперспективната в ЕС, с тежката слава на руски Троянски кон, с драматична липса на гражданско общество и самосъзнание, с недоразвита и най-вече недоосъзната средна класа, с отчайващо примитивни модели на мислене и поведение, с очевиден и дори натрапващ се ценностен, морален и духовен упадък. Ще добавя още няколко характеристики, които ни отличават от другите Източноевропейски страни:

- Между тях България е първата – която непосредствено след падането на Берлинската стена, още на първите парламентарни избори избра отново комунизма.

- България е страната, за чието население окупацията на Чревената армия на 9-ти септември 1944 г. продължава да бъде най-важното историческо събитие, случило се в нейната история.

- България е и страната, в която бившата и набързо прекръстена комунистическа отказа да изрази разкаяние за своето тоталитарно и насилническо управление, продължило близо половин век.

- Е страната, която най-късно от всички пристъпи към разкриването на архивите на комунистическите тайни служби.

- Е страната, в която няма институт за паметта, нито пък каквато и да е национална и подкрепяна от държавата институция, която да се занимава с престъпленията в периода 1944-1990 г., като дава гласност както за извършителите, така и за техните жертви.

- Е страната, чийто президент е доказан сътрудник на ДС – и този факт не само че е възможен, но и не предизвиква кой знае какви вълнения у неговите избиратели.

Мога да продължа с това изброяване, но ще спра дотук. И естествено, ще се намерят хора, които ще ме попитат какво общо има всичко това с Държавна сигурност и нейните архиви – както и по какъв начин тази институция може да упражнява влияние върху българската съвременност, след като от двадесет години не съществува.

Моят отговор е, че такова влияние има – както има и пряко функциониране на фигури и структури на ДС зад кулисите на българската фасадна и изродена демокрация. Дежурното обвинение в правене на коспритивни теории в случая няма да свърши работа: аз просто твърдя, че Държавна сигурност не е просто инструмент за репресии в ръцете на някакви твърдоглави комунисти, а е исторически фактор, оказващ много пряко влияние върху процесите по време на целия преход – включително и върху нашата съвременност.

Ще се опитам да скицирам основните тези, върху които се основава тази гледна точка:

Първо: според мен ДС не е обект, а субект на прехода. Не е общност от хора, на които им се случват промените, а желязна организация, която ги случва. Разликата с другите източни страни: тук това случване е сполучливо, отговаря до голяма степен на направените прогнози и на изградения предварително национален модел за преминаване на политическата власт на комунистическата партокрация на икономически релси. Основните параметри на този модел са изградени в мозъчните центрове на КГБ в началото на 80-те години, когато вече е ясно, че икономическия модел на социализма не може да издържи в конкурентната борба със западния свят – особено в технологично отношение и в сферата на въоръжаването. Затова се разработват основните репери на т. н. „перестройка” – които се задават за доразработване на подчинените на КГБ и ГРУ служби в другите източни страни – в завосимост от съответната национална специфика. Наивно е да се мисли, че перестройката с всички нейни аспекти е плод на добрата воля на Горбачов – плод е на изрична необходимост. В името на тази необходимост, но и някак си подмолно, покрай нея, се прави и генерална смяна на караула в комунистическия свят: знаещите реалното състояние на нещата заменят одрътелите и изхабени тирани от поколението на Брежнев. Кой кого заменя всъщност? Гилдийният елит на тайните служби заменя партократите: всички генерални секретари след Брежнев принадлежат към кагебисткия елит. Така е и в България – където освен всичко друго нищо не се случва спонтанно: 10-ти ноември си е чисто активно мероприятие, в което Живков е отстранен, за да дойде на власт Луканов, основният резидент на руските тайни служби, посветения в сценария и участвалия персонално в препирането на парите от държавните заеми през създадените овреме „неявни” фирми на ДС.  Естествено, това не става от раз – както не става и в бившия СССР, където Горбачов идва на власт с патериците на Андропов и Черненко: и тук това става опосредствено, чрез патерицата Петър Младенов. Оттам нататък преходът не е просто внезапното събитие, в чиито сривове изчезва ДС. Тъкмо обратното: преходът е управляван от ДС, която се диверсифицира институционално – тъй като има да играе различни роли върху калния терен на 90-те.

Второ: мит е, че ДС е само история – както е мит и това, че КГБ е история. КГБ днес се нарича ФСБ, а ДС има различни имена, съответстващи на различните му главни управления: Първо е НРС, второ е НСС – днес ДАНС, някогашното УБО днес е НСО и т. н. Разбира се, всички тези служби са обвити в демократичен целофан и имат вече нови нормативни документи (всъщност някои подозрително дълго нямат – и работят по тайните си устави от 70-те години, които им приписват вярна служба на Партията и борба срещу империалистическия блок НАТО). Това обаче никак не им пречи да се намесват съвсем пряко и директно в политическите процеси, и да огъват българския път през прехода по своя мярко и тертип. Класически е примерът с активното мероприятие, разиграно като оръжейна афера от генерал Бригадир Аспарухов, тогава шеф на НРС, през 1992 г. Въпреки че манипулативната същност на това мероприятие беше разобличена при разпита на генерала в кабинета на Желю Желев – и самият генерал бе принуден публично да се извини на тогавашния министър-председател Филип Димитров, тази афера се превърна в острието на атаката срещу първото демократично избрано правителство на България от 1944 г. насам – и доведе до формиране на правителството на Беров, което съвсем директно обслужваше мафията, и благодарение на което българските реформи бяха стопирани за един период от цели седем години.

Трето: институционалните трансформации на ДС съвсем не изчерпват ролите, разигравани от огромния кадровия потенциал на комунистическите тайни служби. Всъщност част от бившите тайни ченгета и техните оперативни работници се разпиляха, за да осигурят стабилни позиции във всяка сфера на обществения интерес. Тук би трябвало да се отбележи, че едно от главните управления на ДС, навярно най-многочисленото и най-важното, изобщо не намери институционално превъплъщение – и това бе Шесто главно, политическата полиция. Именно нейните рицари на плаща и кинжала се разгърнаха в най-широко ветрило: в политически стуктури, бизнес-групировки и правоохранителни институции – но в не по-малка степен – и в престъпния свят. Една голяма част именно от кадрите на Шесто формираха НСБОП (тогава ЦСБОП) – но една голяма част още преди това бяха започнали да учат разните борци и каратисти как се върти престъпен бизнес. И тъй като и от едната, и от другата страна на бариерата стояха стари бойни другари, дружбата помежду им остана крепка и ненарушима, като постепенно обхвана не само системата на МВР, но и съда, и прокуратурата. Всичко това породи онова усещане за липса на справедливост, което е основния демобилизаращ фактор в съзнанието на днешните българи. Ако се вгледаме внимателно в големите икономически, но и престъпни групировки, които избуяха праз 90-те, ще видим, че огромна част от техния елит е свързан с ДС и сродните му тайни служби. В едни момент дори можеше ясно да се различат „правените” от различните управления групировки: примерно Мултигруп бе градена предимно от Шесто, докато конкурентната й Трон – от Четвърто главно, научнотехническото разузнаване, ТИМ – от военноморското разузнаване, „Аполо-Болкан” от корпуса на баретите, и прочее. Същите бяха инструмента, чрез който не само се правеха пари, но и се купуваха политици – и дори цели политически партии – примерно ролята на ДПС като дългата ръка на Мултигруп през 1992 просто не подлежи на съмнение.

Четвърто: всички тези структури имаха най-разнообразни функции – те трябваше да  подготвят икономическите структури, чрез които да се оползотворят изнесените от същата тази ДС капитали зад граница – в „неявните” фирми, основани от Първо и Четвърто главни управления – като с тях се осъществи приватизацията и бъде закупена на безценица държавната собственост (първо чрез масовата, а после и чрез касовата приватизация). Те трябваше да се възползват и от мътните води на прехода, за да удвоят и утроят дадените им финансови ресурси – примерно чрез кухите банки и инфлацията, чрез стоене на входа и на изхода на държавните предприятия, чрез спекула с валута и имоти, чрез странното законодателство, освобождаващо от данъци фондациите, и много още подобни трикове. Но част от тях имаха и още една, много специфична функция: те трябваше да поддържат страха у българите – онзи атавистичен страх, възпитан под въздействието на репресивния апарат в течение на половин век тирания. Тъй като тоягата ДС формално липсваше, нещо трябваше да я замени като плашещ фактор. И това бяха именно мутрите, които под маската на охранители и застрахователи тормозеха и обираха едва проходилия български бизнес. В крайна сметка дребните бизнесмени фалираха или се отказаха – и всички идентифицираха прехода като носител на хаос, насилие и беззаконие – благодарение на което в България не се формира нито средна класа, нито гражданско общество. Оцеляха едрите бизнесмени с добре подрязани опашки, но с пълна липса на чувство за солидарност, чест и морал – и пещерен нрав и маниери – такива са си, уви, и досега.

Пето: за това какъв тип преход бе осъществен под сянката на ДС в България говори много ясно един прецедент от съвсем скорошната българска история: банковото ограбване на България – тази поредна национална катастрофа, спретната под управлението на БСП в края на 1996 и началото на 1997 – когато инфлацията стигна 520 %, а заплатите – равностойност от десетина долара месечно. Смея да твърдя, че става дума за съзнателно организиран и проведен сценарий под пряката режисура на кадри от ДС – при очевидно превъзходна координация помежду им; сценарий, разработван години преди това и имащ като ефект ограбването на десетки милиарди от българските спестители и от банковата система – респективно от държавния бюджет, който с неописуема щедрост рефинансираше същата. През 1991 г. НС гласува единствения лустранионен текст в българското законодателство – един член в преходните и заключителни разпоредби в Закона за банките и кредитното дело, според който сътрудници на ДС не можеха да участват в ръководните органи на банкови институции. Естествено, веднага се намериха нужните депутати, които направиха подписка до Конституционния съд, където зловредния член бе надлежно бастисан. Едва наскоро – в края на миналата година, когато Комисията по досиетата разкри принадлежността на лицата, ръководили банковата ни система в този кризисен период, стана ясно защо – както шефовете на БНБ, така и тези на нейните контролни органи бяха сътрудници на ДС – а „консеснсусния” проф. Тодор Вълчев, шеф на БНБ при правенето на кухи банки и даването на кредити без покритие, имаше и най-дългия агентурен стаж. Същата принадлежност със сигурност ще бъде разкрита, ако се разкрият и досиетата на шефовете на фалиралите частни търговски банки, както и тези на кредитните милионери. За това, че същите са имали добра квалификация по ограбване на българския народ, говори сложната и многопластова система на проведената от тях операция, свързана с правене на банки с фиктивен капитал (или направо откраднат – както беше случая с банката на БСП, орсовата БЗПБ), започнало още през 1992-1993 г., създаването на легални схеми за даване на кредити срещу фиктивни гаранции (един юнак беше стигнал дотам, че беше заложил десет хиляди живи шаранчета н някакъв язовир), внезапните скокове в курса на долара – които бяха предварително известни на когото трябва – и който трябва, ставаше спекулативен милионер за една нощ, порочните схеми за рефинансиране на частни банки (само в Първа частна, чийто впиянчен директор Венцислав Йосифов бе кандидат за столичен кмет от БСП, БНБ наля над 20 милиарда тогавашни лева) – и т.н., и прочее...

Съжалявам, но операции както гореописаните съвсем не са само препъникамъци по пътя на сраната ни през последните двадесет години. В своята съвкупност те говорят за мощен, добре координиран и исторически значим фактор, който е предопределял съдбата ни през годините – и този фактор се нарича ДС – все едно дали става дума за създадени от него икономически групировки и мафиотски концерни – или примерно за кръга Монтерей и генералското движение в БСП. Крайно време е да започнем да мислим за ДС и в такъв ракурс – ако искаме наистина да демаскираме нейната пагубна роля в българската история – и ако не искаме дебатът за досиетата да се плъзне по улея на блудкавата сензация. затова според мен е необходимо – и не се боя да го кажа съвсем пряко – Държавна сигурност да бъде идентифицирана като зло – не в личен план – като набор от сътрудници, а в национален мащаб – като това изричане бъде ясно изразено от върховния орган на страната според българската Конституция – Народното събрание – и законодателно закрепено чрез овеществяващи тази присъда над злото текстове – каквито могат да бъдат само лустрационните.

Вероятно мнозина ще възразят, че вече е късно за подобни мерки. Не мога да се съглася с това – когато става дума за злото, за неговите ясни итституционални и персонални идентификации, които изкривяват не само нашата история, но и нашето настояще, никога не е късно. Истина е обаче, че утре ще е по-късно, отколкото днес.