Свободата днес и тук 25 Юли 2014  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Фреди Фосколо: Стена на мълчанието крие истината за комунизма

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Интервю на Мая Стоянова с Фреди Фосколо

Фреди Фосколо: Стена на мълчанието крие истината за комунизма
Фреди Фосколо

Гузната съвест на Запада към съдбата на източноевропейците често прераства в амнезия, казва политическият затворник
 


Алфред (Фреди) Фосколо е роден в България. Майка му е българка, а баща му  французин. От 1949 г. със семейството си живее в Париж, където завършва Право и българска филология. След 1958 посещава редовно България. Арестуван през лятото на 1968 г., той е осъден е на 15 г. затвор за разпространение на позиви с демократично съдържание. Освободен е през 1971 като чужд гражданин и екстрадиран от България. През 80-те години заедно с политемигрантите Петър Бояджиев и Антон Машев създават фондация “Диалог” във Франция за защита на опозицията и огласяване на Запад на българската кауза. Приел българско гражданство през 2002 г. той често пребивава в страната. Сега се е посветил на осветляването на комунистическото минало на България.

Интервю на Мая Стоянова

- Г-н Фосколо, наскоро участвахте в Брюксел в конференция на тема “Изстрадалата европейска мечта на България”, организирана в Европейския Парламент. Като човек, чийто живот е засегнат от комунистическото минало на България, как оценявате този форум?

- Това бе наистина забележителна за България инициатива, макар и доста позакъсняла в сравнение с останалите бивши комунистически държави, организирали, още от началото на прехода, подобни прояви с цел да запознаят Европа с страданията и съпротивата на техните народи по време на комунизма. Във форума взеха участие повече от 30 свидетели и активни участници в събитията от близкото ни минало, утвърдени изследователи на най-новата ни история, както и представители на т.н “Комисия по досиетата”. Срещата беше уважена от председателя на ЕП г-н Иржи Бузек, г-н Жозеф Дол, председател на Европейската Народна Партия в ЕП, бившия литовски президент Витаутас Ландсбергис и евродепутати от други страни.

- Как реагираха те на свидетелствата за репресираните от комунизма българи?

- Трябва да отбележа, че дискусията беше оживена, макар и доста ограничена във времето. Тя продължи само 3 часа, от които не повече от 2 часа бяха предоставени за изказвания на българссите участници. Определено обаче техните разкази предизвикаха внимание и интерес . Един испански евродепутат и депутатка от Естония зададоха конкретни въпроси, което беше знак, че темата и това, което им бе разказано и показано, наистина ги е респектирало. Направи силно впечатление и отношението на г-н Бузек, който не можа да скрие вълнението си, когато участници в съпротивата му връчиха документални свидетелства и когато осъдения на смърт Саръиванов му подаде веригата с която е бил окован.Той дори, нарушавайки протокола, след като си тръгна, се върна в залата, взе микрофона за да каже : „ Ако бях знаел за всичо, което тук чух и видях, никога нямаше да приема в моето съзнание че България е била най-верен сателит на Съветския Съюз и че там не е имало никаква съпротива на комунизма”.

- Вие също трябваше да направите изказване, но доколкото разбирам това не се е случило, защо?

- В отредените ми 10 минути възнамерявах да напомня за съпротивата и репресиите като наблегна върху последните 20 години на комунистическия режим – период, който почти не е изследван в България, за който смятам, че мога да говоря като активен свидетел. За да бъде изложението ми по-достъпно за европейската публика, бях предупредил, че ще говоря на френски. В последния момент, обаче, поради неизяснени все още за мен причини, се оказа, че имало авария в системата за превод. Това породи смут сред присъстващите в залата, така че единствен аз не можах да се изкажа от трибуната, което донякъде лиши от съдържание моето участие. Случайна ли беше тази аварията, или както твърдят някои присъстващи - умишлена, би било редно да се провери и съобщи.

Остана обаче в мен чувството, че и там се сблъсках с познатата на мнозина стена на мълчанието, изградена около истината за близкото ни минало благодарение на някои среди у нас, но и на Запад.Това обстоятелство ме задължи в последствие да представя на председателя на ЕП изказването си в писмен вид.

- Кои са тези зле настроени среди, за които говорите?

- Това са някои лица от неразкаялата се БКП, прекръстила се на БСП, мафиотизирани отговорни фактори, най вече от Първо и Второ главно управление на Държавна сигурност и пишман дисиденти от последния час. За никому вече не е тайна че, това е състава на „шареното политбюро”, което е управлявало българския преход от 20 г. насам и довело страната до сегашния хал.

А що се отнася до Запада - освен гузната съвест от липса на активна съпричастност към съдбата на източноевропейците, която често прераства в амнезия, там разбирането, че комунизма не е вродена, порочна система, а зле приложена реалност, в някои влиятелни среди все още се смята за „политически коректно” мислене.

- Какво не успяхте да разкажете на участниците в конференцията?

- Жалкото не е, че не можах аз да говоря, а че в Брюксел не се чуха някои значими според мен факти, които да раздрусат втълпения мит за покорното приемане на комунизма от страна на българите. Исках ,например, да припомня оценките на признати историци като Робърт Крамтън, Насим Орен или Джоузеф Ротшилд, според които при изборите от 1946 г. от всички страни под съветска окупация, опозицията в България печели най-много гласове. Същите твърдят, че сме една от страните, където е действала най-дълго въоръжена съпротива, мобилизирала поне толкова Горяни и ятаци, колкото партизанското движение от 1941-1944 година. Те не подминават и факта, че първата пост сталинска стачка в съветската зона избухва при тютюноработниците в Пловдив през май 1953 г., предшествайки с месец юнските вълнения в Берлин. Исках също да напомня за проучванията на професор Любомир Мигев относно борбата на българското село срещу колективизацията, време когато цели области са въставали и не малко села са обкръжавани от милиция. За тези събития професорът подчертава: “По сила и географски обхват съпротивата на българското село, развила се през пролетта на 1951 г., не намира равно на себе си движение в българската история от Освобождението (през 1878 г.) насам.” Упоритостта на съпротивата на българското общество обяснява донякъде факта, че жестокостта на презрелия сталинизъм просъществува в България до началото на 60-те години.

- Важи ли тази оценка и за последните две десетилетия от управлението на БКП?

- След потушаването на Унгарската революция и в навечерието на Пражката пролет, втората половина от комунистическото владичество е времето, когато в СССР и социалистическия лагер възникна така нареченото на Запад “дисидентство”. Става дума за индивидуални или обществени изяви, но този път възоснова не толкова на партийно-политически убеждения, колкото на етично-моралните ценности, онези именно, върху които се изгради съвременна Европа. В това отношение България не отстъпва пред другите страни под съветския ботуш. Спомням си как, в началото на 80-те години, изгоненият във Франция чешки историк Карел Бартошек, подписал “Харта 77”, призна пред мен: “Не смятай, че у нас е различно от България. Около Хавел бяхме и оставаме шепа хора.” Ако има някакви разлики, те според мен са, че освен единици – като убития в затвора поет Георги Заркин или професора медик Йордан Тодоров, в редиците на “нравствената опозиция” у нас отсъстваше така наречената интелигенция. Нея режимът успя най-брутално да удуши в зародиш, или хитро да удави в блага и привилегии. Но най- основната и съдбоносна разлика за нашата опозиция остава липсата на медийна разгласа, поради отсъствието тук на журналисти от свободния свят, плахостта на западната дипломация и активното дезинформиране на международната общност.

- Факт е, че дисидентските прояви в Полша,Чехия, Унгария предизвикаха силен отзвук на Запад, защо това на стана у нас?

- Да, така е. Отписали са ни били, може би именно заради успешно прокарания мит за нашето покорство. Не веднъж съм се питал: с какво по достойнство се различава постъпката на деветимата съветски граждани, между които станалият известен Владимир Буковски, протестирали през 1968 г. на Червения площад срещу интервенцията в Чехословакия, от протеста в София на студентите Едуард Генов, Александър Димитров и техни приятели, защитили същата позиция по същия повод и по същото време? Различава се само с това, че никои не се погрижи да насочи към тях прожекторите на световните медии. А за мъжеството си те платиха с дългогодишни репресии, останаха в пълна анонимност.



Също тогава арестуването дори на френски гражданин, какъвто съм аз, редом с българските младежи Петър Бояджиев, Александър Иванов и други, и осъждането им в шумен процес за шпионаж, заради разпространяване на позив с демократично и европейско съдържание, не получи отзвук и съпричастност на Запад. Затова пък по късно “Апелът на шестте”, отправен през зимата на 1986 г. до Виенската конференция за сигурност и сътрудничество, беше взет под внимание от международната общност. А това стана не без активното участие на фондация „Диалог”, която създадохме през 80-те години във Франция и която успя да мобилизира френските медии в защита на българската кауза.

- Виждате ли в този факт някакъв отключващ момент, който отприщи антикомунистическата енергия в България?

- Това ново обстоятелство безспорно повдигна самочувствието и решителността на антикомунистическата съпротива и позволи нейното сплотяване. Тя се организира в началото на 1988 г., когато беше създадено Независимото дружество за защита на правата на човека в България (НДЗПЧ-Б) –около Илия Минев, Петър Манолов, Благой Топузлиев, д-р Константин Тренчев и много др. Именно със съдействието на “Диалог” и с подкрепата на френските синдикати д-р Тренчев създаде “Подкрепа”, а НДЗПЧ стана първото българско неправителствено сдружение, признато от Международната федерация за правата на човека като неин пълноправен член. Тук няма да пропусна и една от важните прояви на Дружеството, което по-късно успя да мобилизира 300 000-те български граждани мюсюлмани, чието достойнство бе поругано от възродителния процес. Става дума за известните като “Майски събития”, развили се през пролетта на 1989 година. Само върлуващият в българската историография и в не малко мирогледи тежък етноцентризъм позволява тези събития и до днес да не са признати като общобългарско съпротивително дело от мащаб и значимост, равни на граждански инициативи на други места в Източна Европа. За тази именно достойна шепа българи, за които днес не се говори, исках да напомня. И ако истински бъдат отворени архивите на бившата комунистическа Държавна сигурност, ще се види, че през последните две десетилетия на режима тези хора са били хиляди. Защото само в Старозагорския политически затвор броят им рядко е падал под 200 души плюс още толкова, разпределени по други затвори в страната.

Бедата е, че и тук, за разлика от случилото се в другите освободени от комунизма страни, истински опълчилите се срещу режима не бяха допуснати да участват в изграждането на нова демократична България. За тяхното отстраняване, впрочем, активно съдействаха отсъстващите в активната съпротива социнтелигенти, същите, които днес търсят да се прикрие истината. Това е една от причините, отношението на институциите спрямо хората, които са се съпротивлявали срещу комунизма, да остава в повечето случаи или пренебрежително, или направо враждебно.

- В публикувана наскоро статията във френския седмичник „Нувел Обсерватьор” твърдите, че изпитвате сериозни притеснения относно начина по който се оповестяват документите на бившата ДС в България?

- Притесненията са не само мои, а и на не малко граждани. На пример, що се отнася лично до мен Комисията ме запозна с 14 -томно досие, от което не научих нищо ново от това, което знаех или само потвърди онова, което предполагах. Но когато опря до разкриването на самоличността на баш агента, който от 60 -те години до края на режима се е подвизавал сред българската емиграция под псевдонима „Виторио”, там ударих на камък. Не можел да бъде открит.

Същото се случи и с оперативното дело свързано с „активното мероприятие” подготвяно от Първо главно управление на ДС за „ неутрализирането” на Петър Бояджиев в Марсилия. Няма ги и преписките на репресивните органи за Димитър Пенчев относно тежкия му сблъсък през 1987 г. с комунистическата власт, приключил с успешното му извеждане във Франция. Обаче се намери гол картон от 1958 г., с който той да бъде обявен за сътрудник на ДС, но пък без никъде да бъде спомената смъртната му присъда и дългите години затвор. Не буди ли съмнения фактът, че Тончо Карабулков, намерил убежище на Запад през 1948 г. и непрекъснато участвал в емигрантска политическа дейност, получава досие тънко като постна баничка ? Приемливо ли е да бъде, под разни предлози, препятстван достъпът до документацията, свързана с починалите агенти и жертви, след като тя е от обществено и историческо значение?

Подобни случаи не са малко и макар, че знаем за унищожаването на определена част от архива, би следвало ползващите Закона да получат ясния отговор: такъв документ нямаме, защото е унищожен с протокол № ,на еди коя си дата , или защото е нерегламентирано прочистено досието , или защото дадена държавна институция отказва да го предаде , или пък защото не можем да се справим с проблема . И нека отговорът да не бъде устен, а писмен, което подобава на практиката в правова държава.

Но всъщност подобни неразбории са нормални при наличието на закон за досиетата, приет за замазване на положението броени дни преди приемането ни в ЕС, от мнозинство, доминирано от бившата БКП. Досега не усещам разкриването на жалката „ битова агентура” да е допринесло значима обществена полза. Липсата в Закона и прилагането му на автентична воля за прозрачност остро подчертава и нуждата, за адекватния прочит на архивния масив от Институт, подобен на съществуващите в други европеизирани бивши соцдържави.

За това бях приел да изразя обща поцизия по този въпрос по време на конференцията, тъй като в повереното ми писмо от група бивши политзаторници, емигранти и техни близки, са набелязани подобни твърде съществени моменти. Но и това не се случи. (Пълният текст на писмото прочетете ТУК)

- Вярват ли нашите европейски партньори, че България наистина е изстрадала своята демокрация?

- Първата задача е да бъдат убедне самите българи, а за това трябва просто само да им се разкаже истината. Фактът, че този форум успя да се проведе в Европейския парламент и че в него присъстваха някои от тези хора, които са били активни участници в антикомунистическата съпротива, е добър знак. Но това, засега не променя положението, нито пред чужди, нито пред наши. Видяхме как това пролича от слабото отразяване на събитието в медийното пространство. Знак за истинска промяна в настроенията и отношението към комунистическото ни изстрадало минало би било, ако тази първа стъпка не бъде и последна, а се окаже израз на последователна воля за автентичен прочит на най-новата ни история. Иначе има опасения Брюкселската среща да остане само като едно поредно “активно мероприятие”, целящо да заблуди европейските ни партньори и българското общество в полза на статуквото.

От: http://frognews.bg/


Изразете вашето мнение »
Вашите мнения и коментари
Автор: Маришка Вереш 27 Декември 2010 02:42:20
Г-н фосколо е един от малкото истински антикомунисти,за съжаление,обграден от агенти на ДС ,както във Франция,така и в България. Честността и доверието към хората са пречка да осъзнае невъзможността за победа срещу комунизма. Не можа да разбере,че и трибуната,където му бе позволено да изказва своите идеи в-к "Анти",също се контролира от комунистите,включително и днес. Липсата на хора-антикомунисти във властта,не позволява на Г-н Фосколо да му се съдейства да се разобличи напълно българския комунизъм. И последния фактор,пълната неангажираност на Европейските структури към престъпленията на българските комунсти. С една дума-провал,пълен провал на хуманнта дейност на хората-антикомунисти,такива като Фреди Фосколо.
 
Действията на Русия в Крим:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




BLUE&BLUES - блогът на Славея Балдева -

http://slaveyabaldeva.wordpress.com/



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional