Свободата днес и тук 21 Февруари 2019  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

РАЗЧЛЕНЯВАНЕ

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Илко Димитров

 Не стига Битието,
не само смисъла или безсмислието на живота,
но и ада - днес и тук,
не е ли много? Как
с товара от месо във черепа оставаме
или липсата на дух е съхранила от разлагане телата ни?
"Наведена глава сабя не я сече", - но и корона не носи.
Не разбрахме ли накрая, че не тялото ни боледува,
а разума? И че оцелява той,
надмогвайки глада и жаждата
с изящната увереност на бог.
Това да бяхме проумели,
можехме да бъдем силни днес.

Но като в бедствие побягва всеки,
разблъскван от безверие и ужас.

Януарско слънце капе над земята, прихлупена
като клепач на труп.
Всеки
следва пътя, посоките на корена си, който
нахлува под повърхността, за да източи
филизи. Единствено ние.
Стоим
забучени в земята с пълзящи сред небето корени.
Може би това не е земята ни?
Вълма от лед, пламтящи сенки, парчета слюда
от внезапни пръски, Орфей
с камшик от конски косми, погнат пред стадата,
земя, разхвърляна по залези и шатри.
Не е това земята ни.
Нашата земя не е земята ни. Евреите
откриха своята, която
сред себе си ги тегли, а ние
тъпчем пръст, която тъпче нас. Не може,
не е истина, че в своя дом
човекът само се разпада
на несвързани една със друга части
и гали с трепереща от страх ръка -
в дома си пришълец. Това е чуждо място,
не наше! Тук
заседнахме преди столетия с тумбестите си коне. Бе твърде хитроумен залив и твърде сладострастна дупка за дървените ни глави. Опитваха се да ни махнат, но междувременно полепнахме по тесните и влажни стени на дупката, пуснахме си корените в шуплите им,
та стана нужно с ножове и огнища да ни свършват. Тук,
по тези краища заседнахме и вече всичко бе не както трябва. Каквото свършвахме, бе гнило или загниваше след раждането си веднага; понечехме ли нещо, бе ясно отначало, че ще бъде разкривено и недъгаво, излишен, недодялан опит.

България -
това не е място. Това е
отпадналост от Космоса. Тук е,
където водят изкупителните жертви. Тук е,
където винаги живее Йов и вече Бог не е любов.

Това не е формата на моята Родина, както Океанът
не е формата на пясъка, нито яйцето -
формата на птицата. Тук е
мястото за изпитания. Който оживее,
който цялостен остане след България -
остава като Бог.
Когото Тя надвие -
не е дори мъртвец,
не е и сянка от следа за съществуването си.

България - черния дроб на Европа.
Изкуплението.

В началото сърцата ни приличаха на пъпки, затворени зад тънките листенца,
те бяха в сянката на разума, а много слънце беше нужно, за да разцъфтят.
Лишен от своето сърце, разумът приличаше на птица
с огромен мах и неподвижен поглед. Видяха всички -
бе грамада, която земята под себе си разлага, бе Змия, която отрова от опашката си пие и себе си сама убива, черен храм, където
влизат изправени, а пълзешком излизат. За да останем,
самите бяхме като тежки миди с непроницаеми стени, покрити с вонящи струпеи, с отровни пипала.
Какво бе вътре?

Участ.
Не ни посочи Бог и ние
не разрихме пред нозете Му.
Минаваха през нас и си отиваха
и нито кръст остана, ни перо.

Нямаме кръв, за да станем свободни,
без свободата раждаме уроди.
С една част на душата предаваме ближния,
с другата висим на кръста.
Юда и Христос в едно.

Проклета двойственост!
Проклето сливане, родило
толкова светци и
толкова предатели! Проклета орисия -
да сме разкъсвани между искрящ възторг и мрачна
тъпота,
да сме пияни вечно.
От възторг или униние, - да сме пияни вечно.

Но кой
по-близо до смъртта е бил,
кой миг след миг
и край след край
от себе си смъртта е свличал,
кой неверник
до Господа по-близо бил е?


Бездънна ми е Родината,
прилича на въздух, който вдишваш,
но не можеш да хванеш, или на гущер,
който ти избягва, лишавайки се от опашката.
Разтеглива ми е Родината - от Тук до Незнам Където си,
а може би и по-отвъд.
Другите Родини все някога се свършват -
изпиват ги и хвърлят чашата или ги схрускват
и глътват стритото с окраските, свършват другите,
но моята все няма край.
Каквото и да правиш - не се свършва,
каквото и да не направиш - не се свършва,
толкова е разтеглива.
Другите Родини се пречупват,
прекършват се, също и се пре , но моята Родина никога
не се пре ,
а се усуква, плъзгайки се, къде лази по небето,
къде пляска с крила по буците, но никога не се пре . Затова другите Родини я гледат, както не биха искали тях да ги. Което някак си не й,
нищо й няма от това, а и от всичко друго и за това се обичаме, и за всичко останало с Родината, добре си я караме.

Да вдъхваш единствено
празнотата на пропастта.

Паисий и Левски -
това е последния ни отговор.
Днес затваряме вратата,
две хиляди години след Христа,
толкова и толкова след хан Кубрат,
и толкова след цар Борис I,
и толкова след обесването на Апостола
край пътя за Орхание.
Сега вече
окончателно тръшваме опърпаните корици
на този смачкан том - България.
Миналите поколения сториха своето,
сега и ние добавяме лептата си -
все по-стремително към черната си вътрешност
завихря
дупката на участта ни.
Слънцето се изкриви.

Къде сте, кости скъпи,
къде сте? Свободен или луд,
но да изгрее светлина в сърцето и ума ми.
Свободен или луд -
да ме залее чиста светлина
и целия във нея да премина
като след причестяване.
Смъртта какво е?

Не се получи,
не стана състояването на народа,
не се оформи другояче масата от хора,
не придоби замислените очертания струпването от тела
с еднаква участ. Паисий каза всичко,
а Левски го извърши и след тях остана
сметта от несполучилите опити.
Но как можеше да бъде друго,
как можеше да бъде друго!
Сега ви казвам - никой,
Паисие, не се отърси от срама и
никой с никой, Василие, не свърза -
нищо не излезе ни от думите, ни от делата.
Все едно, че ви е нямало,
сякаш никога не сте се появявали на този свят, не -
от единия остана
неясно и напълно безполезно
бръщолевене, а от другия - несвързани следи
по кални дворища и по дувари, странни знаци
от някакво безцелно,
наистина безрезултатно шляене
на някакъв безотговорник.
Знайте днес, както сте си знаели и вчера -
все едно, че ви е нямало. Нищо
не сте казали, никой
не ви е чул.
Ако изобщо сте били -
луд ви е сънувал, без да помни, че е спал.

Колко пъти все в началото,
прегазени от толкова
неистови надежди. Колко пъти вече.
Камък върху камък не остана
след поредния възторг.
Като сух и ситен пясък
дните ни се сриват.
Започва всичко от отначало.

Сякаш няма какво да спои.


Някой махна оловния похлупак. Някой
с блуждаеща длан отмести оловната плоча
над врящата смес
и блъвна навън.
Не пара свистяща,
не помитаща всичко разкапано струя,
побеляла от страст и от воля,
а отровни, кафяви потоци от слуз,
пълзящи надолу към овъглените дънери,
вълма жълтеникава смрад, покриваща бавно небето.
Отново покрива небето.

Когато срещнеш човек сред стадо овце,
са нужни усилия да не го назовеш овчар.

Щом поетите не прославят -
това означава, че народът е мъртъв.
Никой от твоите поети
с ясна и спокойна гордост не се назова
плът от плътта ти, Българийо.
Никой
в щастливи песни не възслави кръвта си.

Не става нищо от тази територия.
Вълшебната земя е запечатана
с непроницаемо-безцветно-черен
човешки слой от
сплетени една във друга
парализираща отрова и
преобразуваща киселина.
Каквото тук попадне -
печално завинаги свършва.
Не става нищо върху тази територия,
само се несбъдва.


Блажени българите, защото тяхно е
царството небесно.

Ако тази земя и този народ са
плодовете на кръвта
на Първите ни мъртъвци -
какво всъщност е било в главите им?
Кого е мислил през вихъра от пътища Бенковски,
а Бачо Киро, а изкланите по църквите и по стърнищата.
Коя територия и кой народ,
каква България е била
в главите на тези нещастници?

Всичко свърши.
Стана ясно,
след Левски вече стана ясно -
тук свърши всичко.

Режеха високите стари тополи по "Бъкстон", дървета
с широки стволове и разклонени корони.
Помислих си, когато вече ги нямаше -
свободен съм сега да си ги представям,
напълно съм свободен да ги рисувам във въображенията си,
където те неусетно се променят.

Възторгът ни
над нас да се простре се сили, но сетне
обратно в разума се свлича, натирен
в блатото на вечните съмнения
от своето съмнение, че съществува. Така,
вместо да сринем стената - бавно се вписваме
в лицето й,
изографисваме я.


Да не позволим сега България да ни надвие!
Да не позволим през нас като през тор
с копита тежки да премине, да ни погълне
за утайните си цели. Затова -
да употребим сърцата си, на мелници да ги превърнем
и България да стрием ситно.
Непоносимата и нечовешка нощ
от нас Избраници направи.
Невяра и любов - това е мостът, по който ще преминем.
Любов-невяра - над всяка тайна, над всеки хоризонт -
дамоклевият меч, сплавта на Новата Вселена,
сечивото, което оцелява. Любов-невяра -
двете половини на цялото.
Не през огън,
не през меч минаваше животът ни,
а през пепел и през гроб без кръст, така че
само бъдещето ни остана.
От презрение и хлад
бе станал разумът ни боздуган с безстрастни
шипове и непроницаема главина, бръснач
с опасно острие.
От толкова стоене в преддверията на света,
от толкова встрани,
извън,
отвъд - брояч небесен разумът ни стана,
отмерващ точно слънчевите часове,
не само часовете на нощта.


С каквато смъртоносна мощ бе празнотата,
стремежът е сега с такава сила.

           Ще лумне огънят-любов и отровната земя ще изгори.
Нагласете сърцата си на мелници,
сърцата пригответе - земята си да стрием,
да я смелим фино, в храна да я превърнем.
В храна -
в погача тежка от води небесни и небесни стъпки,
в лека питка -
през Вселената да се търкулне.
Ако Родината ни вън от нас не е, ако я няма,
да я сградим във нас. Ако сме мъртви в нея,
а се раждаме отвъд - да я направим в нас,
тъй както стават храм молитвата и двете ни ръце.

Полагаме земята си пред нас, както
нас Вселената полага.


Огледай го!
Роден от жена - до смъртта си остава зародиш,
обвит в плацента, която с бавна отрова захранва.
Да можеше с твърда ръка да смъкне от себе си тази
прозрачна обвивка - но не - бидейки плод неузрял,
крехък опит за същност - той се възправя с цял ръст,
за да моли убежище и пощада.
Защото да вярваш вън
от сърцето си, значи да просиш.
Той прави от своята немощ Олимп,
по който посажда богове и богини,
готови в решителен миг да извършват това,
за което той е безсилен.
Наместо да стане разтворена длан, над която
Естеството възлива нещата - той вярва!
Наместо да бъде път необходен,
хоризонт на Вселената - с нова слабост
слабостта си зачева.

Да, не всеки има съдба на израсне
за кръста с пироните.
Сетне, умиван
в сълзи, беззвучен да мине по пътя; не всеки
има съдба да посочи кръвта си с венец
и се слее прозрачен с небето.

Но
и не всеки би крил силуета си в блатото.
Не всеки търси с усърдие ада,
за да отглежда в ума си
безкрилите ангели.
За това -
без позоваване вече.

Да се видиш подобен на себе си -
не е ли това тъканта на стремежа,
прастария вътък.
Да се видиш подобен,
страстно подобен с безкрая -
не е ли това
срещата.

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional