ГРАНИЧНАТА ДАТА 9 СЕПТЕМВРИ - ДИСКУСИЯ ЗА ВИНАТА, СВОБОДАТА И ДОСТОЙНСТВОТО - част втора

ЗАЩО ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА „ДЕМОКРАТИЧНАТА ЛЕВИЦА” НЕ ИСКАТ КОНСЕНСУС?

Не, те искат консенсус, но според тях консенсусът се състои в това да приемем комунистическата гледна точка за 9 септември като „всенародно въстание срещу монархо-фашизма” или като пролог (начало) на „социалистическа революция”, събития, в които външният (съветският) фактор от една страна хем не е бил толкова съществен, хем, от друга страна, той бил решаващ за да се „освободим” от „монархо-фашизма”!

Само, че на такъв „консенсус” никой уважаващ себе си историк, социолог или политолог не може да се съгласи, особено след като „ценностите” на социализма се срутиха пред очите ни преди повече от две десетилетия...

Проблемът тук започва от самото начало към т.нар. „български преход към демокрация”, очертан от стратега на БСП Александър Лилов. Тази стратегия включваше изискването този „преход” да бъде „мирен”. И за да стане това от българската история да бъдат „извадени” или „деполитизирани” всички факти, уличаващи комунистическата партия в извършените през социалистическия период престъпления. Можеше да говорим и пишем само за „грешки” и „деформации” на социализма, за които вина носят конкретни лица и най-вече ... „едноличната диктатура” (!) на Тодор Живков! Но не можеше вината да е на социалистическата идеология, или на Партията...

Така се оказа, че „... диктатурата преди 10 ноември беше диктатура не само над народа, но и над партията. Едноличният режим жестоко потъпкваше всеки опит за обнова...”.( Дума, бр. 7, 9.04. 1990 г.) Добре изпитаната формула за „врага с партиен билет” новоизлюпените социалисти я стоварват върху доскорошния си вожд и учител „диктатора Тодор Живков и най-близкото му обкръжение”(пак там). По този начин в медийното пространство общественото недоволство се пренасочи първоначално към Тодор Живков, а по-късно към демократичната опозиция успешно представена от партийната пропаганда като „сини фашисти”.

Що се отнася до развитието на обществени науки, подходът трябваше да бъде много по-рафиниран. Те следваше да бъдат „деидеологизирани” и „деполитизирани”. С други думи в тях не може нито да се защитават, нито да се осъзнават никакви ценности, дори демократически ценности, дори научни ценности! Но в същото време, трябваше да се парират опитите на истинските историци, социолози и политолози, които изследват социалистическия период да разкрият всички факти от миналото, неизгодни за Партията – напр. концлагерите, досиетата, ограничения от СССР суверинитет, икономическата разруха, политическите репресии, духовната несвобода...

На базата на тази стратегия Искра Баева и Евгения Калинова в поредицата си от монументални исторически трудове (след „Българските преходи...” те публикуваха и „Социализмът в огледалото на прехода”) се опитват да ни внушат, че „демократизацията” на историческата наука означава преди всичко тя да се „деидеологизира”. Това практически означава да се търсят някакви „неутрални понятия”, с които да се обясняват историческите събития. Оказва се, че такива „неутрални понятия” за датата 9 септември са „промяна” и „дълбоки изменения” - например „политически коректно” според тях би следвало историците да пишат” : „промяната на 9 септември  е довела до дълбоки изменения в развитието на България”. (Вж. Баева, И.и Е.  Калинова, Българските преходи... с.39-40)

Нещо да разбрахте от такава „политкоректна” редакция на историята?

Този деидеологизаторски подход стига дотам да се отъждествяват по смисъл, значение и роля „преходите” и след 9.09.44., и след 10.11.89. Те все са „преходи” към нещо ново, няма значение в името на какво са направени и до какво са довели страната...    

„В днешните учебници по история, пише Антоний Тодоров,  9-ти септември е просто преврат на ОФ, довел до коренна промяна на вътрешната и външната политика и в крайна сметка – до радикална промяна на политическия режим в България. Преврат, изживян от мнозина тогава като празник, защото наред с другото, са били освободени от затворите като политически затворници. Преврат, изживян от други като катастрофа, защото са загубили свои близки в последвалото разчистване на сметките. (А.Тодоров,цит. Съч.)

В някои днешни учебници по история може и да пише че е преврат, но проблемът е, че учениците изобщо не изучават събитията в България след Втората световна война. Че на практика поради непостигнатия и нежелан от посткомунистическите властници „демократичен консенсус” е „извън добрия тон” да се говори и пише както за престъпленията по време на социалистическия период, така и за икономическата катастрофа, до която социализмът доведе България.

От друга страна има много публицистични работи, робуващи на конспиративни теории, като тази на Минчо Минчев, в които 9.09. се обяснява със заговор, довел до успешен военен преврат. Но после се оказало, че превратаджиите не са си направили добре сметката, защото събитията се изплъзват от техния контрол, поради наличието на „много по-мощни външни сили.” С други думи се оказва, че те заговорниците не са знаели с кого си имат работа („истинските заговорници”) и доколко трябва да се съобразят с „външния фактор” (Минчо Минчев, с.77)

Още през 1946 г. не друг, а Сталин охлажда ентусиазма на нашите комунистически главатари да твърдят, че 09.09. бил „всенародно въстание” , припомняйки им, че ако не е била Червената армия, те никога не биха успели да вземат властта: „Капиталистите и помешчиците ...у вас просто избягаха и се сдадоха (предадоха) без бой... С една дума на вас ви потръгна и виновни за това сме ние, за което се признаваме”.(Вж. Г.Димитров, Дневник, с.644-645) Сталин не пропуска да натяква на Димитров факта на подарената власт. (Вж. Знеполски, с.60-61)

ПРОВАЛЪТ НА СОЦИАЛИЗМА, ЗАПОЧНАТ НА 9 СЕПТЕМВРИ

Друг социалистически автор Илчо Димитров признава провала на социализма, но настоява, че „за стойността на едно историческо дело трябва да съдим не само по последиците, а и по намеренията”. Неуспехът на един идеал „не обезсмисля самия идеал, неуспехът на неговата цялостна реализация не обезсмисля някои реални постижения”. В това число и събития и дати като 09.09. „трябва да се оценяват не по резултатите, а по замисъла си, макар и да са обречени да останат спорни и за хората, и за науката”. (Вж. Илчо Димитров, цит.съч., с. 212-213)

Но същият автор не прилага същия подход, когато пише за управлението на Стефан Стамболов, което оценява не по намеренията, а по последиците от неговата политика... (макар тези последици съвсем да не са „катастрофални”, както той ни увещава, а напротив!). 

Минчо Семов, един от основателите на българската политология (съветник между другото на Тодор Живков), също признава postfactum провала, но не на социалистическите и комунистическите идеи и идеали, а на реалния социализъм, който той нарича „сталински”. Според него има съществена разлика между марксизъм, ленинизъм и сталинизъм. А отстъплението от социалистическите идеали след краха на социализма като реалност изглежда е само временно отстъпление:  „За връщане към времето на сталинския реален социализъм никъде не съществува реален потенциал сега” ( т.е. към 2000 г., курс. мой- М.Б., Виж: Семов, М., цит. съч., с. 186). Но той очаква да има ново бъдещо настъпление на истинския (марксовия) комунизъм, идеите на който според него не са се реализирали – „...марксизмът като цялостна идеология никъде не е бил на власт”. (пак там, с. 148-149). С други думи идеята, в името на която се дошъл 9 септември била добра, но осъществяването и се оказало погрешно. Остава да чакаме само новото пришествие на „истинския” комунизъм...

Но нима не бяха изпълнени всички рецепти на Маркс и Ленин за реализация на идеята за „светлото комунистическо бъдеще”? Нима не бе експроприирана и ликвидирана частната собственост върху средствата за производство? Нима не бе извършена национализация? Нима не бе колективизиран целия обществен живот? Нима не бе осъществена по марксовите рецепти „диктатурата на пролетариата”? Нима по време на тази диктатура не управляваше комунистическата партия, нима тя не изби всички, истински или потенциални противници, които можеха да попречат на осъществяването на нейните „светли идеали”?

Защо навсякъде изпълнението на тези „рецепти” доведе до резултати коренно противоположни на пророкуваните от Маркс и Ленин ? ( Виж по–подробно Баджаков, Момчил, В какво общество живеем? с.28-41)

Във връзка с това съвсем справедливо и Жан –Франсоа Ревел пита:

„Репресиите на концентрационните лагери и затворите, монтираните процеси, смъртоносните чистки, предизвиканият глад съпровождат всички комунистически режими, без изключение, по цялата им траектория. Случайна ли е тази постоянна взаимовръзка?  Обратно, претендира се, че истинската същност на социализма се състои в това, което никога не е бил, което никога не е създал. Но каква е тази система, най-добрата, която човек е измислил, както ни казват, но дарена с това свръхестествено качество никога и никъде да не е произвела друга, освен противоположното на себе си, собственото си извращаване?” (Цит. по Даскалов, Р., с.348)

Други автори направо отричат, че реалният социализъм е насилнически по своята природа. Насилието в модерната епоха според Васил Проданов характеризира само модерните капиталистически общества. Доколкото реализираният социализъм също не може да се отрече, че е упражнил насилие, то е разгледано в контекста на лявата идеологема за „необходимостта от догонваща модернизация, от догонващо развитие”.  С други думи виновен за упражняваното от комунистите тотално насилие над обществото се оказва пак ... капитализмът! При това съвременният капитализъм без да е тоталитарен използвал „тоталитарно насилие, което е много по-голямо дори от сталинско-комунистическото”. (Проданов, В., цит. Съч., особено с.17, с.414-416, с.528-530)

Но в коя страна социализмът се осъществи без насилия и погроми над политическите противници, над икономиката, над културата, над хората? Можем ли да твърдим, че тези престъпления са били случайност, опетнила „светлия лик на социализма”, при положение че са закономерни за всяка страна, поела по социалистически път? Можем ли да твърдим като Васил Проданов, че социализмът не бил тоталитарен, а само „държавен”, защото самото понятие „тоталитаризъм” било „неработещо”, „иделогически натоварено”, „нищо неказващо ни за съответното общество”?  (Вж. по подробно Момчил Дойчев, с.70-71)