Свободата днес и тук 17 Октомври 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Дядо и баба в Хималаите. Част деветнадесета: Пътят към Ле

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Eдвин Сугарев

Следващият ден от пътуването се оказа дълъг и досаден. Микробусът беше върха на комфорта по тези места – но поради срутения път шофьорът беше успял да мине само към една четвърт от пътя между Манали и Ле – и ни подюри да тръгваме рано сутринта. Започна едно безкрайно пътуване в централната част на индийските Хималаи – пуста и дива, пълна с високи превали и чек-постове, които просто ни лазеха по нервите. Минахме през цели пет такива, край които задължително бяха опнати парашутите на примитивни дааби – и шофьорът събираше паспортите ни, за да ги впишат почти неграмотните полицаи в омазнените си тефтери – а ние нямахме друг избор, освен да пием чай или да сърбаме нудел-супа с бисквити на тройна или четворна цена – друго най-често не се предлагаше. Симбиозата между чек пост и дааба – за сметка на тъпия европеиден турист, си беше очевидна.

Това бяха и местата, дето уж се водеше, че има тоалетна. Същата най-често представляваше дупка в земята, заградена с пръти и опнати найлони. По едно време изприпках до една такава, за да установя с удивление, че на нея с разкривени букви е написано: “само за дами”. Очевидно на мъжките екземпляри такъв лукс не се полагаше – но аз пренебрегнах надписа и се вмъкнах зад найлоните, само за да изскоча секунда по-късно – гледката, а и вонята просто не се търпяха. Оттам нататък принципно пренебрегвах тоалетните в полза на естествената среда.

И този път не ни се размина без пътни премеждия. По едно време стигнахме до трийсетина возила, навървени на опашка – мостът над поредната река се беше издънил. Не си го представяйте като стабилна конструкция – всъщност става дума за метален скелет, върху който са положени нещо като листове от много дебела ламарина. Присъединихме се към зяпачите, чакащи да го оправят – работеха неколцина индийци, а зяпаха десетки спрени насред път – повечето туристи като нас. Видяхме технологията, която наистина беше впечатляваща – наместиха стоманените листове и почнаха да ги вързват с нещо като бетонно желязо, което огъваха и усукваха на ръка. И не си мислете, че по този мост щяха да минават само леки возила – чакаха и двадесеттонни камиони.

На някои драйвъри обаче им писна да чакат. Един камион се измъкна покрай веригата чакащи и тръгна покрай брега, който на едно място се снишаваше – очевидно там имаше нещо като брод. Нагази във водата и форсира – с много газ и още по-много късмет успя да издрапа до отсрещния бряг. Последва го друг – само че на него късмета му беше избягал. Заседна насред реката, затънал до вратата на кабината – което оэчевидно охлади желанието на останалите да рискуват по този път. (Когато почнахме да се изкачваме, преодолели продънения мост, видях и как го измъкват – един булдозер го подпря с буталото си и го избута до отсрещния бряг.)

След час вързаха криво-ляво мостовото покритие. Почнаха да ни пропускат – кола след кола – като като листовете скърцаха и се огъваха – имах чувството, че биха могли да пропаднат отново всеки миг. Малко по-нататък отново се натукнахме на свлачище, по което вече работеха героите на пътя – едни много мърляви работяги, които живееха покрай пътя в някакви невъобразими колиби от камъни, пръти и найлон.

Имаше булдозер, тъй че разчистването приключи бързо – поне за нас. Пътят се виеше в стръмни серпантини право нагоре – и стотина метра под нас беше по-ниският завой на шосето, а под него още по-ниският – и т.н. Та булдозерът помете стоварилите се пред нас скали – и те се изтърколиха право на по-долния завой. Попитах Вит какво ли ще правят тези, които идат подире ни. Нищо – отговори той – ще чакат булдозера да слезе до тях и да търкулне камъните на по-ниския завой – и така до дъното на урвата.

Най-импозантните гледки по този път са превалите – при които пътят минава на над четири хиляди метра височина. Минахме през Баралачала и още няколко, чиито имена вече не помня; по едно време пътят се изви и край един огромен ледник, спускащ се като леден змей от далечните върхове. Около обяд преминахме през градчето, където всъщност трябваше да нощуваме – преди и след него стотици опърпани шудри клечаха на самия път и чукаха камъни. Вземаха големи късове, разбиваха ги с тежки чукове, после ги надробяваха на чакъл – това беше тяхното препитание. Живееха под  някакви примитивни навеси от найлон, разпънати да самия път и обсипвани с облаци прах при всяка преминаваща кола – додето възрастните блъскаха камъка, полуголи или съвсем голи дечица на по две-три годинки си играеха на пътя или край него – често близо до ръба на урва, дълбока стотици метри.

Дългото пътуване си каза думата – спътниците ни се изнервиха, очевидно и дългият престой на голяма височина им действаше зле. Две момичета бяха особено страдающи, почнаха да повръщат, по едно време едната изгуби съзнание – за щастие се съвзе относително бързо. Беше ясно, че става дума за планинска болест – но нямаше какво да направим – бяхме в сърцето на планината, а единственото слизане беше към Ле, докъдето оставаха часове път.

Смрачаваше се, когато спряхме за пореден път – този път не на чек-пост, а направо насред едно огромно и много прашно плато. Оказа се, че тук нашият микробус трябвало да изчака други някакви микробуси на същата фирма, за да се види дали всички благополучни са изминали дестинацията дотам. Вече се свечеряваше и започнахме да се тревожим дали наистина ще стигнем до Ле – или ще ни се наложи да спим някъде по пътя.

Шофьорът ни успокои, че на всяка цена ще стигнем – така и стана, само дето пътувахме няколко часа по тъмно – и по пътища, по които и по пладне минаването изглежда страховито.

Последната част от пътя бе през каньон на буйна река – а пътят беше порядъчно разбит – но на двайсетина километра от Ле почна да се оправя. Когато градът засия пред нас, останах смаян – помнех Ле като малко градче, а това пред мен приличаше на мегаполис. Вит обясни, че наистина в последните години градът е станал няколко пъти по-голям – тъй като ако преди е имало един полет седмично, с който туристите са пристигали от Делхи, то сега имало три полета дневно. Предположих, че градът се е цивилизовал повече от допустимото – и че ни очаква истински ценови шок.

Пристигането надмина всичките ни очаквания. Опитахме се да накараме шофьора на буса да ни закара до центъра на града, където се струпани повечето лоджета – той обаче отказа – и ни стовари на автогарата – необичайно оживена, въпреки че беше почти полунощ. Моментално ни обкръжиха цял куп шофьори на таксита, които един през друг обясняваха до какъв хубав хотел ще ни заведат.

Вит имаше предвид един такъв – само че бил в края на града, в по-високата му част. Решихме да се прежалим и ние с Ралица – нали идеята беше да направим заедно трека от Ламаюру до Падум – предположихме, че ако наемем заедно коняри за багажа, разходите ни ще спаднат чувствително. Взехме едно такси и поехме през града – направо не можех да го позная, толкова променен ми се стори. Минавахме през улици, пълни с кръчми и хотели. Постепенно започнаха да оредяват – и накрая додрапахме до най-най-последния хотел, който Вит си беше харесал – само за да разберем, че първо няма места, а второ – и да има, цената е астрономическа: 2000 рупии. Врътнахме се и поехме обратно. В следващият хотел имаха стая, но само една – и то за 1 600. Ескалацията на цените беше смайваща. При предишните си две идвания никога не бях плащал повече от 300 рупии на вечер. Ана и Вит обаче очевидно бяха решили, че това е приемлива за тях цена. Оставихме ги да се настаняват и продължихме с таксито да обикаляме от хотел на хотел и от лодже на лодже – с надеждата, че просто сме попаднали на скъпарски места.

Оказа се, че не е съвсем така – почти никъде нямаше места, а където имаше, те бяха на приблизително същата непосилна цена; по-неугледните лоджета пък бяха вече заключени. Най-сетне се примирихме – и се настанихме в едно мърляво лодже, в което се оказа свободна една тройна стая за 900 рупии – голяма като обор и също толкова чиста. Бяхме изнурени като добичета – хвърлихме раниците на пода и си легнахме в отвратително настроение.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional