Свободата днес и тук 14 Ноември 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ: “МАЛЦИНА ИСТИНСКИ ЖИВЕЯТ”

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Александър Геров

Тези фрагменти от дневника на Александър Геров ще ни върнат към 60-те години на миналия век. Болезнено чувствителен, съвестен, взискателен към себе си и обществото, разочарован от идеите, в които е вярвал, поетът се настройва все по-песимистично. Чувствата на безпокойство и страх, преминаващи на моменти в крайно отчаяние, го отчуждават от живота, от всичко онова, което е тогава българската действителност. Но той не иска да се предаде и упорито, понякога с последни сили, се бори за смисъла на своя живот. И за смисъла на живота въобще. Александър Геров, тръгнал от различните аспекти на пошлата и кошмарна  тогавашна реалност, стига до прозрения, които имат непреходна стойност. Те са плод на неговото “неспокойно съзнание”, на дълбок ум, напрегнато и непрекъснато търсещ истинските, безусловните основания на автентичното човешко съществуване.

         Споделеното от Александър Геров в неговия дневник ще ни помогне да се доближим по-непосредствено до човешката му и творческа същност, до причината, заради която той се добра до едно от най-предните места в нашата литература. Но споделеното от поета ще ни накара и да се вгледаме още веднъж в себе си и в живота, какъвто е днес. Направим ли го както трябва, вероятно ще стигнем на свой ред до мислите и чувствата, които са го измъчвали. Защото винаги е било така – “малцина истински живеят”, малко са онези, които не остават подвластни на житейските баналности и бездуховния живот, за да бъдат устремени постоянно към истината, красотата и свободата.

 

                                                        Божидар Кунчев

1964 година

3 октомври

         Шумят и отшумяват дните на поезията. Този празник може да се характеризира добре със следната информация в „Работническо дело”: „За празника на поезията в Плевен дойдоха много изтъкнати наши поети, съветските майстори на перото С. Василев, Ал. Прокофиев и В.Кочетов, поети от Румъния и ГДР. На тържеството бе и майката на поета-партизанин Цветан Спасов”.

         Нашите изтъкнати поети все пак са беизменна маса. Нямат имена и румънските, и германските поети. Но съветските? Може ли – те са майстори на перото, техните имена трябва да се споменат. Всичко за Съветите, всичко за партията, но все пак трябва да се спазва известно приличие.

         Гостбата къкри в кухнята. Небето е сиво. Есента предизвестява за студената, жестока зима. И все пак много хора стават мижитурки. Може би причината е тази, за която пише Стефан Цвайг: „Русите, немците, испанците, те всички вече не знят колко много свобода и радост им е изсмукало из най-скритите дълбочини на душата чудовището държава”.

         А защо и аз бях написал четиристишието:

         „Върху сърцето ми се трупа мъка върху мъка.

         Гризе ми мозъка държавата, гризе.

         гризи, гризи, държаво, зверски пъкъл –

         всичко, което имах, ти ми взе”.

                                               ххх

4 октомври

         Чета книгата на Димитър Методиев „За времето и за себе си”. Няма нито зрънце изкуство, но има самомнение, бруталност, дързост, партизанщина – всичко така свойствено на култа. Книгата му е обвита с цитат от една политическа реч на Тодор Живков. Това е изцяло китайската позиция за изкуството – че то е коментар на политиката – която така настойчиво се критикува в нашия и съветския печат. Китайците искали да превърнат идеологията в религия. Но ето какво правим ние, ето какво пише Димитър Методиев:

         „О, комунизъм, боже наш всевластен!”

         „О, комунизъм, наша правда свята”.

„Чакайте – додето не се разбере

         веднъж за винаги

         кой тротоар е левия.

         Милите тротоари

         как ставаха десни-лесни”.

         „Приятели, удари на земята

         часът велик на двайсетия конгрес!”

         „Във роден край – светкавични ваканции”

         „Ходатайството мразя смъртно”.

 

 Наистина не издържа критика.

                                               ххх

5 октомври

           Ако някой стои начело на управлението, то винаги речта му е забележителна, думите му са мъдри, поведението му безупречно. Така „Работническо дело” пише: „Крилатите думи на др. Тодор Живков, че социализмът стана златен век за разцвета на икономиката и културата”.

...

         А ето какво съм писал аз на 2.10. 1960 година: „Стихотворенията, печатани в днешния брой на „Работническо дело” и вчерашния брой на в. „Народна култура” извикаха у мен чувство на истинска погнуса. Очевидно, че на такава партия, която допуска подобни произведения, не може да се вярва, че може да ръководи и да разбира и ръководи културата и изкуството”. Сега ми се струва, че е по-правилно да се каже не „на такава партия”, а „на такова ръководство”. Защо трябва да виним партията за безобразията на отделни хора.

                                                        ххх

6 октомври

        Трябва да се боря със своя алтруизъм. А мислите се разпиляват – трябва да се жалонират и отбелязват своевременно. Всеки ден може да ни даде опорни точки. Този ден трябва да се вижда и да се търси смисъла му.

        Аз нямам представа за отделните дни. Времето се слива при мене в единен поток. Кога стана това, кога стана онова ми е много трудно да определя.

                                              ххх

7 октомври

       Но отникъде никакви импулси за творчество.

       Трябва да се прибави и обстоятелството, че Тодор Живков обруга литературния критик Борис Делчев, а Венелин Коцев забрани да се издаде некролог за редовния член на Съюза на писателите Владимир Василев, за да се види цялата политическа атмосфера, в която е поставено творчеството. Както каза Тодор Живков, изкуството стои винаги под заплахата да бъде изкарано „на чиста вода”, а какво разбират под чиста вода нашите ръководители е твърде мъчително да се определи. Навярно липса на мисли и душевни вълнения, липса на характери и взаимоотношения, липса на вдъхновение и творческо напрежение, липса на смелост да се критикува и порицава, изобщо липса на всичко, които ни дава неуморният живот.

       Но какво – това е политическата страна на въпроса. Трябва да приемем, че в своето развитие човечеството има друга страна – чисто човешка страна, страна на съзнанието. В тази област има какво да се работи, да се мисли и да се пише.

       А защо, дявол да го вземе, трябва да се занимавам с писане. Никога през живота си не съм мечтал да бъда професионален писател. Но на каква професия сега мога да се надявам. На никаква. А и не мога вече да пиша, защото не зная какво искат от мен. Ще се занимавам само така по малко да си пиша за себе си – спомени, разсъждения, мисли, борба с недостатъците си, борба със слабостите си.

    Какво може да се очаква от бъдещето? Нищо. Все пак пред нас стои остатъкът от живота ни, старостта, смъртта. Интересно е да се очаква смъртта, да се готви човек за нея, да се пребори за нея, защото в тази борба е гаранцията, че един ден тя ще бъде победена.

                                           ххх

24 октомври

     Когато човек си постави една важна задача, изведнъж целият му останал  живот става безразличен. Така може да се обясни идейният фанатизъм, обществената жестокост, безразличието към отделния човек.

                                           ххх

30 октомври

      Когато човек си постави големи цели, той се изсушава и обезобразява, но това е необходимо.

      Неотдавна водих кратък разговор с Михаил Арнаудов. Той снизходително ме потупа с ръка по рамото.

                                          ххх

2 ноември

       У нас наказват със смърт за изнасилване и дори за кражба. В това няма никаква нравственост и никакъв морал. Като че ли животът е нещо толкова просто и се раздава от правосъдието. Голям нравствен упадък. Като че ли първото обладаване на всяка жена не е до известна степен изнасилване.

...

       Комунизмът си създаде такава репутация, че всяка смърт на държавник ни се струва подозрителна.

                                          ххх

6 ноември

        Всеки човек носи със себе си живота си. Може да носи най-много още един живот със себе си, а аз се опитвам да нося живота на всички. Нищо не става. Трябва да се смириш, да оглупееш, да старееш и на нищо да не се радваш. На мен нищо не ми се даде според силите. Все непрекъснато се упреквам, но излиза, че не аз съм виновен. Виновно е обществото, държавата, политиката, експлоатацията, лошото устройство на обществото, класовото господство.

                                         ххх

8 ноември

         Само на живота да не бъде чужд човек – това да може да се постигне. Социализмът много забърка и унищожи духовните ценности.

         Когато работи, мама говори като малко момиче, което си играе с куклите си. Колко е тъжно и безнадеждно всичко. Да може отнякъде да затрепти надеждата. И да може да се сбъдне това, за което мечтае Далчев: - Научи ме, господи всеблаг, да живея като всички хора.

...

         Какви глупави стихове от Сергей Василев за България се печатат днес в „Работническо дело”. Колко жалко нещо е поетът, когато използва елементарния си стихоплетски дар за лични изгоди.

         Най-страшно е да не настъпи културно мракобесие, както при култа. Тогава за какво трябва да пише човек. А нима сега ми се пише за нещо? Уви, за нищо. Трябва вече да се умира, но смъртта дълго ще трябва да се чака. А колко е тъжно да се мисли и за нея.

                                         ххх

15 ноември

         Какво е човекът? По същество едно страшилище и звяр. Видях двама мъже с мотоциклет, които връзваха в чувал едно скимтящо куче. След това единият го хвърли от високо като торба с боклук в коша и отминаха с мотоциклета, за да го дадат някъде за одиране. Казах на Николай Марангозов епиграмата срещу Венелин Коцев:

                                     Умря Венко Коцев тържествено, славно,

                                     с безброй некролози, венци, знамена,

                                     ала след ковчега му крачеше само

                                     една дива свиня.

...

        Не може обаче човечеството до такава степен да се изроди. То трябва да се оправи рано или късно. Въпросът е как аз да планирам личния си живот. Дали пък в края на краищата не е по-добре да сложа край на живота си? Страхът крепи живота. И нагаждането крепи живота.

...

        Дните са равни, без никакъв импулс. Нашето общество е мъртво, казва Борис Делчев. И може действително да е така. Може би действително, с историческо закъснение трябва да търсим смисъла и красотата в страданието, в абсурда на живота, в страхотния ужас на обективно-безсмисленото съществуване.

                                          ххх

17 ноември

         Някъде в София бил създаден кръжок по комунистическо възпитание. Всички участници в кръжока били над 70 години.

         А леля Фани, която е над 100 години, за активна отечественофронтовска дейност била заведена на кино. Но аз нищо не виждам, казала тя.

                                           ххх

25 ноември.

        Серия вицове:

        - Какво работи сега Хрушчов? – Треньор е на борците за мир.

        - С какво се характеризира първият период на социализма? – С трудности на растежа. – А вторият период? – С растеж на трудностите.

        - Кой е сега националният химн на България? – „Мила родино”. – А кой ще бъде следващият? – „Черней, горо, черней, сестро”.

        - Звъни телефонът: - Там ли е другарят Никодимов? – Кой го търси? – Една негова съученичка. – Курво с курво, защо ме лъжеш? Той на училище не е ходил.

                                             ххх

4 декември

          Носят се радостни слухове: временно Тодор Живков остава само министър-председател. Първи секретар става Живко Живков. Начо Папазов замества Митко Григоров. Махат и Васил Иванов от поста. Но това може да са само слухове, които пуска ДС – фактически при социализма ДС управлява държавата и след XX, и след XXII конгрес, и винаги така ще бъде. Защо си правим илюзии. Защо си играем на ревизионизъм и догматизъм? Лъжлива и порочна е нашата държавна система по простата причина, че според марксизма след победата на социалистическата революция държавата започва да отмира.

          Бях на гости на Емил Манов – казах му за тези слухове. И той смята, че е важно нещо да става, но аз си мисля със страх, ако изляза отвън и ме залови някой от ДС да ме разпитва. Този страх говори за общото състояние на духовете в България и доколко е ликвидиран култът. Нищо не е ликвидирано от култа. И Павлето така го викали, да го питат кой му идва на гости. Отвратителен страхопъзльовски режим.

...

        Фактът, че когато пиша своите бележки, изпитвам страх, че може да дойде някой партиен агент и насила или с убеждение да ми ги вземе, говори, че сега режимът е по-страшен, отколкото при фашизма. При фашизма аз не изпитвах подобен страх.

        Стефан Богданов, арестуван по време на култа, написал с кръвта си писмо до Сталин. В показанията си написал акростих: „Всичко писано тук е невярно и изтръгнато с насилие”.

                                               ххх

25 декември

          Това е позорът на сталинизма. От властта направи фетиш и изкуство.

                                              ххх

30 декември

           Ако Джагаров и партийното бюро не ми намерят работа, трябва чрез помощта на Христо Траянов и „Профиздат” да постъпя някъде като общ работник и за впечатленията си да пиша кратки очерки. Трябва да сторя това, защото съм станал много ленив, нежизнеспособен и без съпротивителни сили.

            Един нагъл просяк в центъра на София, брадясал и с очила, ми поиска 86 стотинки. Като бръкнах в портмонето си, той имаше нахалството също да бърка и да ми сочи монетите. Това е безспорно агент-провокатор от най-низша степен. Още ги има такива, а ние говорим, че се справяме успешно култа.

...

         Срещнах се с Иван Динков – пихме по чаша коняк. Този извънредно талантлив човек пише много песимистични стихотворения. Казва, че не може другояче. Нашата стагнация го е довела до това. Каза ми едно много хубаво стихотворение, а за него Роза Коритарова поискала от „Профиздат” да му се наложи наказание. А публиката радостно аплодирала всичките му стихотворения. Много големи догматици има още. Трудно ще се справим с тях.

...

         Пенчо Пенчев, инженер, ми казва: „Нашата държава отива към пропаст. Правени са електроцентрали с такива недостатъци, които един студент няма да направи”.

                                                  ххх

1965 година

7 януари

         Ако животът бавно не ни изпълваше още от рождението ни, щяхме да бъдем по-щастливи. А така се пресищаме, всичко възможно и невъзможно опознаваме и трябва да си помагаме с илюзии.

                                     Започва тъй, че от най-ранно детство

                                     живота ни изпълва с съдържание.

                                     Едно след друго в теб се бавно вместват

                                     възторг, надежда, радост и страдание.

 

                                     И вече зрял и пълен като буре,

                                     стоиш на гребена на своя век,

                                     преситен от вълнения и бури

                                     обикновен природен вид-човек.

             Борис Делчев е изпълнен с дълбок песимизъм. За него той е основателен след всички хули, с които го отрупаха, но струва ми се, че неговият песимизъм е и обективно валиден. Действително папството по своята история и методи може да се сравнява с нашата комунистическа партия.

...

           Борис Делчев е абсолютно прав – няма база за разговор. Тези, които отрекоха филма „Невероятна история”, сега го хвалят в „Работническо дело” и си плюят в лицето. Тези, които задушиха критиката и свободата в най-елементарната й форма, днес ще провеждат дискусии. Не им вярвайте! Това е лозунгът, който се носи сред обществото. Не им вярвайте, пак ще ви скроят клопка. Всичко е в техни ръце, в ръцете на блюдолизническата камарила на властта. Те са невежествени. Както не разбират нищо от култура, на същото основание може да се предположи, че не разбират нищо от икономика и стопанска политика. Те разбират само от властта – как да я пазят и да си я прехвърлят един на друг. Начо Папазов нарекъл в една реч неоновото осветление „найлоново”. И все пак има умни хора, истински комунисти. Но те не могат да се разгърнат, да обновят живота.

                                                        ххх

20 януари

            Никой не се интересува от мен. Никой нищо не изисква от мен. Аз съм сам. Сам трябва да изграждам своя свят, сам да се боря. Никой няма да се сети за мен, да ми обърне внимание, да ме подкрепи. Ужасна апатия. Безсмислен живот. Защо да не го приключа? Няма смисъл. Страхът е, който ме спира. Иинстинктите. Това е глупаво. Трябва нещо да се предприеме. Щом живея, трябва да се боря, трябва да търся някакъв смисъл. Дяволска работа. Може би трябва да започна от съвсем малко. От какво. Ето едно стихотворение, което написах на шега:

                                     И застрашителна и сладка,

                                     с очи що тайнствено горят

                                     пред мен стои като загадка

                                     красивата потайна смърт.

 

                                     Кога ли тя ще ме издебне

                                     и как духът ми ще срази?

                                     Със смут пред гробищата ледни

                                     или с уплашени сълзи?

 

                                     Или ще дойде неочаквано

                                     сърцето ми да заличи.

                                     На родствениците разплакани

                                     един ден само да вгорчи.

...

        Човечеството не върви по добър път. То не изработва идеали. Нашият социалистически строй върви по пътя на капиталистическия, с тази разлика, че много е изостанал. Какво ще дадем на хората, когато построим социализма? Нищо не можем да им дадем. Ситост, спокойствие, заетост, работа, блага и глупости. Няма идеали. Вятър и мъгла е всичко. Повечето комунисти са разбрали това и уреждат личния си живот. Само аз търся и все бленувам за някакви идеали. Глупост. Смири се. Живей просто и умри просто. Остави всичко на човечеството. То така или иначе ще се справи, доколкото му достигат силите пред тъмната пропаст на вселената.

                                                    ххх

23 януари

         Написах едно стихотворение за мишките. И аз като Джон Стайнбек.

         10 таблетки депо-сулфамид струват един лев. Какво ужасно поскъпване е настъпило.

                                          ххх

31 януари

         Завладява ме тревога. Чувствам срам, че съм писал стихове. Чувствам малоценност. Атанас Далчев казва, че и той понякога се е чувствувал червей. Със стиснати зъби трябва да преодолявам тези душевни състояния, с воля, с упоритост. Те са продукт на мисълта и здравето. Изобщо несретническа съдба.

          А все пак ми се иска да вярвам в бъдещето. Че някои мои книги ще имат успех, че ще мога сносно да живея от литературен труд. До края на тази година трябва да храня подобни илюзии, но след това решително да взема мерки. Иначе ще се залича като човек.

         Срещнах Атанас Далчев. От „Септември” отказали да му напечатат две стихотворения. Искали поправки. Вътьо Раковски и Найден Вълчев му казали: че как стана това, бай Атанасе. Печатим глупости, а не можем да напечатаме стихотворение от теб.

         Павел Матев е виновен. Той е страхливец. Трепери за себе си, защото сега зорко следели списанието.

                                            ххх

7  февруари

        Създава се вече и е създадена социалистическа експлоататорска класа – в това няма абсолютно никакво съмнение. И най-важното е, че не можеш да се бориш срещу тази класа. Ще те уволнят – ще намерят обяснения и аргументи. Ще те съкратят – пак ще намерят аргументи. Няма да те назначат на работа – пак ще намерят обяснения и аргументи. Човекът стана жалка подметка. И всичко това се обвива в държавна тържественост, в благоденствие, в идеализъм и идеали. Колко са жалки и глупави.

...

        Генерал Стою Стоев също беше в Хисаря. Той е началник на ДОСО.

       Чудех се защо буржоазията не искаше да се откаже от своите привилегии – каза той. – Сега разбирам. Иска ти се да отидеш на курорт – отиваш. Почивни станции. Лека кола на разположение. Удобства. Приятен  живот. Да иска някой да ни вземе властта, няма да се боря ли. С нокти и зъби ще се боря, също както буржоазията се бореше.

      Всъщност това е истината на живота. Само ние наивниците не можахме да разберем това, не мислехме за това и си останахме смешни, самотни и отритнати идеалисти. Такъв е животът.

      Ето още едно стихотворение.

                                                           “Мечтая за гора от старо време”

                                                                                              А. Вутимски

                                     Мечтая за живот от старо време,

                                     когато сме задружни и щастливи,

                                     когато с синовете ми ореме,

                                     и кравите доим и жънем ниви.

 

                                     Сега не зная на какво разчитам:

                                     на тото, на лотария, на служба?

                                     Къде е смисъла в това се питам,

                                     когато свободата ми е нужна.

 

                                     Държавата ни грабва и изяжда,

                                     а ние от това се не вълнуваме.

                                     А нашта красота и нашта жажда

                                     превръщат се в едно животуване.

8 февруари

       Човечеството се развива в две направления: наука и поезия, политика и мизерия. Блажени са тези, които като Далчев се движат само в едното направление. Аз се движих и в двете направления и това е моето нещастие.

      Защо да не възпяваме страданието, когато то е реално.

                                                        ххх

12 февруари

       Петър Христов от „Работническо дело” ми поиска стихотворения, но като му ги казах, ентусиазмът му се охлади.

       Рангел Стаменов каза: „Такова е положението, че трябва да си наведеш главата пред едно нищожество, от което ти зависи хляба и което нищо не разбира от изкуство. Правят герои на социалистическия труд и пишат за тях. А аз съм разговарял с няколко. Работих повече, защото трябва да си построя къща, да си уредя живота”.

                                                        ххх

20 февруари

      Не искам вече да пиша за печата и хората. Нямам никакъв контакт с тях – или защото съм талантлив, или защото съм бездарен. Ще си заживея в самота, както живее Атанас Далчев, ще си мисля и ще си живея поетически, но няма да го споделям с хората, а само с някои приятели. Така ще престана да се разпилявам и да обеднявам духовно и нравствено.

      Ето и последното ми стихотворение:

                                     Не искам вече да споделям

                                     сърцето си и мисълта.

                                     Завинаги се аз отделям

                                     във тишина и самота.

 

                                     Сега ще мисля и ще гледам

                                     видения по своя път

                                     и ще очаквам прав и бледен

                                     приятелката своя -  смърт.

 

                                     И се надявам някой с ласки

                                     ръката нежно ще допре

                                     до сбръчканата моя маска,

                                     застинала като море.

                                                         ххх

26 февруари

       Интересна е философията на Кафка. Много мрачна и безнадеждна, но нали и аз съм имал такива усещания – винаги съм се чувствувал виновен. Дали не е това някаква обективна безперспективност: за Кафка човекът не е господар на природата, той е завареник на битието, пръст, бучка глина, беззащитно, слабо, безсилно същество, което усеща с всички фибри своята обособеност от живота, откъснато от него. „Човек е длъжен търпеливо да понася своето бедствено положение и да не пита „какво да правя” или защо го правя, защото подобни въпроси са безсмислени като самия живот и за тях няма отговор”. Той е бил дълбоко убеден в безсилието на човека пред живота.

                                                        ххх

5 март

       Димитър Методиев ми съобщи в клуба, че разписал стиховете за печат идущата седмица. Махнал стихотворението с мото от Вутимски, защото читателите не го познавали. Махнах с ръка. Но Тамара е недоволна от моето поведение. Може би не съм постъпил правилно.

                                               ххх

16 март

       Като се вглъбя в себе си, почвам да се плаша от комунистите. Все ми се струва, че в тяхната организация има някакъв таен, най-важния орден. Нещо като масонство, индулгенции. Не знам защо имам понякога такова впечатление.

                                                ххх

22 март

       Човек винаги може да мисли за нещо само в определен кръг. Не може едновременно да мисли и за Кафка, и за Достоевски, и за Ани Франк, и за хиляди други неща. Това е мъчително, нереално и природата сама слага на човешкия мозък защитна ризница.

       Ще стоиш вече така в самота и ще чакаш смъртта си. Няма вече какво друго да правиш. Учи се от Атанас Далчев на самостоятелен живот.

                                               ххх

28 март

       Обади се един Флоров, че ме бил спасил през 1956 година в Пазарджишката болница и поиска от нас 20 лева да поръча ковчег за умрялата му в София майка.

...

      Иван Пейчев казва, че го е страх да излиза сред хората. Значи този страх, за който говори и Кафка, е нещо много реално. Човек по самото си рождение вече се чувствува виновен, защото не може да победи и е безсилен пред смъртта и вселената.

...

      Всеки човек лъже и играе някаква роля в живота си – никой не живее самия себе си или малцина правят това, както правя аз.

                                              ххх

4 април

      Потиска ме тъгата, а трябва да се науча безсмислено като животните и гълъбите да плувам във времето.

       Настъпва старостта и бавно се стопява голямата измама на плътта.

                                              ххх

3 май

                                     Във въртележката на космоса

                                     аз съм една нищожна твар.

                                     Съдбата си на гръб аз нося,

                                     но пак съм неин господар.

 

                                     Мен ще ме хулят, ще ме плюват,

                                     но крача аз срещу смъртта.

                                     И мислите ми ще пътуват

                                     в галактиките на света.

      След 100 грама мастика се събудих посред нощ. Уплаших се за сърцето си. Уплаших се за живота си. Колко е глупаво! Като че ли, ако свърши животът ми, няма да бъде по-добре.

                                                   ххх

20 май

       Защо да не се опитвам да си създавам илюзии, да живея своя живот чрез изкуството, а не само чрез реалните си преживявания. Идеята за Сфери на живота и Сфери на фантазията.

                                           ххх

29 май

        Направиха Борис Делчев заслужил деятел на културата. Как Тодор Живков си плю в лицето. За политиците изглежда е нещо съвсем естествено да плюват в лицето и да ги заплюват в лицето.

        Аз съм един глупав наивник. Трябва да разбера веднъж завинаги, че мен ме мразят, че ми нямат никакво доверие и това е от 25 години насам, когато изпратих по пощата стихове в „Златорог”. Много са отмъстителни, много са долни.

                                                    ххх

15 юни

           Аз виждам вечността – мехур, в който остават малко истински неща.

           Много пъти главата ми експлоадира като атомна бомба – сега имам право да си почина.

                                            ххх

27 юни

          Мама чете „Война и мир”, но харесала глупавия египетски филм „Непознатата жена”. Чух много възхитителни отзиви за него, особено от жените. Ето ти въпрос за красотата. Глупости. Ами българският филм „На тихия бряг”. Каква глупост! Ами криминалният роман на Богомил Райнов в „Септември”. Нима това е литература. Ето до каква литература се достига, когато държавата – една преходна организация без бъдеще – вземе в ръцете си делото на литературата. Английската държава в своя империалистически разцвет създаде Шерлок Холмс. Сега социалистическите държави в своето укрепване  и разцъфтяване също насърчават създаването на такива герои като българския Авакум Захов. И това ако е литература.

...

         Човекът е много долно животно. Спомням си една пиеса от Жан Пол Сартър. За най-голяма низост е годен човекът и е безсилен. Да си припомним цялата мръсотия около Трайчо Костов. Нима тя не съществува и сега в латентно състояние. Ами гаврата на Бумедиен в Алжир. Това и политиците, и революционерите са истински разбойници. Отделно от техния живот има друг живот и истинските хора там търсят смисъла, развитието и прогреса.

...

         Арабските студенти в София организирали митинг в полза на Бен Бела. Издигали лозунги: Бен Бела е арабският Лумумба. Долу Бумедиен. Искали да направят акция пред китайското и алжирското посолство, но милицията им попречила. От Тамара го научих. В какъв свят живеем наистина. Какъв авторитаризъм. Каква информация от ухо на ухо, случайно. Каква преса. И това ми било комунистическа преса. И това ми било журналисти – жалки пионки на властта. Няма никога да се оправи това положение – безнадеждно е – чудно е, че все още ми издават някои книги. Че аз съм изцяло настроен опозиционно. Аз смятам за глупост и нахалство издаването в четири тома избрани речи и доклади от Тодор Живков. Може ли всеки министър-председател да прави това нещо. Много голямо нахалство. Всеки, който дойде на власт, смята, че от него трябва да се учиш, да еба мама му?

...

        Радой Ралин ми обеща, че може да ме вземе на работа при него във „Фокуса”. Стане ли това, съвсем вече ще скъсам с писателския съюз. Стига вече писатели. Стига недостойни мании. Нашето писателско съсловие ми се вижда в голямото си болшинство много жалко. Всички стари и офицални кримки са нищожества. И народът с право не чете произведенията им. Такава патриархална скука са. Никакъв истински полет на мисълта и чувствата. Всичко в затворените рамки на социалистическия национализъм. Да не говорим за това, че няма и никаква комунистическа душевност.

        Давид Овадия е направил обществен скандал с едно изказване на партийното събрание, на което аз също не можех да присъствувам. Морално не можех да присъствувам. Той казал защо партийното бюро и Гошкин не са отговорили на заявлението ми. Той ме смятал за най-добрия съвременен поет. Много неприятна е такава една публична декларация. Ще ме накара още повече да бягам от хората. Не обичам такава защита и такова хвалебствие. Обичам истинското, просто, чисто поетическо признание, каквото има Далчев, незамесено с никакви държавни и обществени шашми.

         Давид казал: - Ако не го направиха заслужил деятел, толкова ли е трудно да му се намери работа.

         Но наистина отношението към мен е една мръсна работа. Само с бягство може да се излезе от това блато. С бягство и пълна индиферентност към техните шашми.

...

        Френският филм „Хлапето от Монмартър” ме доведе до интересни мисли и констатации. Това е буржоазно изкуство, но в него виждаш реалност. Показват се неща от живота и хората не се страхуват да ги показват. А какво е при нас. Ние не смеем да покажем нито една истинска частичка от живота – всичко е догматично, преднамерено, дозирано, премерено на аптекарски везни. Ами самият факт, че се страхуват от две мои стихотворения, а какво да кажем за страха им от живия живот.

        Филмът ми навея мисли за едно стихотворение:

                                     Ние живеем във голям страх,

                                     във страх от реалността.

                                     Все предпазлив е нашия страх.

                                     Крием се в тъмни места.

 

                                     Нашите мисли ни плашат. Дори

                                     в нашта естествена почва,

                                     в детските ласки и в детски игри

                                     виждаме нещо порочно.

 

                                     Изглежда природата по своя път,

                                     докато ни е сътворила,

                                     да усъвършенствува нашия дух и нашта плът

                                     вече се е изморила.

Тази тема вече съм я разработил веднъж в новелите. Сега това се повтаря. Значи има нещо реално верно в това.

                                                        ххх

2 юли

       Отчаян съм от човешката природа. В някои моменти виждам как просто по всичко се слива с животинската: човешките мисли са като инстинктите, човешките действия са като на мравките – има само разлика в степента на познанието и на съзнанието – иначе просто не виждам разлика. Наблюдавах вчера между рамките на прозореца една голяма муха и едно малко паяче. То я оплете и почна да я инжектира, докато я умъртви. А след това я прибра под черчевето. Каква е разликата между различните хора и тези инсекти.

                                                        ххх

27 юли

      Хората са се изродили, те са станали безпринципни и безчестни, някакви неизвестни на мен подбуди ги движат. Ако това са наченките на комунизма, това е просто ужасно. Човек наистина може да се уплаши като поразмисли. Ами тези идиотски разкази в кн. 7 на „Пламък”. Ами този кретен Дечко Миланов, който ти разкрива стила и методите на Държавната сигурност, тяхното всесилие и техните просто мошенически и провокаторски похвати в работата. Просто ужас! И фактът, че няма кой да го види, най-нагледно показва, че хората са се изродили. Колко са хубави общите идеи и колко е страшна конкретната действителност. Добре, че живея изолиран от нея. Това е колкото нетърпимо, толкова и необходимо. Нали видях практиката, нали бях в „Кооперативно село”. Кошмарна нравствена действителност – не виждам изгледи да се оправи скоро. По-добре човек да мисли, да си води бележки и това си е.

                                                ххх

4 август

        Ето една идея за стихотворение.

 

                                     Общуват, хранят се, мечтаят,

                                     беседват, плачат и се смеят –

                                     на живот хората играят,

                                     малцина истински живеят.

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional