Свободата днес и тук 31 Октомври 2014  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Китай, видян през третото око на Джуандзъ

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Мартин Хала, http://www.librev.com/

През лятото на 1989 пътувах от Прага до Варшава по покана на група млади полски интелектуалци, които водеха неофициални „граждански“ наблюдатели от по-репресивните комунистически държави, за да станат свидетели на първите (полу-) свободни избори в Съветския блок. Строго контролираната, „нормализирана“ Чехословакия все още предизвикваше усещане за задушаване и аз реших да се възползвам от поканата като шанс за малко свеж въздух. Един от трайните спомени от това пътуване остана възмущението и повсеместното осъждане на кървавите събития от другия край на планетата в Пекин. Навсякъде бяха разлепени плакати с фотокопирани корици на западни списания, заклеймяващи Дън Сяопин и Ли Пенг като „Пекинските касапи“. Имаше организирани бдения, лекции и дебати; разпространяваха се брошури и книжки, щамповани фланелки и значки. След като бяха преживели през 1981 година смазването на Солидарност от армията, поляците естествено изпитваха състрадание към жертвите на това, което трябва да им е изглеждало като реминисценция от времето на техния собствен демократичен триумф.

Това усещане не засягаше само жертвите на комунизма; изглежда, че злодеите също събуждаха съчувствие у някои среди. След като се завърнах в Чехословакия, първата ми работа в Братиславския университет Comenius беше да превеждам за една официална делегация от Китайското министерство на образованието. Отново и отново, официални лица от словашкото министерство изразяваха своите съболезнования за „това, което трябваше да се направи“ с тези непокорни студенти в Пекин. Някои добавяха и свои лични коментари: „Знаете ли, в края на краищата и на нас може да ни се наложи да направим същото тука“. В такъв момент те отправяха към мен изпитателен поглед: „Надявам се, че превеждате точно, млади момко“.  Беше ясно за всички, без значение чия страна вземаха хората през тази историческа година, че Тянанмън представлява тъмната страна на същата вълна, която донесе края на комунизма в голяма част от света.

Когато вълната на промяната най-после достигна до моята страна, чехословашките власти, както знаем, не „направиха същото“, въпреки че аз не се съмнявам, че е имало много „другари“, чиито първи инстинкт е бил да повикат армията. Играта беше свършила още от момента, в който руснаците казаха ясно, че този път няма да пращат Червената армия. За разлика от китайците, разпадащите се източноевропейски режими едва ли биха могли да действат самостоятелно.

Междувременно, сред радостта от мирната декомунизация на източна Европа, светът наблюдаваше с невярващи очи как китайското правителство започна да репресира тези, които се осмелиха да извисят глас през кратката пролет. Хора от правителствения черен списък, които успяха да напуснат страната, бяха посрещнати като герои в Хонг Конг и на Запад. Китайски студенти и учени в чуждестранни университети бомбардираха родината си с факсове с анти-правителствени съобщения. Няколко политически организации бяха формирани от китайски емигранти в Европа и САЩ, в очакване на неизбежната смяна на режима. Представители на днес забравената парижка Федерация на демократичен Китай[1] като Чен Йизи (Chen Yizi), бивш съветник на Джао Дзъян (Zhao Ziyang) или Лиу Бинян (Liu Binyan) , покойният доайен на китайската журналистика, имаха отворени покани за срещи с политическите лидери в западните столици.

Също и Далай Лама. Може да си припомним, че Негово Светейшество получи Нобелова награда за мир през 1989 година, след като по-рано през годината в Лхаса избухнаха масови протести срещу китайското управление. Потушаването на тези протести беше надзиравано от тогавашния партиен секретар за Тибет, другарят Ху Дзинтао (Hu Jintao), който днес вече отговаря за по-големи и по-важни неща: разпространено е убеждението, че точно железният юмрук, който той показа в Лхаса му спечели благосклонността на партийните старейшини след Тянанмън.

Двадесет години след тези събития, начинът, по който света възприема Китай се е променил до неузнаваемост. Сянката на Тянанмън все още се мержелее, но междувременно светът е все повече завладян от един различен образ на Китай: този на „изгряващия дракон“, една зараждаща се суперсила, която трансформира себе си и всичко наоколо с главоломна скорост. Всичко, свързано с Китай изглежда голямо и бързо – растежът на техния БВП, външнотърговския баланс и резервите им в чужбина, техните небостъргачи и класирането им по медали в олимпийската надпревара.

Свърши се със статута на парий от преди двадесет години. Благосклоността на Пекин е желана от всички страни заради икономическата мощ и гео-политическото влияние. Западните политици бягат като от чума от няколкото оцелели дисиденти, и бързат, един през друг, да се срещат със същите другари, които преди бяха заклеймени като „палачи“. Някои обявават „стратегически партньорства“ с Китай, които за съжаление имат склонността да се разпадат по-бързо отколкото можете да кажете „бойкот на Карфур“.  Далай Лама е пренебрегнат от всички, които заемат някакъв официален ранг, докато президентът Ху Дзинтао, който през 1989 година обяви военно положение в Лхаса, се среща редовно с световния политически елит.

Още по-шокиращо обаче, за последните 20 години рязко са променени настроенията на обикновените хора в Китай, на добрия стар lao bai xing. Разбира се, близко до повърхността остава да ври много несъгласие, което от време на време избива – в Китай всяка година има десетки хиляди спонтанни актове на протест срещу корупцията на местно ниво и злоупотребата с власт. Изненадващо обаче, голям брой на глед обикновени китайци са също така готови да излязат на улицата в подкрепа на „Централното Правителство“, особено когато изглежда, че са засегнати въпроси на китайската национална гордост и международен престиж. Китайските студенти в чужбина вече не изпращат подривни факсове в Родината; по-вероятно е те да организират кибер-гонки срещу „анти-китайски елементи“ и „предатели“.

 

В Китай очевидно е настъпила значителна промяна през последните 20 години. Комунистическият режим не просто отказва да следва своите братовчеди от Съветския блок по пътя към сметището на историята, а дори си измайстори мощно завръщане на мода. Китай, който изглеждаше толкова подобен на Източна Европа през 1989 година, малко се поколеба и произведе един нов хибрид, понякога наричан „Китайски модел“. Отърсил се от статута си на парий, Китай пропагандира своята „мека сила“ у дома и навън. Но кога точно и как се случи тази трансформация? И, което е по-важно, може ли тя да се задържи?

Кимерика

В ретроспектива, глобализацията е най-важният елемент, който официално спаси комунистическия режим в Китай и го постави в центъра на днешния свят. Китай като цяло е един от победителите, ако не и основният победител в този всеобхватен процес от последните 20 години, макар че може да има много, всъщност десетки милиони индивидуални губещи, които нахраниха звяра със своята кървава пот, а получиха малко или съвсем нищо в замяна. Като държава, Китай спечели много от глобализацията като пусна в действие своето основно структурно предимство – наглед безкрайния поток от евтина работна ръка, поставен под строг контрол в една авторитарна система, която не позволява независими работнически професионални съюзи или други подобни сдружения. Китайската работна сила е малко нещо като петрола в Близкия Изток – източник на огромно богатство за тези, които могат да го контролират. Петролът и работната сила движат мотора на световната икономика, но за разлика от петрола, който върви след моторите, работната сила всъщност ги привлича. Така голяма част от световната производителна индустрия бавно се премести  по източните брегове на Китай, където намери в изобилие това, от което има най-силно нужда – изобилна и евтина работна ръка, която се излива от слабо развитите провинции във вътрешността на страната.

Китайският скок в глобализацията не се случи внезапно. Той всъщност се получи като резултат от продължителна битка между прагматизма на Дън Сяопин и по-ортодоксалните комунистически убеждания на неговите другари по оръжие. Отварянето на Китай към разрушителното влияние на Запада не беше много по вкуса на революционерите. Дън беше от поколение, което буквално завладя Китай яздейки на кон и той се интересуваше повече от политическа власт отколкото от икономика. Касапин или не, човек трябва да се възхити от далновидността на Дън и от решителността, с която той прокара идеите си сред своите 80-годишни съратници.

За тези ветерани „безсмъртни“ (преживели Дългия поход), които се интересуваха от икономиката, съществуваше сериозния проблем с „експлоатацията“. Използването на евтина работна ръка за производство, ориентирано към износа, представлява класически пример за експлоатация на принадената стойност на работната сила, както е определена от Маркс. Лиу Шаоки (Liu Shaoqi), бившият председател (президент) на КНР ( Китайска Народна република), ментор на Дън и в очите на Мао негов „капиталистически сподвижник“, е бил често обвиняван по време на Културната революция (1966 – 76), че е казал, че: „Експлоатацията има своите достойнства“ (Boxue you li). Не е сигурно дали Лиу наистина е казал това, но Дън със сигурност се е придължал към това разбиране и е успял да го наложи и на други, като междувременно успява да преобърне един от основните стълбове на правоверния комунизъм.

Трябваше да мине известно време, обаче, преди той да успее да се наложи. Непосредствено след Тянанмън, най-тъмните сили на репресията властваха необезпокоявани. Икономическите експерименти от 80-те години биват повсеместно изоставени, както и понякога оживените дебати за политическа реформа. За три дълги години, старата гвардия беше заета да прочиства останалите либерали и да издирва и наказва участници в протестите от 1989 година. Както можеше и да се очаква, икономиката се сгромоляса. Международният престиж на Китай достигна най-ниската си точка, а вътрешното доверие в Комунистическата партия беше крайно ниско. Подобно на края на Културната революция в късните 70-те години, Китай беше изправен пред задънена улица. Имаше нужда от нова инициатива, която да разчупи статуквото.

Пробивът дойде по време на известната „инспекция“ на Дън в юга през 1992 година - едно събитие, което принадлежи повече към имперската традиция отколкото към света на редовните партийни канали за връзка. Подобно на Мао, който успя да задвижи Културната революция през 1966 година чрез няколко лични жеста, така всичко, което Дън трябваше да направи през 1992 година беше да похвали оцелелите икономически експерименти в провинцията Гуангдонг (Guangdong) чрез лансирането на лозунги като: „Бавен растеж не значи социализъм“. Административните прегради пред частното предприемачество и пред чуждестранните инвестиции започнаха бързо да падат и Китай енергично се върна обратно на пистата към чистия капитализъм. След травмата от Тянанмън, новият курс беше много по-ясно изразен в сравнение с 80-те години: можеш да правиш бизнес колкото си искаш, но не пипай политиката. Стани богат, ако можеш, но никакъв Тянанмън повече.

След като пътят беше разчистен, Китай се втурна стремглаво в глобализацията, която се вихреше пред прага му още от края на Студената война. За да си осигури входа, обаче, Китай трябваше да влезе в контакт със света и то по време, когато все още бушуваха чувствата след 1989. В началото на 1990-те години, Китай беше все още възприеман като беден режим, който стреля по собствените си граждани. Макар, че беше възможно международната бизнес-общност да бъде убедена, че новите възможности са по-важни от „проблемите“ на миналото, имаше значителни политически пречки пред пълното интегриране на Китай с останалия свят.

От всички двустранни връзки, тези между Китай и Съединените щати са от такова огромно значение, че те до голяма степен определят цялото положение на Китай в международните отношения. Това е особено вярно в областта на икономиката. За да се възползва изцяло от глобализацията, Китай имаше нужда от неограничен достъп до пазарите на САЩ, а също така се нуждаеше и от американски технологии и американски инвестиции. В средата на 1990-те години, тези две национални икономики изглеждаха в голяма степен взаимно допълващи се. Бизнесът разбираше това, но много политици, все още в шок след 1989 година, настояваха в баланса на отношенията да бъдат вкарани и не-бизнес фактори като защита на човешките права и демокрация. Пълната интеграция на двете национални икономики, както и в по-широк смисъл и интеграцията на Китай в световната икономика не биха били възможни без някакъв вид политическо договаряне.

Необходимото договаряне постепенно се очерта чрез дебатите около продължителния статут на „най-облагодетелствата нация“ (НОН) и в крайна сметка от приемането на Китай в Световната Търговска Организация (СТО). През целия период на 1990-те години Китай се възползва от статута на „най-облагодетелствана нация“, който беше подновяван ежегодно чрез периодичен ритуал, който провокираше разгорещени дебатите в САЩ за проблемите на Китай в областта на правата на човека. По същество, дебатите за НОН представляваха връхната точка на различията между американския бизнес елит и американския политически елит в тяхното отношение към Китай. Това беше битка, която политиците не можеха да спечелят – залогът за бизнеса беше просто прекалено голям и той не можеше да се предаде. Американските бизнес интереси бяха така тясно обвързани с Китай, че да се откаже статут на НОН беше на практика немислимо. Това би било търговския еквивалент на атомна бомба – икономическият и политически риск би бил толкова голям, че въпросът на практика беше предрешен.

Целият дебат се съдържа в обобщен вид в изтощителната работа и в крайна сметка в обратния завой, който направи Бил Клинтън по време на първия си президенски мандат (1993 – 97г.). Клинтън дойде на власт след като обвини опонента си – тогавашния президент Джордж Буш – баща, че „защитава диктаторите от Пекин“. За година или две след това той се опита да използва влиянието, което той си мислеше, че има американската търговия, за да промени поведението на Пекин, дори в една своя заповед от 1993 година изрично обвърза понататъчното предоставяне на статут на НОН с напредъка в опазването на човешките права. Ситуацията с правата на човека в Китай през следващата година всъщност се влоши. Стана ясно, че Клинтън блъфира, защото през 1994 година той нямаше почти никакъв друг избор, освен да поднови статута на НОН. И за да стане капитулацията пълна, той прекрати „обвързването“ на предоставянето на статут на НОН с напредък в областта на защитата на правата на човека, като така на практика само за една година направи обратен завой в политиката си. Така китайските ръководители извлякоха един символичен урок: всичко, което те трябваше да правят е да отстояват позицията си достатъчно дълго време, че американците да загубят кураж. Никога не им се наложи да чакат прекалено дълго. Последиците за бъдещите отношения между САЩ и Китай бяха огромни и  застрашителни.

Прекратяването на „обвързването“ през 1994 година беше последвано от трайно политическо сближаване по време на втория мандат на Клинтън. Дзян Дзъмин посети САЩ през 1997 година, а Клинтън му върна жеста на следващата година. Статутът на НОН стана постоянен през 2000 година и в края на 2001 година Китай се присъедини към СТО. Разбира се, Китай и САЩ все още имат политически различия, и всъщност те се задълбочават. Обаче при случаите, когато скритото напрежение избие в малка криза, тя вече не оказва въздействие върху техните икономически отношения. Без пречки от страна на политиката, процесът на интензивна икономическа интеграция започна да се задълбочава, докато достигна ниво на симбиоза, което Мориц Шуларик (Moritz Schularick) и Нийл Фергюсън (Niall Ferguson) нарекоха „Кимерика“:

„Най-важното нещо, което трябва да се знае за световната икономика през последното десетилетие е отношението между Китай и Америка. Ако мислите за него като за една икономика, наречена Кимерика, това отношение покрива 13% от световната земна повърхност, една четвърт от световното население, една трета от световния брутен вътрешен продукт и някъде около половината от глобалния икономически растеж през последните 6 години.“[2]

Връзката е симбиотична и неравно разпределена. Китай („Източна Кимерика“) се запимава с производството, често в производствени площадки, които са пренесени тухла по тухла от бившите заводи на Запад. Американците проявяват огромен апетит за евтините продукти, които се произвеждат в Китай с евтина работна ръка, и развиват огромен търговски дефицит. Заради пренасянето на производството на Изток, Америка има много малко какво да предложи в замяна, освен „интелектуални блага“ като технологии и развлечения – но защо Китай би плащал за нещо, което просто може да копира? Китай отпуска обратно на Америка под формата на заеми парите, които събира за произведените стоки, не толкова от щедрост, колкото, за да може Америка да консумира още повече стоки Made in China, и да поддържа целия цикъл в движение (при което и дългът се натрупва).

Явлението Кимерика, един вид нов икономически световен ред, наложен през последните 10 и повече години, отразява безпрецедентен глобален просперитет. Произведените стоки – всичко от електроника до текстил – беше евтино, инфлацията беше ниска, а кредитите – лесни. И двете страни извличат прилична печалба; САЩ, както и част от осталания свят, поддържат консуматорския си рай, докато Китай трупа капитал и поддържа заетостта на легионите си от работници, като така намира нов източник на вътрешна и външна легитичност за еднопартийната система на управление. Икономическата интеграция на Китай в света му помогна да се отърси от политическата стигма на 1989 година.

Но финансирането на дълга не може да продължава вечно. По думите на Фергюсън:

Колкото повече Китай беше склонен да отпуска заеми на Съединените щати, толкова повече американците искаха да вземат в заем. Кимерика, с други думи, беше основната причина за увеличаването на банковите кредити и издаването на облигации и деривативи, които се наблюдаваха на Планета Финанси след 2000. Тя беше основната причина за ескплозията на хедж фондовете. Тя беше основната причина за това, фондовете за дялов капитал да могат да заемат пари на ляво, на дясно и в центъра, за да финансират изкупуване на акции със заемен капитал. И Кимерика – или азиатският „океан от спестявания“, както го нарече Председателя на Федералния Резерв Бен Бернанке – беше основната причина за това, американският ипотечен пазар да бъде така залят с пари в брой през 2006 година, че човек можеше да получи 100% ипотека без да има доходи, работа или друго имущество[3]„.

„По същество, спестяванията на останалата част от света осигуриха надуването на балон на пазара с недвижими имоти в Съединените щати. И както почти винаги става с финансовите балони, лесните пари вървяха в комплект с хлабави стандарти за отпускане на кредити и откровени измами. Най-после еуфорията се превърна в депресия и след това, в позната от преди последователност, в паника. Всичко започна на пазара на рискови ценни книги, защото там беше най-вероятно да възникнат проблеми с плащанията, но много скоро стана ясно, че целият пазар на недвижими имоти на САЩ ще бъде засегнат“.[4]

 

В края на краищата Кимерика започна да изглежда като химера. Интересен е въпросът какво ще правят сега САЩ и Китай? И двете страни са вплетени в една връзка, която обслужваше добре техните интереси, но която вече се е превърнала в тежест. И за двете няма лесен начин да я напуснат. Китай се е превърнал в най-големият кредитор на Америка, но все още има нужда САЩ да продължават да купуват неговите стоки, за да може икономиката да продължава да расте и да държи заети неговите неуморни работници. Това би означавало да продължава да отпуска още повече заеми на своя вече неплатежоспособен партньор. Ясно е, че ще трябва да се направят определени промени. Китайските ръководители вече изразиха своето безпокойство за сигурността на резервите, които са натрупали в американски правителствени ценни книжа.  Джоу Сяочуан (Zhou Xiaochuan), управител на Китайската Народна Банка дори наскоро призова да бъде възприета нова резервна валута, която да замени проблемния долар.[5]

С предполагаем резерв от два трилиона долара, Китай изглежда в добра позиция да се опита да промени правилата на играта. Той може да използва резервите , за да стимулира вътрешното търсене, като така изключи американския потребител. При това, може да се опита да осигури повече равенство в собственото си общество, като премахне един от големите източници на вътрешно недоволство. Проблемът е в това, че еднопартийният режим в Китай може да се окаже дори по-неспособен да управлява лесни пари отколкото Америка, която – без значение на всичката си корпоративна и лична алчност – все още разполага с една добре развита система за контрол. Как хвърляш два трилиона долара на масата в система, която е известна със своята корупция и непрозрачност? Твърди се, че през март 2009, самите ръководни кадри на партията са предупредили, че корупцията може да попречи на изпълнението на наскоро обявения много-милиарден пакет от икономически стимули[6].

Патриотичният консенсус (и несъгласните с него)

Икономическата интеграция на Китай в света след 1992 година, без значение дали я наричате „глобализация“ или „Кимерика“, има дълбоки последици и за вътрешната политика. Тя помогна на Комунистическата партия да открие нова легитимност след кризата от 1989 година, и сериозно преобърна китайското общество като цяло, като осигури възхода на нови класи и обществени групи, както и създаде нови линии на напрежение за потенциални конфликти. На първо място, осигури на китайското общество нова цел, която е изразена най-добре в лозунга „Да забогатееш е славно“ (изкован още през 1980-те години). Друг популярен лозунг от тази епоха, „Някои първи ще станат богати“, обобщава негативната страна; обаче след десетилетия на уравниловка, китайците са готови да приемат значителна степен на неравенство в замяна на вероятността да дръпнат напред.

Част от новия обществен консенсус след 1992 година беше безпрецедентното ниво на лична свобода. В продължение на десетилетия, голяма част от личния живот в Китай беше контролирана от едно поделение на режима, наречено „работно звено“ (gongzuo danwei), като контролът се разпростираше включително и върху лични въпроси като бракът и семейството. С ерозията на държавното предприятие, „работните звена“ изгубиха много от влиянието си, както и много други израстъци на партията-държава, включително и някога вездесъщите улични комитети и дори самите партийни клетки. Обикновените хора получиха свободата да живеят както им се харесва, под условие, че не предприемат глупави авантюри в политиката, която остава изключително прерогатив на партията. Тези нови лични свободи, съчетани с възможността да се печелят пари чрез частно предприемачество, откриха нов свят на възможностите, които за мнозина трябва да са изглаждали доста по-привлекателни в сравнение с политиката.

Плодовете на икономическата либерализация не се разпределят поравно. При еднопартийната система, входните точки все още се контролират от партийни апаратчици и вашият успех в бизнеса до голяма степен зависи от вашите политически връзки (печално известните guanxi). Както можеше и да се предположи, това доведе до значителна корупция, която се превърна в постоянна причина за обществено напрежение. Още по-важно, целият модел на Кимерика се основава на евтина работна ръка, която се стича от провинциите във вътрешността на страната към големите градове по източното крайбрежие на Китай, които служат като центрове за производство и износ. Съвсем доскоро, работниците – мигранти бяха ограничавани от така наречената система hukou на официално местожителство, която праваше тяхното присъствие в градовете полу-законно, ако не и направо незаконно. В резултат на това китайските работници често ставаха жертва на експлоатация, която обикновено се асоциира с международната миграция. Тяхното положение може грубо да се сравни с положението на мексиканските работници без документи в южните щати на САЩ. Основната разлика е в мащаба – според официалната китайска статистика, всеки ден в градовете работят около 130 милиона китайски работници-мигранти. Или поне „са работили“,  преди кризата на Кимерика да изпрати близо 20 милиона от тях обратно в селата.

Ако работниците – мигранти са губещите от тази система, то печелившите са от градската средна класа. Те имат достъп до обществени услуги, като например (предимно) безплатното образование и медицинско обслужване, които почти напълно отсъстват във вътрешността на страната; те се възползват и от инфраструктурните инвестиции, които превърнаха определени градове в метрополиси от световна класа. Те обикновено встъпват в новата глобализирана („кимерична“) икономика от средно ниво нагоре, като оставят тежката работа на поточните линии за необразованите, работници – мигранти без документи. Още в края на 1978 година, когато Китай за първи път се впусна в реформите за пазарна икономика, разполагаемият доход на хората в градовете беше 2,6 пъти по-висок от чистия доход на хората по селата; към 2006 година това съотношение се покачи до 3,3. Джъстин Йифу Лин (Justin Yifu Lin), водещ икономист на Световната банка,нарече това една от най-големите разлики в доходите в целия свят.[7] Изчислено чрез стандартния коефициент Gini, положението на Китай се е покачило от 40,7 през 1993 година до 47,3 през 2004 година, „ниво, което е по-типично за Латинска Америка“ (колкото по-високо е числото, толкова по-голямо е социалното неравенство). Лин смята, че зейналата пропаст между богати и бедни е пряка последица от китайския икономически модел.[8]

Измерено в абсолютни числа, китайската средна класа се оценява на някъде между 25 и 150 милиона души, в зависимост от методологията и използваните критерии. Размерът на най-ниската класа е по-малко спорен: според Световната банка, през 2005 година е имало 204 милиона души в Китай, които живеят с по-малко от 1,25 щатски долара на ден.[9]Ако към това добавим 130 милиона работници – мигранти, които живеят над линията на бедността, но значително под нивото на средната класа, това представлява значителен потенциал за социално напрежение. Повечето от тези „губещи“ живеят в провинцията, или между провинцията и големите градове. „Печелившите“ от зараждащата се средна класа са почти изключително жители на градовете.

В традиционната социология, градската средна класа в обществата в преход се счита за най-важната сила за демократизация. В Китай, обаче, случаят може съвсем да не е такъв. Много социолози, включително и китайци, подчертават факта, че китайската средна класа изглежда има доста специфични характеристики, една от които е относителния консенсус с еднопартийната форма на управление. Изследователи на демократичния преход като Daron Acemoglu и James A. Robinson сега са съгласни, че острото икономическо неравенство кара управляващите групи, включително и зараждащата се средна класа, да се съпротивляват на демократизацията, която може да застраши социалните и икономически привилегии, от които те се възползват в една недемократична система.[10]

На практика, голяма част от хората от градската средна класа изглежда са вплетени в системата, от която така добре се възползват. Те се превърнаха в основния съюзник на правителството в изработването на новия патриотичен консенсус, който легитимира еднопартийното управление и осигурява идеологическата основа за приемане на авторитарната система.  Според новият наратив на ценностите на национализма и средната класа, който замени традиционната комунистическа идеология, Китай има нужда от монолитното управление на Комунистическата партия, за да може да се защити от конспирациите на враждебния Запад, който се опитва да спре развитието на Китай и да блокира неговия икономически и геополитически възход с всички възможни средства. Критиките, отправяни към Китай заради проблеми с човешките права, представляват само един от тези злонамерени планове за забавяне на китайското развитие. Такова е и развитието на демокрацията, за която се смята, че само ще застраши единството на Китай, ще отслаби страната и ще я направи лесна жертва на западния „хегемонизъм“.

Не е ясно колко хора наистина възприемат този опростен мироглед. Публичният дискурс е силно манипулиран чрез цензура и активни мероприятия за определяне на дневния ред на обществото, което властите предпочитат да наричат „управление на общественото мнение“ (yulun daoxiang). На пръв поглед дебатите в интернет изглеждат по-открити и сред какафонията от гласове изглежда, че мнозина поддържат този „патриотичен консенсус“, но трябва да се има предвид, че постингите в китайската интернет мрежа не винаги са това, което изглеждат. Партията – държава разполага с легиони от т.нар. „интернет коментатори“, (повече известни като „Партията на 50-те цента“ или Wu mao dang, защото се смята, че това е сумата, която получават за всяко публикувано съобщение), на които се плаща, за да направляват онлайн дискусиите по желания начин. С Голямата Огнена Стена (the Great Firewall), която филтрира и отстранява всички политически некоректни публикации, или интернет – полицията и интернет доставчиците, които са склонни на сътрудничество и отстраняват тези публикации ръчно, всичко, което остава е Wu mao dang, която представя изкривен образ на реалното съотношение на мненията в обществото.

Очевидно е, обаче, че много хора наистина възприемат наратива за „комунистическата партия, която защитава Китай срещу неговите врагове“ и са готови да подкрепят правителството чрез публични демонстрации срещу „анти-китайските елементи“. Понякога те са съпроводени с насилие, както се случи по време на пренасянето на олимпийския огън. Най-грозните сцени се случиха не на Запад, а когато „свещеният огън“ премина през Сеул, където около десет хиляди китайски мигранти, включително и много студенти по академичен обмен, заплашваха местните корейски протестиращи.[11]

Най-видими и гръмогласни сред всичките самопрокламирани „патриоти“ са така наречените „гневни млади“ или Fenqing, отделна група от градска младеж от средната класа, обикновено на възраст под 20 години.  Fenqing са изпълнени с гняв заради предполагаемите обиди, които Китай получава от Запада, и са готови да го изразяват чрез интернет или чрез преки действия, като бойкот (или по-точно блокада) на Карфур или на други, повече или по-малко произволно избрани западни компании. По-възрастни китайски коментатори, включително и авторите Yu Hua и Ma Jian сравняват техните прояви с фанатизма на Червената гвардия в началото на Културната революция.[12]

Като тийнеджъри,  Fenqing не помнят нито Тянанмън, нито оживените дискусии от 1980-те години. Те са продукт на градския растеж след 1992 година и на идеологическите манипулации на „управляваното обществено мнение“. Те са също така първото поколение от сами деца, родени след като през 1980-те години беше въведена политиката за по едно дете на семейство. Смята се, че тези свръх-задоволени „малки императори“ имат много по-развито разбиране за собственото си значение и привилегиите, които им се полагат по рождение. Според един китайски коментатор, те са „фокусирани само върху себе си, тесногръди и неспособни да приемат критика.“[13]Техният собствен ограничен житейски опит на консуматорство и привилегии в бързо-развиващите се градове съвпада добре с официалния наратив за Китай, който се въздига под ръководството на Партията, въпреки западните опити да му попречат.

Естествено, поколенията на техните родители и дядовци имат малко по-различни спомени за партията. Изглежда, че в представата на Китай за себе си и за света се е развила някаква пропаст между поколенията. Освен това има и ясно разделение между градовете и провинцията, която приблизително съотвества на разделението между губещи и печелещи от китайския модел на развитие. Селските райони на Китай обикновено са под радара на международните медии; по-голяма част от информацията, която идва от Китай отразява настроенията на китайците от градовете. Според някои източници, нивата на идеологическия комформизъм по селата са доста по-ниски. Сред много други факти, поразяващо явление изглежда рязкото, макар и широко незабелязано, увеличаване на неофициалните християнски църкви, които някои китайски изследователи и The Economist наричат „най-бързо растящата неправителствена организация в Китай“.[14] И не е само християнството; съобщава се, че и други религии се разпространяват бързо сред хората, които са загубили всякакви илюзии, включително – изненадващо, предвид на официалната и разпространена неприязън към Далай Лама – Будизма Важрайяна.

Сред мъглата от официална цензура и „управлявано“ обществено мнение, което увеличава комформизма и прикрива инакомислието, трудно е да се очертаят границите на идеологическата поляризация в Китай. Очевидно, правителството е успяло да си осигури донякъде фанатичната (и следователно непредсказуема) подкрепа на някои от групите, които се възползват от модела „Кимерика“, най-вече на Fenqing. Размерът на противниковия лагер на либералното мнение е по-труден за преценяване, предвид на цензурата, но той никога не е изчезвал напълно. Ако не друго, поне атаките от неговите врагове го поддържат жив, а ние можем да се доверим на тяхната преценка за относителната сила на техните либерални опоненти.

Наскоро имаше няколко интересни интернет постинга в China Digital Times, които се опитват да очертаят разликата между „Ляво“ и „Дясно“ в китайското кибер-пространство. В китайски контекст, Лявото и Дясното трябва да бъдат разбирани различно от популярната им употреба на Запад. „Левица“ означава консерватори, които подкрепят еднопартийното управление, докато „Десница“ би обхващала либерали, които му се противопоставят и отстояват „универсални ценности“ като демокрацията и правата на човека. Това би звучало познато на хора, които са живяли в бившия Съветски лагер. В „левичарския“ интернет форум Tiexue един участник описва така дикотомията на китайското кибер пространство:

„Лагерът на левицата е по същество лагерът на националистите (...) Лагерът на десницата е по същество лагерът на индивидуалистите. Всички от десницата биха поддържали твърдението, че индивидуалните интереси вземат превес над националните интереси.“[15]

Едно по-проницателно описание на противниковите лагери се съдържа в последния китайски националистически манифест, бестселър наречен „Нещастен Китай: великите времена, великата визия и предизвикателствата пред нас“ (2009). Той представлява продължение на оригиналната прокламация на  Fenqing, „Китай може да каже не“ (1996), която на свой ред идва по следите на първата „гневна книга“, наречена „Гледайки Китай през едно трето око“, публикувана през 1994. Книгите от 2009 и 1996 са колективно дело, като поне един от авторите (Song Qing) участва в написването и на двете . „Китай може да каже не“ е публикувана по време на дебата за предоставяне на статут на най-облагодетелствана нация и освен всичко друго, изразява и „гняв“ заради предполагаемите опити да се „попречи“ на Китай чрез обвърването на неговите достижения в областта на правата на човека с търговския му статут. Заглавието „Нещастен Китай“  се отнася към миналогодишните пред-олимпийски протести и към предполагаемата пристрастна реакция на Запада към размириците в Тибет през март. Интересно е, че книгата се жалва и от „пораженческия дух“ в Китай след скандала Sanlu за заразеното мляко, и се опитва да защити патриотичните  Fenqing от атаките на „така наречените елити, чиято дума се чува в обществото“[16]. Въпреки по същество конформисткото послание на книгата, нейните автори изглежда вярват, че те водят тежка битка срещу едно доминиращо елитно обществено говорене, което е отявлено „анти-патриотично“. Това „елитистко“, „дясно“ говорене може да не пробие цензурата в официалните медии и в интернет, но неговите „патриотични“, „леви“ опопенти са болезнено наясно, че това тайно, заглушено мнение остава скрито между редовете, устойчиво и влиятелно.

Вероятно най-подробното изявление на това либерално течение беше формулирано в „Харта 08“, разпространена (макар, че не точно публикувана) от смесена група китайски граждани през Декември 2008. Китайската харта се позовава пряко на Чехословашката „Харта 77“, което ни връща отново в източна Европа. Широко разпространено е убеждението, че Харта 77 е допринесла за последващите демократични промени в Чехословакия, ако не и в цяла източна Европа, през 1989. Имаше оживени дискусии в китайски интернет сайтове относно значението и потенциала на Харта 08, както и за известните прилики и разлики между Чехословакия до 1989 и източна Европа от една страна и сегашен Китай – от друга[17]. Имаше аргументи „за“ и „против“, някои от тях по-компетентни, други – не. Всичко, което аз мога да добавя е цитат от древния китайски философ Джуандзъ: „Ако гледаш на нещата от гледна точка на различията, те изглеждат различни; от гледна точка на приликите, те изглеждат подобни.“

От гледна точка на различията, Китай е на светлинни години от това, което беше източна Европа преди 1989. Той успя да избегне обратния домино-ефект на комунизма като се пре-дефинира чрез признаване на пазарната икономика и се позиционира като един от основните играчи в глобализираната икономика. Той успешно манипулира вътрешното обществено мнение и привлече на своя страна сегменти от обществото, които спечелиха от влизането на Китай в глобалния свят. Голяма част от китайското общество днес е много по-свободно от източна Европа при комунизма, доколкото хората могат да пътуват, да трупат богатство и да се радвам на един стил на всекидневния си живот, който не е много по-различен от този  на Запад. Икономическият и политически възход на Китай даде на страната ново самочувствие и породи глобални амбиции, които са напълно чужди на източна Европа от преди и от сега.

Но е възможна и гледна точка на приликите. В политическо отношение Китай си остава еднопартийна диктатура, подобно на източна Европа от близкото миналото. Режимът се стреми да подсили своята легитимност, но тя си остава доста плитка. Самият факт, че беше възможно да  се появи прокламация като Харта 08, вдъхновена от дисидентското движение в източна Европа, и че тя привлече хиляди подписи и породи оживени дискусии в интернет и другаде, изглежда навежда на извода, че съществуват някои основни проблеми, които Китай не е успял да преодолее чрез своята пост-1992 трансформация.

Пукнатини по върха, пропаст в низините

А може да стане и по-лошо. Световната икономическа криза заплашва „кимериканския“ икономическия модел, който помогна на китайския комунизъм да оцелее в пост-комунистическата ера. Да цитираме едно скорошно обобщение:

По същество, причината, поради която китайската икономика стана толкова уязвима спрямо икономическата криза от 2008 беше заради нейната прекомерна зависимост от инвестиции и експортно търсене. Инвестициите заемат 40% от китайския БВП от 2005 година насам, а експортният излишък се разду до забележителните 8% от БВП през 2007. Съответно, потреблението на китайските домакинства спадна до безпрецедентно ниско ниво от 35% от БВП през 2007 (сравнено с 70% от БВП в САЩ). Тази небалансирана икономическа структура поддържа вероятността за спад в растежа на Китай. Зависимостта от износа, очевидно, прави Китай зависим от потребителите в САЩ и Европа, чиято покупателна сила рязко се понижава.“[18]

За добро или за лошо, Китай ще трябва да пренастрои сегашния си икономически модел. Това би било всъщност полезно за коригиране на някои от съществуващите дисбаланси, но като цяло ще дестабилизира статуквото. Привилегированите ще станат по-малко привилегировани, и балансът на силите и на политическата подкрепа може да се промени. Ще може ли Китай да възприеме промяната и да се предефинира още веднъж, без политически турболенции? Наскоро, двама известни наблюдатели на случващото се в Китай дадоха еднозначен отговор: Пекин ще преодолее кризата, но единството сред националните първенци ще бъде подложено на сурово изпитание. Минксин Пеи твърди във Foreign Affairs, че режимът може да оцелее дори и при сериозен спад в икономическия растеж, заради здравия апарат на органите за сигурност и репресивната си власт. Обаче, социалните напрежения, които произтичат от кризата, могат да изкушат някои опортюнисти сред ръководството да се опитат да се домогнат до властта като привлекат обществена подкрепа чрез популистки лозунги, които отговарят на някои от обществените тежнения:

Нарастващото социално недоволство може и да не е достатъчно да изхвърли партията от властта, но може да се окаже достатъчно, за да изкуши някои от членовете на елита да се възползват от ситуацията за своя собствена политическа изгода. Такива политически предприемачи може да използват популистки примамки, за да отслабят своите съперници и, в този процес, да прокарат разделителни линии в привидно единните редици на ръководните нива на партията.“[19]

Във Foreign Policy, Ченг Ли заключава, че ръководството е вече разделено между „популисти“ (tuanpai или Комсомолска клика от апаратчици около Ху Дзинтао) и «елитисти» (обвързани с властта бизнес-лидери и „князе“, свързани с бившия президент  Дзян Дзъмин). Обаче Ченг твърди, че въпреки техните различия, тези две клики образуват „екип от противници“, които споделят общ интерес от запазване на режима. Тяхното противоборство може дори да е полезно за способността на системата да се адаптира, особено след като тяхното съперничество  вече не е игра с нулева сума за резултат, а по-скоро упражнение за постигане на консенсус. Въпреки това, той също вижда потенциал за конфликт:

„Новата китайска игра на елитна политика може да се провали. Какво ще стане, ако например икономическите условия продължават да се влошават? Партизанщината по върховете може да излезе извън контрол, и дори може да доведе до задънена улица или направо до разцепление. Различията по много въпроси – включително относно преразпределението на ресурси, създаването на система за обществено здравеопазване, реформа на финансовия сектор, постигането на енергийна сигурност, поддържане на политическия ред и справянето с вътрешните етнически напрежения – са вече толкова изострени, че за ръководството може да става все по-трудно да изгражда онзи тип консенсус, който му е необходим, за да управлява реално.“[20]

Това, разбира се, са обикновени спекулации. Обаче основната конфигурация – еднопартиен режим, който генерира достатъчно репресивна сила, за да подтисне потенциален бунт, но само ако ръководството остане единно – не е толкова далеч от положението през 1989 година,както в източна Европа, така и в Китай. Тянанмън нямаше да бъде възможен без разделението между Джао Дзъян и твърдолинейните партийци, и Берлинската стена нямаше да падне, ако Горбачов не беше раздрусал съветския режим. След 20 години промени, основните положения са все същите. В еднопартийна система, една малка пукнатина на върха може да разтвори пропаст в низините. Зад фасадата от самоувереност, хармония и стабилност, призракът на 1989 все още дебне един режим, който се надява да го е изличил и преодолял.

Превод от английски език: Иванка Иванова

Източник



[2] Нийл Фергюсън, „Какво пропусна да разбере „Кимерика”?, в The American Interest, Януари – Февруари 2009  http://www.the-american-interest.com/ai2/article.cfm?Id=533&MId=23

[3] Нийл Фергюсън, „Възходът на парите”, отпечатано на части в South China Morning Post, 18 ноември 2008.

[4] Нийл Фергюсън, „Какво пропусна да разбере „Кимерика”?, в The American Interest, Януари – Февруари 2009.

[5] „Китай призовава за нова резервна валута”, Financial Times 23 март 2009.

[6] Xinhua, 10 март 2009;WSJ, 11 март 2009.

[7] International Herald Tribune, 22 юли 2008г.

[8] б.а. Измерването на социалното неравенство е област с много неизвестни. Някои алтернативни модели за измерване подсказват, че неравенството в Китай всъщност намалява (виж например Джошуа Киитинг, „Разликата е в детайлите”, Foreign Policy, Март – Април 2009. Каквато е да е действителността, обществените представи в Китай са, че неравенството нараства бързо.

[9] Световната банка, цитирана от International Herald Tribune, 22 юли 2008 година.

[10] Daron Acemoglu и James A. Robinson, Икономически основи на дистатурата и на демокрацията, цитирани в Edward Friedman, „Китай: заплаха за или заплашен от демокрацията?”, в Dissent , Зима 2009.

[11] Kim Tae-jong, „Анти-китайски настроения се проявяват по пътя на олимпийския огън”, Korea Times, 28 април 2008 г.

[12] The Guardian, 13 юни 2008 година, http://www.guardian.co.uk/commentisfree/2008/jun/13/china

[13] Yang Xiaosheng цитиран от CNN, 4 октомври 2004 година, http://money.cnn.com/magazines/fortune/fortune_archive/2004/10/04/8186784/index.htm

[14] The Economist, 2 октомври 2008 година.

[15] „Ляво и Дясно в китайската кибер – политика”, China Digital Times, 23 март 2009 година, http://chinadigitaltimes.net/2009/03/left-and-right-in-chinese-cyber-politics/

[16] „Национализмът вилнее в нова китайска книга”, Zhongnahai Blog, 12 март 2009, http://www.zhongnanhaiblog.com/web

[17] За подробно обобщение на тези дискусии, виж Ребека МакКинън, „Какво означава Харта 08? Твърде е рано да се каже …“ http://rconversation.blogs.com/rconversation/2009/01/what−does−charter−08−mean−too−soon−to−tell.html

[18] Бари Нотън, „Борбата за запазване на растежа“, China Leadership Monitor, 27/2009.

[19] Минксин Пеи, „Китайската комунистическа партия ще оцелее ли след кризата?“, Foreign Affairs, 12 март 2009.

[20] „Китайският отбор от противници“, Foreign Policy, Март/Април 2009.


 
Бъдещото правителство на България ще бъде:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




BLUE&BLUES - блогът на Славея Балдева -

http://slaveyabaldeva.wordpress.com/



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional