Свободата днес и тук 21 Октомври 2014  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Добре дошли в джунглата

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Любослава Русева, http://www.reduta.bg/

 Пре(д)говор:

На 5 февруари 2007 г. криминално проявеният Мариян Я. – наркозависим и задържан от полицията 92 пъти (!), влиза с приятеля си В. М. в жилищна кооперация, обирана 37 пъти (!). Макар входната врата да се заключва, двамата успяват да проникнат. Синът на иконописеца Йордан Опиц (63 г.) ги вижда и казва на баща си. По това време Опиц-старши е със свой приятел. Двамата заключват входната врата на кооперацията и се обаждат на полицията. Тя, естествено, се бави. Мариян и В.М. не могат да излязат, затова отиват до прозореца над козирката на входа, отварят го и се готвят да скочат. Отвън обаче ги причакват Опиц и неговият приятел. Опиц е с газов пистолет, незаконно преработен на боен. Той стреля по Мариян, след като момчето скача (то умира час и половина по-късно). Става дума не за неизбежна отбрана, а за хладнокръвно убийство, преценява Върховният касационен съд, който осъжда Йордан Опиц на 5 години затвор при олекотен режим заради здравословните му проблеми.

Опиц подава молба за помилване, а седмица преди това ВМРО подема акция в защита на иконописеца, преставяйки го като свят човек. В социалните мрежи над 7000 души застават зад „каузата”, докато други създават група във „Фейсбук”, наречена „Йордан Опиц е извършил убийство и заслужава да влезе в затвора.” Ред е на Комисията по помилванията към Президенството да прецени дали Опиц ще остане на свобода. Вицепрезидентът Маргарита Попова вече увери, че няма да допусне „улицата да раздава право или да не бъдат чути фактите по случая”.

По време на проучванията си по поречието на река Амазонка, френският антрополог Клод Леви-Строс попитал вожда на едно племе що е добро и зло. Вождът отвърнал: „Зло е, когато съседното племе ни нападне, убие мъжете, изнасили жените и отвлече децата за роби. Добро е, когато ние нападнем съседното племе, убием мъжете, изнасилим жените и отвлечем децата за роби.”

Моралният компас на това племе бил устроен просто, което позволявало едни и същи действия да бъдат тълкувани или като добри, или като лоши – в зависимост от гледната точка. Накратко: когато ти си жертвата, било лошо, а когато ти си извършителят, било добро. Също като при децата, които реват, щом им вземат играчката, но ликуват, ако успеят да се докопат до чуждата, домодерното общество имало инфантилна представа за етичната база, върху която стъпва съжителството между човеците. Тъй като единствената регулация на тези отношения произтичала от ясното разделение между Ние и Другите, било естествено собственият интерес да се разглежда като „добър”, а чуждият – като „лош”.

И в двата случая този интерес се свеждал до това да прецакаш Другите. Моралната оценка обаче зависела от отговора на въпроса Cui bono?/Cui prodest? – нещо като нашенското „Кой е на далавера?” Ако „далаверата” била за Ние, злочинствата изглеждали оправдани и дори носели ореола на благодеяние. Обратното: ако стореното от нас било сторено от Другите, това вече било отвратително и направо непростимо.

И какво следвало? Разбира се, че следвало заслужено отмъщение. Зъб за зъб, око за око, нали така? С вашите камъни – по вашите глави!

В „Тъжни тропици” Клод Леви-Строс описва много подобни истории, събрани от експедицията му сред изчезващите племена на бразилските индианци. Пътувайки „от народ към племе и от племе към група”, той навлиза в дълбините на първобитното мислене, защото се интересува дали съществува  обективен критерий за понятието „варварско” и къде точно се намира границата между дивачеството и цивилизацията. Има ли базисни модели на човешко поведение; какви всеобщи закони го управляват; няма ли еднакви корени в мисленето и социалната организация на всяко общество – ето какво вълнува Леви-Строс през 30-те години на миналия век.

По онова време „цивилизованите” хора вече са преживели много войни, включително една световна. На хоризонта се задава и втора. Да, те ходят с костюми, возят се на влакове и коли, говорят по телефона, снимат се за спомен. С една дума – битовата страна на живота напредва с бързи темпове. Продължават обаче да се нараняват един друг, продължават да се крадат, изнасилват, убиват и унижават. Кое тогава ги прави по-различни от диваците край Амазонка? И защо мислим, че техните морални ориентири са по-сложни от онези на индианците?

Френският антрополог не е първият, който стига до извода, че съществената отлика между човека и животното – моралът, е и най-голяма ни слабост. Казано без претенции, човекът е животно, надарено с вътрешно сетиво да отсява доброто от злото не само през личния си интерес. Това означава, че аз и ти би трябвало да имаме съзнание за съобщностно живеене с Другите и да развиваме вродената си способност да изпитваме любов, уважение, състрадание, съчувствие, милост, разкаяние, прошка.

„Който не може да живее общностно или не се нуждае от нищо поради способността си да задоволява сам потребностите си, не е част от държавата, така че е или животно, или Бог”, казва Аристотел, а Леви-Строс „доказва” неговото твърдение емпирично. Изводът му гласи:

Разликата между примитивното племе и модерното общество е в това, че човеците постепенно са се просветили колко са непросветени по отношение на морала. Навсякъде е имало и винаги ще има аморални хора, но в името на едно по-безпроблемно съжителство просветените измислили регулации, които теглили чертата между доброто и злото. Започнали от правото на живот, минали през правото на лично достойнство и стигнали чак до правото на щастие.

Никой от нас не е Господ, за да въздава справедливост, рекли си, и създали институции, на които възложили тежката отговорност да съдят за човешките дела, преди за тях да съди Бог. Никой от нас не е животно, стиснали си ръцете, така че нека изградим модел за съжителство, противоположен на този на зверовете от джунглата. Защо да не го наречем държава?

В нашия случай думата „държава” произлиза от глагола „държа”. И далеч не само заради метафората с кормилото на властта.  Да управляваш държава означава да държиш нещата под контрол, след като някой ти е позволил да го правиш от негово име. Този някой е човекът, който се „държи” за човека до себе си. Всички в една държава трябва да се държат за ръце, защото заедно се държим към едни общи работи като гени, минало, настояще и бъдеще. Свързват ни общи интереси, общи цели, общи перспективи, общи хоризонти. Оттам пък идва думата „общество”.

Когато някой е принуден сам да защитава своя живот и достойнство, както и правото си на лично щастие, това е сигнал, че с обществото се случва нещо нередно. Я са му разхлабени  ставите, я нещо се е бъгнало в имунната му система. А може и никога да не е функционирало като единен организъм заради някакъв производствен дефект. Нямало е, да речем, лепило, за да спои някак хората, та те се чувстват чужди един на друг и я карат като козите – всяка за свой крак.

Там, където липсва общество обаче, не би могло да има и държава. Възможно е да бродят стада и глутници, в най-добрия случай – племена и групи. Но не и държава. Ако хората не са слепени, а плуват в гъста радомирска боза, както казваше прабаба ми, пиши държавата за удавник. Без да ходи до поречието на Амазонка, прабаба разправяше, че човечеството изостава с морала и ще си пати от това.

Казусът „Йордан Опиц”, за който стана дума в началото, поставя много точна диагноза какво общество сме и каква държава сме си конструирали. Ще го разкажа така:

Апартаментите в един блок са обирани десетки пъти, тормозът продължава години наред. Полицията не може да залови крадците и подминава поредния взлом с формален протокол.

На хората им писва, идва им до гуша. Един от тях дори преправя газовия си пистолет на боен, очевидно с намерението да застреля нападателя при следващото му „посещение”. Този човек се чувства безсилен – няма си държава, въпреки че плаща данъци и издържа най-многобройната полиция на глава от населението в цяла Европа. Той смята, че има пълното право да защити живота и собствеността си, щом е оставен да се оправя сам в българската джунгла.

Дотук деянието на Опиц е разбираемо. И мен са ме обирали до шушка и знам какво е да те върнат десет години назад. Познавам чувството на унижение, че някой мръсник е ровил в личните ми вещи, както и гневът от безсилието, че „органите на реда” не са в състояние (или не желаят) да го заловят. Преди три години блокът ни дори щеше да изгори заедно с хората в него, след като през нощта умишлено беше запален асансьорът – обстоятелство, което дотам не развълнува местното районно управление, че и досега половината от живеещите не са разпитани, въпреки уверенията, че „разследването не е приключило”.

Как да не се вбесиш, а? Ако видя някой, който пак излива туба с бензин, и в същото време имам оръжие, не гарантирам дали ще устоя на изкушението да стрелям. Няма да ми мигне окото, особено ако знам, че същият е бил задържан 92 пъти да опожарява, но още броди на свобода и най-вероятно ще продължи да върши престъпления.

Много хора мислят като мен. Само че държа да им кажа колко не сме прави. Ето защо:

Има закони, има ясна регламентация в кои случаи отбраната е неизбежна, има институции, които да наказват от наше име. Ако всеки тръгне въоръжен и реши да пусне куршум в слепоочието на някой, който му се е сторил съмнителен; ако всеки тръгне да отмъщава като албанец, в патакламата няма да чуем как се срутват и последните устои на държавата. Приемем ли нелепия аргумент, че защитата на собствеността оправдава отнемането на човешки живот, означава да удавим в Амазонка онова, което ни отличава от зверовете. В кръга на моралните ориентири не влизат бурканите с компот в мазето, нито имаме правото да въздаваме справедливост според собственото си разбиране за това що е добро и зло.

Случаят с Йордан Опиц е тъкмо плашеща демонстрация какво би станало, решим ли сами да съдим и наказваме. Опиц грабва пистолета, заключва изхода и стреля хладнокръвно по бягащ човек, който не го е нападнал в дома му, а му се сторил подозрителен. Впоследствие художникът излиза с версията, че крадецът го заплашвал с отвертка, но съдът я приема като опит за заблуда. Убийството е планирано (вероятно Опиц е бил толкова бесен, че си е наумил да пречука крадеца, ако го срещне), а фактът, че не се разкайва за случилото се и нарича убитото момче „боклук”, го характеризира като морално и емоционално ограничен.

Някои го нарекоха „социопат”, защото бил стрелял по котки за развлечение, но аз ще бъде малко по-сдържана – човек, който е в състояние да убие, да не съжалява за убийството и да обикаля телевизиите с тезата, че бил прав да постъпи брутално, е жесток и безскрупулен, прекомерно надменен и с неразвито съзнание за вина манипулатор. Помилването на такъв би било равносилно на сериозен шут по институциите, призвани да въздават справедливост, т.е. по самата справедливост. То би дало и официална благословия за възцаряване на примитивни практики като линча и вендетата, а евентуалното разширяване на кръга, в който влизат случаите на отърваване на кожата заради „неизбежна отбрана”, е много вероятно да послужи като алиби за напълно умишлени престъпления.

Мнозина от защитниците на Йордан Опиц излизат с аргумента, че ето на, един човек на 63 г. е осъден ефективно на 5 години заради убийството на едно „наркоманче”, а бандити с много по-тежки деяния се разхождат на свобода. Напълно споделям подобна забележка, още повече, че тези дни се разгневих, след като прочетох как условната присъда на Максим Стависки (онзи, който отне два човешки живота и инвалидизира завинаги млада жена, карайки пил гигантския си джип), въобще не помрачила „любовната му приказка”…

Не е справедливо, така е. И не е справедливо, защото, както написа един колега, българите сме дълбоко несправедливи вътре в себе си. „Тук справедливостта е да има тояга за другите, а аз да се отърва с рушветец или връзки. Тук не може да има правила, защото няма критична маса от хора, които да ги спазват.”

Нашите институции са нашето огледало. А кой да притисне полицията и съдебната система да си вършат качествено работата, освен самите ние? А ние пък не сме ли същите, които масово схващаме законите като „врата у поле”, и в повечето случаи вършим собствената си работа твърде некачествено?

Проблемът със справедливостта, или по-точно с нейната липса, е фундаментален български проблем. Той не е възникнал нито в годините на развращаващия социалистически модел с връзките и привилегиите за „наши хора”, нито с покълването на  демокрацията, която мнозина схванаха като освобождение от тегобата на реда и правилата. Обществото ни изглежда деморализирано, именно защото имаме слаб до никакъв инстинкт за справедливост.

„Във всяка друга държава има злосторници, има престъпници. Но да не се боях от страшната дума, бих противопоставил тая антитеза: никоя друга държава не е в основата си тъй гнила – тъй развратена, тъй хищническа, тъй антисоциална.”

Написал го е д-р Кръстьо Кръстев в далечната 1898 г. И е обяснил проблема ни изключително точно:

“Нашият начин на мислене и на чувстване е “Каквото с мене, това и без мене. Аз ли ще помогна!” Центърът всякога си оставаме ний – не делото, не бедствието, не чуждото, страдующото “аз”. Думата ми е за презрението към законите и към човешката личност, за отсъствието на съвест и за явното хищничество спрямо общото.”

Умишлено ще оставя финала отворен.

Сп. „Тема”


 
Бъдещото правителство на България ще бъде:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




BLUE&BLUES - блогът на Славея Балдева -

http://slaveyabaldeva.wordpress.com/



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional