Господин президент, приберете си вересиите!

Едвин Сугарев

Думичката „демокрация” окраставя, сбабичоса се, хвана лумбаго от потайни поклони и теманета, подагра от киснене пред порти на старо-нови величия, видиоти се от непрестанно ломотене на хипнотични заклинания. Сега можете да я видите, прегърбена и с провиснала челюст, да крета около масата за политическия покер, подпирайки се на полицейска палка.

А там се надиграват, та пушек се вдига. И всеки път, когато картите се свалят на масата, някой изважда от ръкава си омазнен джокер и го пробутва като асо, сигурен в своята вяра, че слепите очи на времето ще подминат измамата.

Последният джокер се казва Любен Беров. Предишният се казваше Димитър Попов. И двамата замазаха с маджун фугите между политическите идентичности и ратуваха за национални интереси и съгласия. И двамата се поклониха на добрата българска ОФ-традиция. И двамата имаха клечки вместо кости, винтчета вместо стави, грамофонна фуния вместо уста, плоча на 78 оборота вместо мозък, ловко дърпани конци вместо воля.

И двамата не бяха избрани, а назначени. Кабинетите им се съставяха след дълги пазарлъци във филиала на КГБ, наричан от благоприличие „президентство”.

Димитър Попов бе осъдил един нещастник на смърт, задето строшил паметната плоча на принцеса Людмила. Той бе и вълшебникът, сътворил 500 000 фантома, несъществуващи нито юридически, нито политически, нито физически. Като награда за това получи правото да управлява българския народ, да плямпа пред микрофоните и да не прави нищо. Правенето бе за други. За тези, които държаха конците, скрити зад фасадата.

Любен Беров не е юрист, но също обича смъртните наказания. Би ги показвал с удоволствие по телевизията, както личи от едно негово интервю в столичен вестник. Обича да потупва бащински по рамото своя народ и да му говори със скърцащ тенекиен глас: на война като на война. Не се страхува, че някой може да му препоръча да си внесе друг народ, тъй като му е ясно, че повереният му такъв няма де да иде.

Все пак едва ли му е леко. Може би затова картоненото му лице изглежда така, като че ли никога няма да се усмихне. Тежко е да живееш в принудителна шизофрения, оглавявайки правителство, което е едновременно на: ДПС, БСП, шайка кретенясали типове, наричащи се Нов съюз за демокрация, президента (гражданина от село Веселиново), още един президент, далеч по-важен от предходния - К.Т. от КТ, а също и персонално на Димитър Луджев, генерал Бригадир, неговия КГБ-началник, генерал Андреев, плеадата далавераджии от веригата Луканов-Дойнов-Илия Павлов, въздесъщия лумпен-политик Мичковски, а също и на сини и червени мравки, на капризни извънпарламентарни олигофрени, на руския посланик, на съветския паметник. Тежко е да жонглираш с цените в услуга на тоя, да преправяш закони и да бастисваш де кого смогнеш в услуга на оня, а на всичкото отгоре да те възприема насериозно единствено Ангел Димов.

В България биеха и по времето на Димитър Попов. В България бият и по времето на Любен Беров. В България лъжат и по времето на двамата. За България - също. Тогава президентът твърдеше, че демократичните процеси са окончателно победили и невъзвратими. Сега твърди, че българският народ изцяло подкрепя правителството на Беров. Все по вода му върви на горкия народ. Не му провървя само с друго едно правителство, което се конфронтира опасно с всички и го бе повело към хаоса, разрухата и съдбата на западната ни съседка.

Разлика никаква. Всъщност разлика само една: преди президентът можеше спокойно да мине пеш по улици и площади и да отиде да си пие ракията в „Стадион” със своя приятел Данчо Василев. Сега не може. Отникъде не може да мине без кортеж от ченгета или военни. И с никого не може да си пие ракията. Защото политическите проститутки за разлика от нормалните такива нямат приятели. А и „Стадион” вече го няма.

Не е ясно има ли го Желю Желев. Този, който познавахме като такъв, е вече отдавна мъртъв. Кухничката, в която на чашка домашно вино обсъждахме поредната нелегална подписка, сякаш никога не е съществувала. Гипсово бялото безизразно лице, което реди лъжи пред камерите, което си шушука с генерали и шумно приветства политически отрепки, което заговорничи срещу бъдещето на страната, в потайна доба крои преврати и благославя насилието - това лице не е неговото. Живият човек си е отишъл. Останал е Президентът. И неговите вересии, разбира се. Които той няма да си прибере, колкото и да го призоваваме.

От: "Литературен вестник", бр. 22, 6-12.1993