В търсене на изгубената истина

Крум Славов

I. „Най-мъдро е времето, защото открива всичко.”

Талес Милетски

И така, наскоро в чехословашкия парламент приповдигнаха едното крайче на плътната завеса, прикриваща някакъв свръхсекретен сценарий за поредната политическа бутафория в страните от „социалистическата общност”. Планът „Клин”, който предвиждал безболезненото „преустройство” във върха на пирамидата на властта в управляваните от компартии сателити на Съветската империя и в самата нея, придружено от ефектно симулиране на демокрация и плурализъм, вероятно ще се окаже най-сложната и добре изпипана широкомащабна операция, замислена и родена в ретортата на едно небезизвестно съветско ведомство. След време може би ще узнаем и кога точно (и къде) се заражда идеята за „клина”, но че реализацията му започва след 1984 г., е вън от съмнение.

Днес все по-отчетливо се очертават главните предпоставки за политическите промени, настъпили през последните две години в Източна Европа. Казано най-лаконично, упоритото маршируване в обратна посока (срещу обективно действащите икономически закони, срещу естествените еволюционни процеси в обществото и срещу нормалните човешки взаимоотношения, почиващи на принципите на хуманността и християнския морал) в продължения на седем за едни, а за други четири и половина десетилетия, не можеше да не даде своите плодове; отровни, уродливи плодове, които още доста време ще вгорчават хляба и дните ни. (Много е възможно глобалното философско осмисляне на това тежко, жестоко заболяване на цивилизацията, наречено комунизъм/социализъм, да го дефинира един ден като своеобразен необходим имунитет за защита на човешкия род срещу подобни идиотски утопии и измами в бъдеще, срещу евентуалната повторна поява на велики параноици-човекомразци, заобиколени от шайка корумпирани циници.)

Всъщност лутаницата, макар и доста добре прикривана, бе започнала още през царуването на Брежнев. Невероятното икономическо блато, в което бе заседнала и бавно, но сигурно затъваше все по-дълбоко цялата т.нар. „социалистическа система”, се допълваше сполучливо от поредицата външно- и вътрешнополитически фалове (Чехословакия-1968, Полша-1970-1980, Афганистан-1981, България-1984-1985 - възродителния процес), довели до неизбежната международна изолация на Системата и нейния флагман. Изплуването от въпросното блато – това вече беше ясно за всеки – можеше да стане единствено с помощта на прокълнатите западни капитали, с парите на „обречения” враг.

Само че този път номерът не мина.

Беше се появил нов стопанин на Белия дом, някакъв артист-каубой, който – кой знае защо – си беше внушил, че в Източния блок погазвали елементарните човешки права и свободи на гражданите (какво нахалство!) и че въоръженията – в хора, техника, ракети и пр. – на Варшавския пакт превъзхождали чувствително тези на НАТО (както се казва, на гол корем – чифте пищови, с извинение). И докато траели тази несправедливост и дисбаланс, за пари изобщо не можело да се говори. Не стига това, ами този президент получи изненадваща морална и материална подкрепа за инатлъка си от всички държавни и правителствени глави на Западна Европа, Канада и Япония – нещо, което не се беше случвало отдавна при изпадналия в безгрижната летаргия на нарцисизма Запад.

Безпардонната закана на Рейгън от неговия първи мандат „Ще ги накарам да си гризат прикладите на автоматите от глад!”, отправена към страните от соцлагера, даде първите осезаеми резултати по време на второто му президентство. Въведените от неговата администрация икономически ограничения, особено в областта на експорта на модерни („високи”) технологии и изчислителна техника за Източна Европа и СССР, увеличиха неимоверно много и без това чувствителната дистанция между Запада и Изтока и по отношение на жизнения стандарт, и по отношение на технологическата въоръженост, включително в сферата на военната техника. Така ескалацията на надпреварата във въоръжаването между двата противостоящи блока, по-точно между двете системи – демократичната и тоталитарната – реши окончателно спора в полза на първата.

Междувременно Брежнев умря, на трона му се изредиха Черненко и Андропов, после дойде Горбачов. Годината бе 1985. Знаменателна година – именно тогава преговорите за намаляване на въоръженията между двете свръхсили потръгнаха; потръгнаха, защото притиснатият от икономическата принуда Съветски съюз направи първите от четвърт век насам компромиси (или направо отстъпки). След това тези компромиси зачестиха – време за губене нямаше, а и „перестройката” набираше скорост, подсказвайки недвусмислено зараждането на бъдещите вътрешнополитически конфликти и национални проблеми на империята. Тези първоначални н о в а т о р с к и ходове, заложили процесите на демократизацията в Източна Европа, макар и принудителни, донесоха на последния генсек и пръв президент на СССР овациите на Запада, изразени под формата на Нобелова премия.

Но нека не се заблуждаваме. Именно Рейгън или по-точно неговата „твърда” политика роди нобелиста-перестройчик. А дали той ще се казва Андропов, Горбачов или другояче, е без значение – появата на подобна фигура начело на съветската държава по това време вече е и закономерно, и – по-важното – наложително. Изостаналостта на страната и обществото бе стигнала онази критична точка, след която социалният взрив би бил неизбежен и неконтролируем (сега се убеждаваме нагледно в това, проследявайки конфликтите в Прибалтика, Русия, Грузия, Украйна и пр.), ако не се предприеме нещо спешно, някаква промяна, най-малкото за временно отвличане на вниманието. А ако на тази промяна Западът погледне благосклонно – още по-добре: едно „затопляне” означава отпускане на икономическата примка, означава доларови инжекции, глътка въздух и печалба на време – но време за какво? Ето въпрос, който заслужава отделно място.

Впрочем каква перспектива може да има този, който е стигнал до края на задънената улица? Единствено да се обърне кръгом – ако е възможно, по-бързо, без маневри – и да потегли обратно, измъквайки се от безизходицата. Когато обаче в погрешна посока освен себе си си набутал цяла държава и дори половин континент, този кръгом се оказва доста сложно начинание и много трудно – да не кажа невъзможно – е да се осъществи той при запазване на действащата Система и порядки. Пък и Западът вече беше станал недоверчив и не особено сговорчив. Искаше гаранции за промяната, искаше доказателства, и то убедителни.

От: в. "ВЕК 21" , бр.27, 3-9 юли 1991 г.

(Следва)

В търсене на изгубената истина - 1