Предложение

„Направихме им предложение, което не могат да отхвърлят.” Това беше една от запомнящите се реплики във филма „Кръстника”. В превод „предложението” си беше чист ултиматум. Вече 16 ден гражданите на България заявяват на правителството, че не го искат – него и практиките му, номерата, договорките и назначенията му, безпринципността и решенията в стил междупартийно-олигархична хармония.

Това е граждански, а не мафиотски ултиматум, който няма да престане, докато исканията му не бъдат удовлетворени. Колкото и това да изнервя крепителите на „хармонията”, докато играят отредените им роли. Роля на единия е да отприщва бесовете си, да ги нарича опит за предотвратяване на гражданска война, да се движи с палка или пистолет, да обижда несподелящите беса му „лумпени”, „хулигани” и ”наркомани”. Роля на друг е да изтъкне, че оставката би била бягство от отговорност – поведение, което трудно прикрива стремежа към постоянен абонамент за власт. Трети обогатява ролята си с грижата за липса на автентично дясно. Т.е. – докато такова не се появяло, нямало основания за оставки, та властта да бъде поднесена отново на ГЕРБ. Роля на ГЕРБ е да ехидничи или да се представя за национално отговорна партия, която защитава възможните си малки партньори от агресията на днешните управляващи.

Роля на днешното каре белот в 42-то НС е да се прави на това, което не е. Само че ролите лъснаха и маските паднаха. Затова и акумулаторът на протеста не се изтощава, а сякаш се самозарежда. В този смисъл протестът действително отправи предложение към крепителите на статуквото, което те не могат да пренебрегнат. Принудени ще са да се съобразяват с него – и рано или късно да го приемат, макар и неохотно. Така вълк, когато е принуден, се оттегля заднишком от плячката – озъбен и с ръмжене. Докато го прави, ще дебне и най-дребния белег за разсейване, за да нападне отново. Ще дебнат да ни захапят пак за гърлото. Нас – „вероломните” и „високомерните”, „охолните”, разхождащи деца и домашни любимци. Нас – „класовия” им враг, който отказва да ръкопляска или да наблюдава безучастно какво правят.

Озъбени и с ръмжене ни наричаха лумпени и екстремисти още в началото, когато им оспорихме неотменното право да се разпореждат с нас и държавата. Наклякаха около кръглата маса и завиха приспивно. Озъбени и с ръмжене, се дръпнаха от кормилото на държавата-плячка през февруари 1997, за да дочакат сгоден момент пак да я захапят. Нарекоха го небивала „държавническа мъдрост”.

България е цяла в белези от зъби. Днес пак се ослушват, докато ни търсят цаката. С надежда да оседлаят протеста, да го разединят, да го вкарат в своята кошара. А там ще има пак стригане и подхвърляне на трици.

Новината, че за България „Набуко” си остава само опера, за тях е добра, но за нас е лоша. Тяхната уж „алтернатива” ни натика да плуваме в „Южен поток”. Протестите днес са хубаво и необходимо нещо, но не е зле още отсега на тях да почнем да си задаваме въпроси и да им отговаряме. Например – искаме ли никога да не узнаем разполагаме ли с шистов газ и ако – да, с колко. Искаме ли да го използваме. Искаме ли по-ниски сметки. Това е само един въпрос. Има още много. Предстои ни систематизиране, обобщаване, избор на цели и преследването им.

Възможността ДАНСwithme да се окаже този път наистина последен валс, за нас е добра перспектива, но за тях е плашеща. Защото те са свикнали да работят „управляващи”. Тогава да ги уволним, като за начало. Т.е. – да им направим предложение, което да не могат да отхвърлят. Колкото и да се зъбят и да ръмжат, докато оттичат в канавката на историята.