Кой? 8. “Неявните” фирми: докладът на Димитър Луджев

А сега нека се върнем към другото обстоятелство, оповестено в разследването на Люба Манолова, което предизвиква гнева и възмущението на Андрей Луканов: за твърдението на Ръсел Дейвис, автор на биографична книга за Робърт Максуел. В нея се твърди, че дъществува документ в три екземпляра с гриф “Строго секретно”, в който се дават инструкции на българските тайни служби “да координират и контролират движението на парите зад граница”.

Реакцията не е случайна, тъй като тъкмо Андрей Луканов е човекът, който отговаря за дейността на задграничните фирми – в качеството си дългогодишен зам.-министър на външната търговия още през 70-те години, а впоследствие и министър на външноикономическите връзки и вицепремиер, както и в качеството си на председател на т. н. “валутна комисия”, чрез която се отпускат средства за регистрирането на “неявните фирми” зад граница.

Под това конспиративно наименовение се крият компании, регистрирани на запад с българско участие – чрез които първоначално се извършва промишлен шпионаж и обслужва контрабандната търговия с оръжие, наркотици и други стоки. В годините преди промените те се сдобиват и с друга една прелюбопитна функция – чрез тях се отклоняват и препират капитали от външния дълг и валутните фондове на страната, които по-късно обслужват създадената от БСП и ДС олигархия (както и свързаните с нея сенчести групировки).

Не е много ясно колко на брой са тези компании, създавани от ДС с парите на санъкоплатците, нито пък какъв е размерът на ивестираните и откраднати чрез тях капитали. Според разследващият журналист Христо Христов, автор на най-подробното разследване за тяхната дейност, “в архивите на Министерския съвет в периода 1960-1990 г. са създадени над 450 задгранични дружества с българско участие. В тях са вложени за уставен капитал, за увеличението му и за покриване на загуби най-малко 712 млн. долара.”

Бихме могли да обобщим, че България е абсолютен рекордьор по броя на компаниите, създадени зад граница и действащи като малки шпионски централи. Що се отнася до вложените в тях средства, най-близко до истината вероятно е контраразузнаването, което през 1991 г. сезира главния прокурор Иван Татарчев по Дело №4 (делото за престъпленията на комунистическия режим), че задграничните фирми дължат на държавния бюджет около 1 млрд. долара от непреведени в предходните години печалби – и че злоупотребите с тези средства за започнали.

Правени са нееднократни институционални опити да се установи истината за тази странна авантюра на държавата – домогваща се до лесни печалби за сметка на богатия Запад (както ще стане ясно по-нататък – и за сметка на партньорите от СИВ). Първият такъв е предприет от Димитър Луджев – вицепремиер в правителството на Димитър Попов и министър на отбраната в правителството на Филип Димитров. Работата на оглавяваната от него правителствена комисия протича по време на споменатите две правителства – а неговият доклад отразява относително пълно безхаберието и злоупотребите, свързани с тяхното създаване  и развитие.

В доклада се посочва, че комисията е установила 348 дружества, регистрирани  зад граница – но веднага следва уточнението, че това едва ли е общият и окончателен брой на всички задгранични дружества с държавно участие. Посочени са и причините за тази неяснота: премахването на разрешителния режим, както и направените през декември 1990 г. промени в Указ № 56, с които е отменена и задължителната регистрация на задграничните дружества в бившето Министерство на външноикономическите връзки. Пряко и откровено е посочено съзнателното замитане на следитеа от дейността им – както и печалното обстоятелство, че към момента на проверката никой вече не е в състояние да контролира дейността им – включително и промените в акционерното участие на държавата в техния капитал.

“Докато с Указ № 56 от 1989 г. се ликвидира напълно и превантивният контрол, който беше сигурна бариера срещу опити за неефективно задгранично инвестиране, то с извършените в края на 1990 г. промени в него бе премахнат и регистрационният режим.” – посочва Луджев. “Това обстоятелство отвори допълнителен вакуум в нормативното законодателство. Ако сега направим равносметка на периода от 1 януари 1989 г. досега се налага категоричният извод, че съзнателно или не в продължение на повече от две години практически не съществува контрол и няма абсолютно никакви ограничения от страна на държавата при инвестиране на средства в чужбина. Създадени бяха не от друг, а от самата държава условия за безконтролно и ненаблюдавано от българските фискални органи изтичане на валутни средства, а оттук – на национален доход зад граница.”

Вакуумът, за който говори Луджев, не е създаден случайно. Той съвпада с преврата срещу Тодор Живков и със стартирането на сценария на българската перестройка, който налага изграждането на канали за прехвърляне на държавни активи в джобовете на предварително определени избраници, чиято роля е да подсигурят икономически господството на комунистическата партия и в условията на предварително планираната псевдодемокрация. Неявните фирми са просто един от тези канали – през тях ограбените от България пари се трупат в чужди банкови сметки, докато дойде моментът да се върнат в страната и да участват в приватизацията, в банковите спекулации или отново в дейността на контрабандните канали, работещи вече не под опеката на ДС, а под опеката на създадените от нея мафиотски корпорации.

Луджев посочва, че точно през този период неявните фирми бързо се роят – и това роене съвсем не е случайно. Става дума за източване на големите външнотърговски предприятия чрез безпроблемно прехвърляне на валутни средства в задгранични дружества и за откриване на нови такива в трети страни, без тези суми да бъдат отразявани като задгранични инвестиции в баланса на съответната държавна фирма.

И за още нещо – което може би е в центъра на икономическия живот по това време.

За приватизация, която изобщо не е обявена – защото тъкава по закон няма – и никой не е и помислял да има. Въпреки това обаче комунистическата номенклатура му е намерила чалъма: след като все още не е дошло времето да купуваме държавните предприятия, ние ще ги обезкървим, като създадем паралелни частни такива – на тях ще прехвърляме пазари, кадри, изгодни сделки; тези предприятия ще просперират, а държавните – тях кучета ги яли. Или, не – ще ги купим и тях, но когато му дойде времето. И на безценица.

И ето ви я стратегията за обезкървяване на държавата и прехвърлянето на нейните активи в частни джобове. Вписана в стратегията на перестройката и описана кристално ясно още в доклада на Димитър Луджев:

„В момента голяма част от средната стопанска номенклатура провежда съзнателно линия за обезкръвяване на държавните фирми чрез прехвърляне на печеливши дейности и специалисти в частния бизнес, като му осигуряват за сметка на ръководените от тях държавни фирми условия за бързо развитие и просперитет. По този начин, освен че си осигуряват сигурно и печелившо работно място при тяхното евентуално бъдещо отстраняване от ръководство, настоящите ръководители ще оставят след себе си почти фалирали и изпразнени от дейност държавни фирми, които няма да бъдат в състояние и да конкурират създадените от самите тях частни или смесени дружества.”

Как по-точно става това, е подробно описано в доклада. Най-вече – чрез разрояване – като създадените чуждестранни дружества от своя страна създават свои подразделения, като в този процес се губят и следите на инвестираните капитали, и отговорностите за тяхното попиляване. Губи се и още нещо – губят се търговските връзки, кадрите, тайните контакти на фирмата майка; губят се създадените от нея канали, които – разбира се – най-често съвсем не са свързани с легален бизнес.

Примерите са легион. Докладът „Луджев” се спира само върху най-фрапиращите. Например ВТО „Изотимпекс”, където се реализира постепенно изпразване от съдържание на една външнотърговска организация с дългогодишни традиции, име и авторитет, а също и солидни връзки с деловите среди, чрез прехвърляне на печеливши досега дейности и най-добрите специалисти на предприятието в чисто частни дружества или такива със смесени капитали, в които "Изотимпекс" притежава символично участие. Нещо повече, добавя Луджев, използвайки името, авторитета, а в някои случаи и държавни парични и валутни средства, генералният директор на това предприятие гарантира бизнеса на въпросните частни и смесени дружества, осигурявайки им нормална и печеливша стопанска дейност.Според доклада подобна е ситуацията и в ООД-во "Инсист", от което са "нароени" вече 9 дружества. генералните директори на "Булгаргеомин", "Техноимпортекспорт", "Геокоми, "Агрокомерс", "Инко", "Пимекс", "Булгарлизинг", "Тератон" и др. също следват „подобна линия на поведение”.

Два от казусите в този доклад заслужават специално внимание. Първият е свързан със закупуването на „Рьопеверк” – и това е най-голямата индустриална собственост, купувана от НРБ в западния свят. Луджев подчертава, че тази покупка се базира на Решение №1 от 6-ти януари 1982 г., взето от Валутната комисия на Политбюро на ЦК на БКП – с подписите на Луканов, Гриша Филипов, Огнян Дойнов и др. Това решение обаче е незаконно, тъй като комисията си е присвоила пълномощияа да решава въпроси, които са от компетенцията на Министерския съвет – като акумулираната към момента на доклада загуба от тази сделка е в размер на 82 милиона марки.

Всъщност сделката не е само и просто губеща – тя е в известен смисъл налудна – и тази налудност много ясно личи в главата „Рьопеверк” – каца без дъно за 100 милиона” от книгата на Христо Христов „Империята на задграничните фирми”. За нейното закупуване е създаден цял щаб, включващ дипломати и експерти – като участниците в сделката са инструктирани от Огнян Дойнов, по чиято идея се осъществява цялото това начинание. Самата сделка е легендирана като купуване на технологии, които да бъдат пренесени на изток – тъй като основания през 1916 г. завод на Антон Рьопер разполагал с машини за изработване на леярски сърца и металургична техника, които били на по-високо техническо ниво, отколкото тези в Източния блок. Поради което България не само че купува закъсалото предприятие, без да е наясно разполага ли с ресурси да го изправи на крака, но и го купува „в предфалитно състояншие в края на годината – без дори да са ясни точните параметри на баланса му.”

При което настъпва трагедията: идеята, че с увеличаване на производството предприятието ще стане печелившо, просто не сработва. „Рьопеверк” продължава да трупа все по-увеличаващи се загуби, а държавата налива пари, за да ги покрива. Българите, които ръководят четиристотинте германски работници, произвеждат предимно хаос, фирмата има проблеми с реализацията на продукцията си, недостигът на собствени средства създава непрекъснат платежен дефицит. Загубите до края на 1988 г. възлизат на 37,2 милиона марки. Това обаче не е всичко. През 1989  г. те са вече 76 милиона. При това за липсата на цели 24 милиона от тях няма документи, нито пък обяснение.

Забележете: голямото прахосване на средства – а вероятно и голямото крадене на пари е концентрирано в изключително кратък период: в рамките на няколко месеца от 1989 г. – когато фалитът на България вече се е очертавал с безпощадна яснота. Да наливаш пари в едно подобно предприятие, за тежко машиностроена при това – след като самата тежка индустрия е сред основните виновници за този фалит – е нещо повече от обикновен цинизъм – това е лешоявдски инстинкт, при който съсипията на нацията е използвана за източване и присвояване на огромни финансови средства – едно престъпление, което, разбира се, тъй и си остава ненаказано.

При това трябва да подчертаем, че сагата с „Рьопеверк” е само най-драматичния пример за стопанско безхаберие при прахосването на български капитали за чуждестранни дружества – но съвсем не е единствения такъв. По указания на Тодор Живков именно в годините на перестройката – след 1987 г., се развихря тенденцията да бъдат купувани закъсали или направо фалирали предприятия, които да бъдат реновирани и направени печеливши – и с техните постъпления да бъдат кърпени дупките в търговския дефицит, които Москва отказва да компенсира след втория пореден фалит на България. Инициатор е отново Огнян Дойнов, който заедно със Стоян Марков и Христо Христов внася доклад, въз основа на чийто доклад партийно-държавната комисия към Политбюро на ЦК на БКП утвърждава решение за закупуването на фалирали западни фирми. Редом с „Рьопеверк” към тази катигория спадат още няколко купени от България фалирали западни компании, като във всички случаи начинанието е неуспешно и губещо. Впечатляващ е например провалът с австрийската групировка „Хохлойтер”, купена въпреки възраженията на експертите от „Химимпорт” и дори без да се направи трезва преценка на активите и пасивите – след което се оказва, че повечето машини в предприятията са купени на лизинг и трябва да бъдат изплащани. В крайна сметка „спасеното” с български пари предприятие е фалирано отново, а загубите се изчисляват на стотици милиони австрийски шилинги.

Но ако в този случай става дума за типичното безхаберие, толкова характерно за социализма, то не е така в друг един казус, акцентиран в доклада на Луджев и придобил известност като „Габонската афера”. В този случай става дума не за безхаберие, а за буквална кражба на държавни капитали в особено големи размери – и въз основа на проект, който никога не е съществувал реално.

Основни действащи лица в този Остап Бендеровски сценарий са Иван Миронов, шеф на „Балканбанк”, зам. директорите на „Булгаргеомин” и две неявни фирми, които изпълняват ролята на пощенски кутии. Става дума за „Просперити холдинг” – дружество, в което „Металинженеринг” има акционерно участие в размер на 20% от акциите – и което е формално учредено с немски и китайски капитали, а реално извършва пране на пари и организира крупни сделки с фирми на КГБ за препиране на т.н. „дървени рубли” – и за „Тахер груп”, регистрирана в Ирландия от Насър Тахер, който се води търговец на агнешко месо, но всъщност е офицер от българската Държавна сигурност.

Схемата е следната: Иван Миронов подписва банкова гаранция за 18 милиона марки в полза на „Булгаргеомин” – като целта е това външнотърговско дружество да придобие концесия за дърводобив в Габон – при което като собственост на тази концесия е посочена фантомната компания „Габексфо”. Освен за закупуването на концесионерни права, основание за фиктивните харчове е купуване на оборудване за дърводобив от немската фирма „МАС”. Акционерите от „Металинженеринг” са забаламосани с оферта за строеж на 25 000 еднофамилни къщи от добития дървен материал.

В доклада на Луджев се посочва, че покрай цялата тази фантасмагорична Габонска история 20 милиона марки са се стопили яко дим. Малко по-късно – през 1992 г. – яко дим се стопяват и всички документи, свързани с аферата – при това не от другаде, а от деловодството на Министерския съвет.

През 1994 г. правителството на Любен Беров взема решение да изпрати в Габон комисия, която да провери какво става с концесията. Комисията включва бившия председател на НС Гиньо Ганев, Андрей Делчев – тогава шеф на правния отдел на МС, и неговата съветничка Меглена Кунева. Делегацията излита за Габон и след дълго чакане бива приета от президента на страната Ел Хадж Чомак Бонгу.

Според бившия син депутат Христо Марков, автор на специално разследване за тази афера, срещата е била прелюбопитна – тъй като президентът на Габон е обяснил на смаяните българи, че „никога, по никакъв начин не може да има концесия за тропическа дървесина, защото лично той още през 60-те години е забранил да се секат тези гори, а българската концесия е чисто и просто огромна измама.” Единствените следи от нея се оказават сметките в няколко банки в столицата Либревил, авоарите от които отдавна са изтеглени.

Пито-платено – както се казва. Държавата е имала бол пари, раздала ги е. Нищо, че в следствие от това раздаване през зимата на 1990 г. милиони българи мизерстваха – без ток и без храна. Опитите да бъде търсена някаква отговорност биват посрещани от организаторите на този и още стотици обири с насмешка и досада. Доказателства за това са редовете от писмения отговор на министър-председателя Сергей Станишев на питането на депутата от СДС Лъчезар Тошев, който на 16 януари 2009 г. настоява да предприеме действия за изясняване състоянието на българските задгранични дружества. Отговорът завършва така:

„В допълнение искам да подчертая, че в механизма по учредяването на тези задгранични дружества  не е предвиден ред за осъществяване на ефективен държавен контрол. Не е воден и регистър, в който да са вписвани каквито и да е данни за задграничните дружества. Точно поради липсата на публичност и ефективен контрол не са открити достатъчно документи за тяхното създаване, което прави много трудно изясняването на тяхното състояние понастоящем.

В този смисъл, на всички нас е известно, че след като тогава е липсвал действен механизъм за контрол над тези дружества, сега, след толкова години, е нереално да бъдат предприети кой знае какви мерки за тяхното състояние в момента.

Всички вие разбирате, че това не е липса на воля, било тя политическа или професионална, а обективни трудности, с които се сблъскват българските правителства през последните години.”

Пред лицемерието на тези думи всички анализи са излишни. Пито-платено – българският преход е приключил, забравете.