За държавника ли ме питате?

Точно преди година пуснах един текст, посветен на борбата за спасяване на българските евреи. Там цитирам Димитър Пешев, който въоръжен единствено с авторитета на институцията, която представлява (Народното събрание) заема твърда позиция и предприема бързи действия, защото „Моята човешка съвест и разбирането ми за тежките последици както за засегнатите лица, така и за политиката на страната сега и в бъдеще, не ми позволяваха да остана в бездействие. И аз за себе си реших да направя всичко, което е по силите ми, за да не се извърши това, което се възнамерява и което ще злепостави България пред света и ще лепне върху нея петно, което тя не заслужава“.

Това се случва на 10.03.1943 година.

На 10.03.2014 година Лютфи Местан, дългогодишен парламентарист, задава риторичния въпрос: “За държавника Пеевски ли ме питате?“.

Не, питаме за държавника Пешев. За парламентариста Пешев. За човека Пешев. За всеки един от останалите достойни мъже и жени, които са живели, а понякога и загивали със съзнанието, че да управляваш е да служиш, че да си политик е призвание, че да си държавник е дълг.

За Пеевски питаме риторично, точно както Местан. Защото Пеевски се превърна в една риторична фигура на последните 10 и още малко години. Риторичен успял мъж на 33, риторичен депутат, риторичен медиен могул, риторичен бизнесмен, риторичен държавник, риторичен човек – един епитом на погрома върху всичко нормално.

Мислех си, че дъното беше стигнато на 14 юни 2013 година, и оттам всичко ще тръгне нагоре, защото просто няма как, ние не сме такива хора и не можем да живеем така.

Днес отново съм с дълбокото усещане, че целият ансамбъл от предкулисие и поддържащи роли е достигнал точката на пречупване с отказа да изпълнява общоприетите ритуали, да използва инструментариум, символи, думи, жестове и всичко останало, което му придава легитимност. И мен ме е срам, въпреки че не трябва.

Сцената с пеперудите, пуснати като реклама на долнопробно реалити в Народното събрание с разрешението на председателя и депутати е най-откровеното и крещящо лице на този отказ. Сцена, в която търговците са в храма, а собственикът на телевизията притежава парламентаристите, правителството, институциите, бюджета и самата държава. Сцена, в която парламентът е принизен ритуално до лавка. Ритуален отказ от ритуалите и символите на демократичния и правов ред.

Дори БКП 45 години поддържаше фасадата на храма на демокрацията с всичките му прилежащи инструменти и сакрални практики, които придаваха легитимност на тази диктатура – избори, депутати, гласуване, пленарни сесии, костюми, вратовръзки и закони.

Точката е критична заради готовата да гръмне смес от управление, лишено от легитимност, огромната наглост на коалиционните партньори ДПС и БСП, партньорът в сянка Атака и липсващата опозиция, кражбите, корупцията, зависимата прокуратура, липсата на върховенство на закона, липсата на държавници, липсата на държавност, социалният разпад, бедността, риторичните фигури и най-вече заради прииждащата следваща вълна добре познати и полу-познати актьори, които са по-арогантни, по-прости, по-неуки и готови на всичко, за да минат на първа линия, да играят в А отбора и да грабят с пълни шепи години от живота ни.

Хора, за които демокрация, свобода, пазар, Европейски Съюз са някакви маркетингови похвати, които лесно могат да бъдат сменени с всичко друго, което продава – силна ръка, Евразия, различни, свои, наши, свещена война.

И който и демиург да си мисли, че марионетката не може да скъса конците, в момент, в който символът на държавността е обърнат на цирк, а развяването на знаме на чужда държава се е превърнало в норма и хиляди наплашени от Европата са готови да се втурнат към следващия спасител, Тато и брато и към следващата носталгично-популистка идея, в момент на смачкани и обругани символи държавата лесно може да тръгне по другия път. Ако изобщо на демиургът му дреме.

И тогава ще липсват и държавника, и институцията, и целия ѝ авторитет, които да пазят станалите ненужни български граждани.