НЕТОЧНИЯТ ПРОТЕСТ

            Цяла България бе потресена от убийството на малкото момченце в Стара Загора. Съвсем естествено обществото  излезе на улиците, за кой ли път разтърсено от безумното деяние на някакъв кретен, яхнал огромно желязно возило в пешеходна зона.

            Тази солидарност  е трогателна, от една страна, и радваща като показател за все още съществуващото обществено здраве, от друга. Не че ще помогне с нещо на клетото семейство. Но всички ние съпреживяхме тази трагедия като своя, лична донякъде; всеки се огледа за своите деца и внуци, всеки даде някаква рецепта как да се предотвратят занапред тези ужаси. Едни  оплюха законите, други – катаджиите и съдиите, трети – общинското безхаберие. И всички бяха прави. И какво излезе? При толкова виновни фактори отговорността някак се размива, разпределя се върху цялото общество и извършителят се възправя почти като жертва на обстоятелствата, позволили му да убие.

            А така ли е?

            Наглостта на адвоката, заявил „когато общественото мнение влезе в съдебната зала, справедливостта излиза”, е разбираема. Той е адвокат. Пълни си гушата от хорското страдание и хич не му пука кой плаща. Ако беше адвокат на съсипаното семейство, щеше да иска жестока разплата със същата тази уста. Спомнете си колко пъти сте плюли по телевизора разни адвокати, опулили безсрамните си очи в пламенна защита на изявени, всеобщо признати и доказани изроди. За подобни същества истината няма никакво значение; процесът е игра на пари, която трябва да се спечели. И със всяка тяхна победа истината и правдата в обществото допълнително намаляват, олекват и губят, докато един ден се превърнат просто в съдебни термини без никаква тежест и сила.

            Но по дяволите адвокатите и другата продажна паплач в съдебния театър. Нека помислим за друго – откъде все пак се вземат изродите, вилнеещи в обществото ни? И най-важното – защо скачаме чак когато извършат непоправимото?

            Нима никой не е познавал същия този малоумник? Няма ли той родители, жена, деца; приятели, роднини, съседи; колеги, сътрапезници? Чак сега ли, когато уби, разбраха същността му? Никой ли не знаеше, че е нагъл, безумен, психар? Защото бясното шофиране е последен симптом на човешкото оскотяване; да се поставиш над всички и извън всички може да е предмет на медицината, но преди всичко е проблем на околните. Как никой не го е видял? Как никой не е разбрал, че това същество е опасно, вредно за всички? Не; неговите близки са знаели това, то не остава скрито. Агресивността не може да се скрие, това не е тиха и кротка лудост; тя несъмнено е витаела около него като черна аура – и всички са я виждали. Но са мълчали. А може и да са я харесвали. Може и да са му завиждали. Всичко е възможно в изкривеното, лъжливото простраство на кривите огледала. И несъмнено сега ще скочат да го защитават. С лъжи. С пари. С купени свидетели. Докато накрая го отърват. Лично аз съм убеден в това. Какво че сме скочили на черни протести – и срещу кого протестираме? Не трябва ли да понесем и ние вина – че сме допуснали поредното убийство? Че хиляди подобни човешки извержения вилнеят около нас – а ние мълчим страхливо, търпим, извръщаме се, крием се – докато злото накрая ни сполети? А то, злото, вече ни е сполетяло – щом те са сред нас, тормозят ни, тровят дните ни, развращават децата ни. Те развяват простотията си като знаме, агресията си размахват като добродетел, а парите са единствената им ценност. Те са навсякъде – няма нужда да ги търсим надалеч. Просто да се огледаме – и там, където гузно замълчаваме и извръщаме страхливо очи – са те.

            Вината е и наша. Протестът трябва да бъде насочен и срещу самите нас. Нищо, че сега сме възмутени докрай. Сега колата се е обърнала и няма връщане. Но още когато големият изрод е бил палаво момченце, дето не слуша никого, ние снизходително сме се усмихвали. Или когато весело е констатирал, че законът е врата у поле и само ахмаците го спазват.

            А това, че законът е врата у поле, ще го докажат още веднъж адвокатите му. Не се съмнявам в подлостта на българското правосъдие вече много, много години.