22 септември

Честит празник, българи!

Честит празник на независимостта ни, обявена през 1908.

Не е този празник от събралите се четири дена просто да прихапнем и да припийнем. Не, че не може да се озове във върволицата от струпани дни с изработена събота, но не върви, според мен. Добре е да се открои. Още на другия ден някои ще честват много по-отчетливо 23 септември – низ от дните на натрапени  празници. Натрапени и утвърдени от чужда воля – тази, която превърна 9 септември в дългогодишен национален празник.  Да празнуваш окупацията на отечеството си е унизително. Да наричаш своя окупатор освободител е унизително.

6-и и 22-ри септември бяха низвергнати дати в близката ни история за сметка на 9-и и 23-ти. 6-и и 22-ри са паметни, защото са постигнати с чисто български усилия. Не с освободителни такива. Затова и бяха пренебрегвани. Тези две дати припомнят, че можем да постигнем нещо със собствени усилия, без да се озъртаме за освободител, на когото непременно да благодарим. Последното ни се вменяваше и продължава да се вменява от мощна и гласовите кохорта.

Докога да заглушаваме собствения си глас. Докога да сме безродно благодарни и безпаметни. Нека да почетем извоюваното от самите нас – без чужда помощ. Да помним, че срещу това  - извоювано от самите нас за нашата България, освободителката ни Русия е била против. Защо ли.

България постигна освобождение през 1878 след Руско-Турската война, включително и със собствени усилия и жертви, но освободителят й знаеше, че Санстефанският договор с целокупно българско население няма да е окончателен. Че няма да има България в териториите, населени с етнически българи. Не беше това намерението му, когато тръгна и дойде да я „освобождава”. Част от тази България за него беше трамплин да стъпи и да се разпростре - да стане Третия Рим. Това, че няма България да я има в целостта й, че няма да се осъществи националният български идеал, е била, беше и е последната му грижа.

Според Берлинския договор страната ни остава под суверенитета на Високата порта. Но на 22 септември 1908 България се обяви за независима – т.е. – възстанови състоянието си отпреди падането под турска власт през 1396. Възобнови секналата традиция и се обяви за царство.

Независимостта оттогава не трябва да я помним като забодена с карфица в календара. За нея, за тази независимост се изисква последователност. Усилия се изискват. През 1908 се е проявила волята. Имало е възход. Бил е възторгът от Балканската война. Била е покрусата от Междусъюзническата и Първата световна война, после и от Втората. Било е после „освобождението”- окупация след Втората световна война с всичките му днешни последствия. Това, че някои наши сънародници въздишат по тях като манна небесна, ни отдалечава решително от 6 септември 1885 и 22 септември 1908. Приближава ни и ни прикотвя към 9.09.1944 и 23.09.1923.

Остава въпросът кое да изберем – хвърчило или котва.