Свободата днес и тук 02 Февруари 2023  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Главният ни капитал е страданието

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Светлана Алексиевич, http://clubz.bg

 

"Червеният" човек не можа да влезе в царството на свободата, за което мечтаеше в кухнята

Светлана Алексиевич пристига на церемонията в Стокхолм през октомври, на която бе обявено удостояването й с Нобелова награда. Снимка БГНЕС

Светлана Алексиевич

За загубената битка

 

Не съм сама на тази трибуна... Около мен има гласове, стотици гласове, те са винаги с мен. Още от детинство. Живеех на село. Никоя от нас нямаше мъж, баща, братя. По време на Втората световна война в Беларус на фронта и в партизанските отряди загина всеки четвърти беларусин. Нашият детски свят след войната беше женски свят. Най-добре си спомням, че жените говореха не за смъртта, а за любовта. Разказваха как са се прощавали в последния ден с любимите, как са ги чакали, как и досега ги чакат. Минаха вече години, а те чакаха - "ако ще, без ръце, без крака да се върне, ще го нося на ръце." Без ръце... без крака... Май още в детството си научих какво е любов...

Ето само няколко печални мелодии от хора, който чувам...

Първи глас:

"За какво ти е да знаеш това? Това е толкова печално. Срещнах мъжа ми по време на войната. Бях танкистка. Стигнах Берлин. Помня как стояхме, той тогава още не ми беше мъж, срещу Райхстага, и той ми казва: "Хайде да се оженим. Аз те обичам." Обидих се от тези думи. Отговорих му: "Първо направи от мен жена - подарявай ми цветя, говори ми нежни думи, ще се демобилизирам и ще си ушия рокля." Идеше ми дори да го ударя. Той усети всичко това, а едната му буза бе обгорена, в резки, и видях сълзи по тези резки.

Втори глас:

"Живеехме край Чернобилската АЕЦ. Мъжът ми бе пожарникар. Тъкмо се бяхме оженили. В деня, в който гръмна реакторът, мъжът ми тъкмо бе дежурен в пожарната команда. Отзоваха се на сигнала по ризи, по домашни дрехи, взривът бе в атомната централа, а не им бяха дали никакво специално облекло. Цяла нощ гасяха пожара и получиха радиационни дози, несъвместими с живота. Моят беше силен, спортист, умря последен. Увещаваха ме: "Това вече не е любимият човек, а обект, подлежащ на деактивация". А аз само повтарях - обичам, обичам. Не го изоставих, до края бях с него... След няколко месеца родих момиченце, тя живя само няколко дни. Толкова я чакахме, а аз я убих... Тя ме спаси, пое върху себе си целия радиационен удар. Толкова мъничка... Но ги обичах и двамата. Нима е възможно да убиеш с любов? Защо любовта и смъртта са заедно?"

Моят път към тази трибуна трая почти 40 години - от човек до човек, от глас до глас. Много пъти съм била потресена и уплашена от човека, изпитвала съм възторг и отвращение, искала съм да забравя това, което съм чула, да се върна във времето, когато още съм била в неведение.

Живях в страна, където още от деца ни учеха да умираме. Учиха ни на смърт. Казваха ни, че човекът съществува, за да даде себе си, да изгори, да се жертва. Учиха ни да обичаме човека с пушка. Ние израснахме сред палачи и жертви. Злото постоянно надничаше зад нас.

Характерен за времето на СССР плакат изобразява граничар, който унищожава диверсанти
с приклада на автомата си. "Няма да ви пуснем!", гласи лозунгът.

Варлам Шаламов пише: "Аз бях участник в гигантска загубена битка за същинското обновление на човечеството." Аз възстановявам историята на тази битка, на нейните победи и нейното поражение. Как искаха да построят Царството небесно на Земята. Рай! Град на слънцето! А се свърши с това, че остана море от кръв, милиони погубени човешки животи.

Преди 20 години изпратихме "червената" империя с проклятия и сълзи. Израсна ново поколение, което има друга картина за света, но немалко млади хора четат Маркс и Ленин. В руските градове откриват музеи на Сталин, слагат му паметници.

"Червената" империя я няма, а "червеният" човек остава.

Веднага след войната Теодор Адорно (германски социолог, философ и композитор - б.р.) бе потресен: "Да се пишат стихове след "Аушвиц" е варварство." Моят учител Алес Адамович (знаменит съветски и беларуски писател - б.р.), чието име искам да назова днес с благодарност, също смяташе, че да се пише проза за кошмарите на ХХ век е кощунство. Истината трябва да бъде предавана такава, каквато е. Необходима е "свръхлитература". Трябва да говори свидетелят.

Бих искала да взема няколко страници от моите дневници, за да покажа как вървеше времето... как умираше идеята... Как вървях по следите й...

 

1980- 1985 г.

Пиша книга за войната... Защо за войната? Защото сме военни хора - ние или сме воювали, или сме се готвили за война. Ако се вгледаме, всички мислим по военному. Затова у нас човешкият живот струва толкова евтино. Всичко е като на война.

Това е война, която аз не познавах. Женска война. Не за героите. Не за това как едни хора героично са убивали други хора. Най-много жените говорят за изчезването, за това колко бързо във войната всичко се превръща в нищо. И човекът, и човешкото време. Да, те сами поискаха да идат на фронта, на 17-18 години, но не искаха да убиват. но бяха готови да умрат. Да умрат за Родината. не можеш да изхвърлиш думите от историята - също и за Сталин.

"След вашата книга никой няма да иде да война", поучаваше ме цензорът. "Вашата война е страшна. Защо при вас няма герои?" Не съм търсила герои. Пишех история чрез разказа на незабелязан от никого неин свидетел и участник.

Веднъж чух: "Бяхме свободни само през войната. На предната линия." Главният ни капитал е страданието. Не петролът, не газът, а страданието. Това е единственото, което постоянно добиваме.

1989 г.

 

В Кабул съм. Не исках да пиша повече за войната. Но ето че съм на истинска война.

Заедно с медсестрите посетих болница за мирни афганистанци, носехме подаръци за децата. Приближи ме млада афганистанка с дете на ръце. Дадох на детето играчка, то я взе със зъби. "Защо със зъби?", изумих се аз. Афганистанката дръпна одеялото от малкото телце, момчето беше без ръце. "Това е от бомбите на твоите руснаци." Някой ме хвана, аз падах...

Видях как ракета "Град" превръща села в разорано поле.

Всеки от нас имаше свой път към свободата. До Афганистан вярвах в социализма с човешко лице. Оттам се върнах свободна от всички илюзии. "Ще прощаваш, татко", казах при среща, "ти ме възпита с вяра в комунистическите идеали, но стига един път да видиш как доскоро съветски ученици, които вие с мама обучавате (родителите ми бяха селски учители) убиват на чуждата земя непознати хора, за да се превърнат всичките ти думи в прах. Ние сме убийци, татко, разбираш ли?" Татко се разплака.

 

1990-1997 г.

 

Често ме питат - защо вие все пишете за трагичното? Защото така живеем. Макар вече да живеем в различни страни, винаги живее "червеният" човек. От онзи живот, с онези спомени.

Дълго време не исках да пиша за Чернобил.

Едно от местата в Припят, разположено до Чернобилската АЕЦ, е откритата тераса на бившия ресторант в хотел "Полися". От бетонната плоча на шестия етаж днес е пораснала брезичка. Снимка Олексий Бреус

Стар пчелар разказваше: "Излизам сутринта в градината, нещо липсва, някакъв познат звук. Не се чува нито една пчела. И на втория ден не излетяха, и на третия... След това ни съобщиха, че в атомната централа има авария, а тя е до нас. Дълго време не знаехме нищо. Пчелите знаеха, а ние - не. В самата централа действаше КГБ. Търсеха шпиони и диверсанти, говореха, че аварията е акция на западните спецслужби, за да подкопаят социалистическия лагер."

Сутринта всички с нетърпение грабваха вестниците и разочаровано ги захвърляха - не са открили шпионите. Не пишат за враговете на народа. Светът без шпиони и врагове на народа също не беше познат. Започваше нещо ново. Чернобил след Афганистан ни правеше свободни хора.

Затварям дневника...

Какво стана с нас, когато падна империята? Преди светът се делеше така: палачи и жертви - това е ГУЛАГ, братя и сестри - това е война, електоратът - това са технологиите, съвременният свят. Преди нашият свят се делеше и на тези, които лежаха в затвора, и тези, които пращаха там. Днес делението е на славянофили и прозападни, на национал-предатели и патриоти. И, освен това, на тези, които могат да си купят, и тези, които не могат да си купят. "Червеният" човек така и не успя да влезе в онова царство на свободата, за което мечтаеше в кухнята. Русия бе поделена без него, той остана без нищо. Унизен и ограбен. Агресивен и опасен.

Какво съм чувала, докато съм пътувала из Русия...

- Модернизация у нас е възможна чрез шарашки (тайни научни институти, в които работят осъдени инженери и учени - б.р.) и разстрели.

- Руснакът като че ли не иска да бъде богат, дори се страхува. Какво иска тогава той? А той винаги е желал едно - някой друг да не стане богат. По-богат от него.

- Няма да дочакаме непотискани поколения; руският човек не разбира свободата, на него му трябват казак и камшик.

- Две основни руски думи: война и затвор. Открадна, поживя си, влезе в затвора... излезе и пак влезе...

- Руският живот трябва да бъде зъл, нищожен, тогава душата се издига, тя осъзнава, че не принадлежи на този свят... Колкото е по-мръсно и кърваво, толкова повече простор има за нея...

Поемам смелостта да кажа, че изпуснахме шанса си, който имахме през 90-те години на 20 век. На въпроса каква да бъде страната - силна или достойна, където хората живеят добре, избраха първия отговор - силна. Сега пак е времето на силата. Руснаците воюват срещу украинците. Срещу братята. Баща ми е беларусин, майка ми е украинка. Така е при мнозина. Руски самолети бомбардират Сирия.

Имам три къщи - моята беларуска земя - родината на баща ми, където съм живяла цял живот, Украйна - родината на майка ми, където съм родена, и великата руска култура, без която не си се представям. Всички са ми скъпи. Но е трудно в днешно време да се говори за любов.

----

* Авторката е писателка и журналистка от Беларус. Пише на руски език. Тя бе удостоена с Нобелова награда за литература за 2015 г. Алексиевич произнесе на 7 декември в Стокхолм своята Нобелова лекция. Препечатваме я със съкращения. Оригиналът е публикуван в сайта на Нобеловия комитет.  Заглавието е на Клуб Z.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional