Накъде без ВАК?

Похвално е, че министър Сергей Игнатов още с встъпването си в длъжност се захвана с легендарно архаичния Закон за научните степени и научните звания, който толкова правителства се заканваха да променят и все не им оставаше време. На страницата на министерството на образованието (МОНМ) е публикуван проектозакон за развитието на академичния състав в Република България, който ще отмени досегашния. Основната идея, която веднага предизвика реакции, е премахването на Висшата атестационна комисия (ВАК) – централизиран, назначаван от министър-председателя орган, който

в добрите сталински традиции има крайната дума

по всяка процедура за придобиване на научна степен или длъжност. Университетите и институтите ще имат право сами (посредством комисии, в които преобладават "външни" на институцията членове) да присъждат степени и длъжности, като ще има контролна комисия към МОНМ, която следи (по малко неясен засега начин) законността на процедурите.

Основното опасение е, че новият закон ще позволи произвеждането на доктори и професори на конвейер и пряко ще обслужва групови и частни интереси. Да се смята обаче, че ВАК е последната преграда пред профанацията на степените и званията е илюзия. ВАК не може да спре ерозията на научните стандарти. Няма как да има централизирано научно суперзвено, което да преценява компетентно качествата на всяка една дисертация, написана в България. И сега фактически е така – истинската защита е "вътрешната", в научното звено, а публичната защита (пред съответния специализирани научен съвет на ВАК) е формалност и пародия. (В тази пародия обаче могат и да те скъсат – без обяснение, с всемогъществото на тайния вот, да кажем, заради цвета на вратовръзката или чуждиците в дисертацията.)

За да не отвори вратата към хаоса, новият закон трябва да бъде придружен от прецизиране на нормативната база за акредитацията на висшите училища и научните звена. Оценките от акредитацията (които се обновяват периодично) трябва да кажат кои висши училища и кои точно звена в тях имат право да присъждат научна степен доктор, кои хабилитиран доктор и т.н. Държавата не може да следи всяка една отделна дисертация и хабилитация. Тя обаче може и трябва

да следи за компетентността на научните институции

в които те се защитават.

В проектозакона за развитие на академическия състав има много неща за доизкусуряване, но като че ли най-голямата му слабост е смесването на степени и длъжности. Научните степени (доктор и хабилитиран доктор) са свидетелство за научни достижения и би трябвало да се присъждат по максимално опростена, прозрачна процедура със задължително външно участие. От способностите и трудолюбието на учения трябва да зависи кога той ще стане доктор и кога хабилитиран доктор (ако приемем, че тази втора степен, идваща от немската академична традиция, е въобще нужна).

Защитата на дисертация или хабилитационен труд оценява достиженията на кандидата спрямо състоянието на научната област, т.е. тук няма място за конкурсно начало – съизмерваш се с науката, а не с колегите. (Докторантските конкурси са друго нещо, там състезанието е за държавна стипендия.) Съвсем различен е случаят с т.нар. академични длъжности – асистент, доцент, професор. Това са просто работни места. Има часове, има работа – открива се място за доцент. Естествено трябва да има конкурс – за да се избере най-добрият за тази работа. (Защо това конкурсно начало сега не работи в държавните висши училища, е друг въпрос.)

В публикувания проектозакон обаче

степени и длъжности са нелепо оплетени

особено в процедурата за доцент. Първо е пропуснато изискването да има свободни часове (работа), за да се открие конкурс за доцент. Сигурно е направено, за да се уеднакви процедурата за висшите училища и за институтите на БАН, в които не се преподава, но така се получава абсурд – нищо не пречи да се появят празноскитащи доценти, за които няма предвидени часове за лекции. Има и втори абсурд – проектозаконът предвижда научната степен хабилитиран доктор да се получава едновременно с получаването на научната длъжност доцент в една и съща процедура. Не може обаче присъждането на научна степен да е ситуативно.

Да си представим, че за едно доцентско място се явяват двама кандидати, единият печели и става доцент и едновременно с това хабилитиран доктор. Значи ли това, че хабилитационният труд и материали на другия кандидат са били слаби просто защото не е спечелил? Ами ако се яви на друг конкурс със същите материали и го спечели – значи ли, че научната им тежест изведнъж е пораснала? Ако ще следваме немската традиция с хабилитацията, нека не я побългаряваме, защото става смешно. Трети абсурд – даден факултет или институт решава, че му трябва работник – асистент, доцент или професор.

Обявява конкурс и тук по закон ще трябва да се формира жури, в което преобладават учени от други институции. Все едно футболист отива на проби в "Левски", а там го оценява комисия, в която освен Гонзо влизат треньорите на ЦСКА, "Литекс" и "Локомотив" - Пловдив. Какъвто и ореол да имат титлите, те в крайна сметка означават работни места и тяхното заемане е логично да бъде вътрешна работа на съответното научно звено. Стига, разбира се, да не се нарушават законите и нормативните актове.
Нито централизацията (ВАК), нито децентрализацията (пазарът) могат сами по себе си да ни спасят от

шуробаджанащината и имитациите в науката

ВАК е подвластна на всичко онова, срещу което би трябвало да се бори. Пазар на научен продукт в България пък практически няма. У нас или се искат знания и умения, а дипломата няма значение (частният сектор), или се иска някаква диплома, а знанията и уменията са второстепенни (държавната администрация, в която формално се изисква диплома за висше образование). В първия случай диплома не ти трябва, а във втория търсиш да я придобиеш по най-лесния и евтин начин.

Затова либералните реформи в науката и висшето образование не могат да бъдат панацея. Ако пазарът не може да издърпа напред добрите, това трябва да се опитва да го прави държавата – посредством адекватни критерии и оценяване на продукта, който научните звена произвеждат. Като оценката дава пряко отражение върху финансирането. Защото принципът "парите следват студента" не създава конкуренция. Той просто кара висшите училища да се държат като продавачи на Женския пазар, които крият гнилите праскови отзад, а на висок глас примамват клиента с "промоции". Но това е друга тема.
 

От: http://dnevnik.bg/