“Джелсомино в страната на лъжците”

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

Има такъв детски роман от Джани Родари. В него се разказва за едно необикновено момче – Джелсомино, чийто глас бил като ураган. Даже когато шепнел, стъклата на прозорците ставали на сол. А отпуснел ли гърло – още по-страшно. Не ще и дума, че правел големи бели. Хората го възприемали като бяла врана или черна овца. Заради това след време Джелсомино напуснал родното си място и тръгнал по света.

Попаднал в чудновата страна, където говорели същия език, но използвали думите със странно разменено значение. На хляба викали мастило, на сиренето – гума за триене. Джелсомино помислил, че е сред луди. На вратата на книжарниците стоял надпис “Хлебарница”. В “книжарницата” продавали хляб и т.н.

Оказало се, че в тази страна кралят – бивш пират, и екипажът му - настоящи министри, били забранили нещата да бъдат наричани с истинските им имена и заменили значенията на думите с други - точно определени. Хората трябвало да научат новите “значения” и задължително да ги използват. Страшно наказание грозяло всеки, който дръзне да каже на хляба хляб и на сиренето - сирене. Новият ред не подминал и животните. Тук котките лаели, а кучетата мяукали. В тази страна свободата на словото се изразявала в задължението да лъготиш най-безобразно. Ако в операта певците пеели вярно, публиката ги освирквала. Затова те предпочитали да пеят фалшиво. Тогава им ръкопляскали възторжено и ги викали на бис. В книгата се разказва и за човек, чието основно занимание било да наблюдава и да подслушва другите. Често и с удоволствие пращал писма на властите, в които съобщавал за нарушаване на законите. Така навредил на много хора. Писмата подписвал с името “Приятел на лъжата”.

А лъжата била абсолютно необходима на бившия пират и настоящ крал Джакомоне, за да държи населението под контрол. Колко време търсел подходящо място за управление след пиратстването и сега не пестял мерките за сигурност и стабилност. По улиците бродели тайни агенти и съблюдавали (каква несимпатична дума) строго за спазване на “реда”. “Нарушителите” били арестувани.

В тази страна живеел художник, който рисувал крави с по шест крака и портрети с по няколко носа и други подобни. Рисувал той, но не бил доволен от картините си. Когато веднъж изтрил излишните крака на един кон, животното оживяло и с радостно цвилене скочило от портрета. Оттук-нататък всички истински картини на този художник оживявали. Арестували го след като на улицата нарисувал куче, което също оживяло и се разлаяло. Още не знаело, че според “правилата” трябва да мяука. Както и да е, след като художникът си нарисувал пържени яйца в затвора и похапнал с апетит, началникът решил, че трябва да го заведе при краля, като се надявал да получи награда. Но не го огряло. Кралят вече бил осведомен какъв талант стои пред него и имал идея как да го използва. Освен, че бил грозен и противен, бившият пират бил и напълно плешив. Тъй като много страдал заради последното, носел разкошна оранжева перука. Тайната му мисъл била да накара художника да му нарисува коса направо върху главата. Но преди това решил да използва уменията на Бананито (така се казвал художникът) и му възложил да нарисува животни за зоологическата градина, която била празна. Задачата била изпълнена – пред очите на хиляди хора се появили тигри, лъвове, крокодили, слонове и накрая - различни кучета, които лаели. Министрите и придворните били възмутени. “Докъде ще стигнем с тази работа – мърморели те, - ако негово величество позволява на кучетата да лаят? Та това е нарушение на закона. С този лош пример народът ще си втълпи в главата опасни идеи.” Но трябвало да се примирят, тъй като кралят наредил да оставят Бананито на мира. Междувременно го назначил за министър на хранителните продукти или както гласяла длъжността му – “пръв книжар на държавата”. Всеки можел да си поръча всевъзможна храна и да я вземе, след като тя оживее от рисунката. Отначало хората поръчвали според закона. Ако някой искал хляб, молел за мастило. Но тогава Бананито рисувал истинско мастило и лека-полека гражданите приели предизвикателството да нарушават “закона”. А пък кралят поставил под заплаха управлението си и железния ред заради едната суета. Напразен бил ропотът на министрите, че всичко ще свърши зле, защото вече никой няма да лъже. Каруцата била тръгнала надолу и те го усещали. Пиратът-крал не реагирал според очакванията им и позволявал на художника да нарушава “закона”.

Какво станало накрая ли? Потвърдили се две истини. Първата е, че когато господ иска да погуби някого, първо му взима акъла. Втората е, че може да водиш някого за носа дълго, но не завинаги.

Началният пробив в системата бил когато мощната песен на Джелсомино в театъра отвяла от главата на краля перуката и всички видели скритата под нея гола истина. Вторият пробив направил художникът с картините си, а третият решителен – отново бил гласът на Джелсомино. Този път той съзнателно го използвал, за да разруши двореца на владетеля. Кралят и министрите му се измъкнали поединично и безславно, преоблечени и маскирани. Не се споменава дали са успели да опразнят хазната и какъв дълг са оставили на доскорошните си поданици. Все пак това е детска книжка, а там обикновено финалът не е болезнен или трагичен. Виж, в живота е по-различно.

Има и една друга приказка – “Новите дрехи на царя”…

Истината все някога излиза наяве. Рано или късно тайните се узнават. И цар Мидас не успял да опази своята - че има магарешки уши.