Корни

- Тук добре ли е? – попита мъжът, като се опря на лопатата.

Жена му вдигна глава и се огледа наоколо. Намираха се в нещо като дере. В началото на септември тревата беше пожълтяла на места. Но листата на дървото, до което бяха спрели, все още зеленееха. Слънцето слизаше надолу като в позлатена купа. Златиста беше и козината на завития в чиста хавлия голдън ритрийвър. Само муцуната му беше бяла. Лежеше кротко като заспал.

- Не е ли по-добре там? – тя посочи купчините пръст на около петнайсет метра. – Няма ли да ти е по-лесно да копаеш?

- Не, не. До дървото ще е най-добре.

Като в потвърждение на думите му, то раздвижи клони, сякаш кимна в знак на съгласие.

- Видя ли? Обещава да го пази.

Жената се усмихна и извърна очи.

Той взе лопатата и я заби в неотзивчивата земя. Пое си дълбоко дъх, сложи крак върху лопатата и настъпи. Продължи да бъхти почвата енергично. Тревата отстъпи място на сива втвърдена пръст, преплетена с жилави коренища. Напредваше полека. Един упорит корен пробва да спре устрема му. Лопатата запъна. Мъжът се изправи с блеснали очи и тихо изруга. Лицето му беше мокро и той го изтри с ръка. Погледна към лежащото куче и каза:

- Извинявай, Корни.

- Хм. А аз не съм ли тук? На мен няма ли да се извиниш? – обади се жена му.

Той се захили.

- Винаги се стряскаше, като повиша тон. Помниш ли как ходеше из стаите от човек на човек. Как скимтеше, все едно пита какво става.

Говореше леко задъхано.

- Помня. Хайде спри малко сега – тя погледна към купчините пръст.

- Не гледай натам. Вече съм почнал тук.

- Нещо да съм казала?

- Не си, ама гледаш.

- Имам очи, гледам си.

Бръкна в чантата си, извади малка бутилка минерална вода и му я подаде. Той я пое и отпи.

- Ти издържаш повече от него.

- Какво издържам повече?

- На лош тон.

- Да не ми пробваш прага на търпимост?

- Аз го знам. – каза с усмивка.

- Много знаеш. Браво на теб.

Прибра обратно бутилката в чантата. Той се наведе и продължи да копае с нова стръв. След известно време тя се обади:

- Не мислиш ли, че вече е достатъчно дълбоко?

- Още малко.

Недалече се чуха хлопци на стадо. Тя се озърна.

- Няма да ми е приятно да ни видят.

- Нищо нередно не правим. – той се изправи и заби лопатата в пръстта, която беше изровил. – Погребваме си кучето. Всеки се справя сам. Така каза и докторът.

- Да, така е. Но просто няма да ми е приятно.

- Нека някой посмее да ми каже нещо. -  той придоби войнствен вид.

Звукът вече се отдалечаваше. Мъжът копа още двайсетина минути. После хвърли лопатата. Наведе се и взе животното.

- Чакай. – тя извади възглавницата на Корни от един голям плик. Приближи до гробчето и за да не я хвърля, застана на колене докато я наместваше. Мъжът се приближи, тя отгърна леко хавлията и помилва кучето по главата. После го обви обратно и отстъпи една крачка. Сега мъжът се наведе и положи Корни върху възглавницата. После извади каишката и я постави върху тялото. Хвана лопатата и започна да зарива.

Беше почнало да притъмнява. Дерето загубваше златния си цвят.

- Готово. – каза той.

- Да… Трябва да кажем на децата.

- Ще се обадим. Нека се приберем.

- Ще ми липсва.

- И на мен. Добро куче беше.

- Да.

Той взе лопатата. Постояха така още малко. След това тръгнаха. Вървяха към колата. Държаха се за ръка.