Иван Радев, в. ДневникПо какво си приличат съветските войници и американските анимационни герои? – Нито един от тях не е загинал на българска територия. Следователно, ако едните имат право на паметник в центъра на София, защо да нямат и другите?
Разбира се, тук биха ми възразили с аргумента, че Червената армия е спасила Европа от нацизма. Това е така, но пък американската филмова индустрия има основен принос за избавянето на Стария континент от комунизма. Западните филми наред с произведенията на другите изкуства, които, макар и трудно, успяваха да проникнат зад желязната завеса, показа на източноевропейците, че има и друг живот и те го пожелаха.
"На съветската армия освободителка от признателния български народ", пише на паметника срещу Ректората на СУ. Въпросът от какво точно е освободила съветската армия българския народ. В момента на "освобождението" България и СССР са във война. Нашата страна не оказва съпротива на напредващите съветски воини, но това не променя факта, че тя губи войната. Следователно е по-точно да се каже, че
България е победена, а не освободена
А през следващите 45 години не по своя воля страната ни се оказва в лагера, който отново губи – този път студената война.
Победата в този сблъсък се постига не с оръжие, а с други средства – комиксите са едно от тях. Спомнете си, че имаше години, когато комунистическата пропаганда громеше Запада с карикатури на американски войници, пияни от кока-кола. Това се оказа губеща тактика и в крайна сметка, победители са точно героите на "Дисни", които завладяха света.
Издигането на паметник на победителя от страна на загубилия е особено унижение. Убеден съм, че то обаче е било доброволно и през 1953 г., когато е построен монументът, огромната част от българското население е приветствало инициативата.
Може ли подобно унижение да бъде изтрито с простото разрушаване на паметника? Едва ли. Ако щяхме да го разрушаваме, да го бяхме разрушили през 1989 или 1990 г. Ако го разрушим сега, ще покажем, че все още не сме се освободили от оковите на миналото и все още не вярваме, че пътят е необратим.
Вместо да го разрушаваме физически, най-добре е да преосмислим паметника. Хубаво е той да остане, за
да ни напомня, че сме склонни да се самоунижаваме
и прекланяме пред по-силните, за да им угодим.
Нека този внушителен монумент не бъде единствено паметник на Съветската армия, а да се превърне в символ на България, нещо като Статуята на свободата за Съединените щати, но в българския случай да се нарича Статуя на несвободата.
Защото е прекрасно да имаме паметници, които ни напомнят за собственото ни величие, но е далеч по-важно да имаме и такива, които не ни позволяват да забравим слабостите си и ни предпазват от повтаряне на грешките от миналото.
"Който ни освободи, той ще ни зароби", казва Левски. И каква по-добра илюстрация на думите му от "освободителния" бронзов шмайзер, който се извисява над центъра на София?
Ако сега го съборим, каквито сме си признателни, след време може да ни се наложи да строим нов паметник на друг освободител. Затова в кръга на шегата от практически съображения е най-добре да оставим този и просто да го привеждаме
"в крак с времето", както е направил гениалният автор на графитите
Изтриването на рисунките ще бъде равносилно на събарянето на паметника. Всеки един от тези два акта би доказал, че не сме съзрели като народ да се помирим с миналото си и да погледнем на грешките си с чувство за хумор, а вместо това се опитаме да унищожим всичко, което ни напомня за тях.
В името на националното помирение нека оставим и паметника, и графитите. Или поне преди да трием или рушим, да организираме обществена дискусия, а защо не и местен референдум.