Яяя, имало демонтиран български войнишки паметник!

Голяма статия, интересна с фактологията си и поучителна с повдигнатите въпроси ( и увисналите въпросителни) публикува в. „24 часа“ . Посветена е на големия срам с демонтирането ( този термин се употребява) на паметта за хиляди български воини през миналия век.

Нямам за цел да влизам в спор с автора Любомир Денов, но все пак си позволявам да коментирам малка част от статията, обоснована с въпрос на читател:

“Kаква е съдбата на внушителните паметни плочи на 1-и и 6-и пехотни полкове, които се издигаха на мястото на сегашния Национален дворец на културата в София?”

Ето частица от отговора на автора:

“Сегашната градина пред Националния дворец на културата някога е била казармен район. В него са били дислоцирани прославените 1-и и 6-и пехотен полк. Над 3000 техни войници са загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.

Там през 1934 г. цар Борис Трети открива рядко красив мемориал, разположен в пространството между казармите на двата полка.”

Така е. Обаче следва изумително признание:

“Дълго време се смяташе, че от истинските паметни плочи нищо не е останало. Оказа се обаче, че те са съхранени в много добро състояние във военния музей. …”

Разбрахте ли? Все едно, че става за древна Тракия! Направо ( с извинение) „майката си трака“! „Дълго време“ се е смятало, че е изчезнало нещо, което още по-дълго внушително е обитавало центъра на столицата ни, но е било демонтирано заради НДК „Людмила Живкова“. И това някак си се смята за „в реда на нещата“. Сякаш говорим за потъналата Атлантида. И защо така се е смятало? Авторът има версия:

“Едва ли някой се е трогвал, че София няма свой войнишки паметник…”

Лошо,лошо… Все някой се е трогвал, но не и онзи , който трябва. По нататък колегата разсъждава в същата посока:

“Нещата не опират само до пари 4-5 милиона лева за едрия бизнес изобщо не са проблем. Средствата може да осигури и общината по някоя от европрограмите за устройство на територията.”

Отново (почти) се съгласявам. Но с шут в зъбите ме връщат обратно на терена на търсенето на хипотетичната вина за мизерията на българските гласове, проявяваща се тягостно , когато стане дума за български жертви (а не за съветски-там пари винаги има, макар жертви да няма). Каква била причината за въпросната нерадостна история? Ето каква:

“В цялата сага обаче е липсвала силната личност, която да се нагърби с отговорността за възстановяването на паметника. Не става дума за политици, защото самата идея да се излъска прахта от паметта на загиналите за България е надпартийна. А за известни общественици, които с името и авторитета си могат да преборят всеки проблем.”

Чакайте, как така? Главните редактори на вестника не бяха ли все силни ( почти всесилни) личности? Венелина Гочева си беше като хибрид между говорител, ласкател, приятел, и придворен драскач на самия всесилен президент Първанов. Как така е пропуснала да забележи отсъствието на поруганите паметници и да се заеме с тяхното реабилитиране от комунистическото демонтиране?

Тъкмо да попитам и ето отговорът на автора:

“Така че въпросът за личността, която да доведе докрай възстановяването на мемориала, остава висящ. „24 часа“ ще даде думата на сполучливите идеи и предложения. И няма да допусне и този път проектът да потъне в административни лабиринти и човешка немара.”

Не че е от немара ( колегата Денов е опитен и специализиран по военните въпроси автор), но все ми се струва, че е доста немарливо да се пропусне един интересен аспект от причините войнишкият български паметник да пречи толкова много на „личностите“, от които зависят и парите, и партиите. Истината, която „срамежливо“ пропускат да споменат днес у нас, е че същата тази „желязна шопска“ дивизия, чиито паметник тихомълком беше демонтиран през 1980 г., за да бъде заменен с ужасно грозното творение на соцреализма пред НДК „Людмила Живкова“, е била руските завоеватели като „маче о дирек“ през 1916 г. в Добружда. Неудобно е някак си, нали?

От: http://ivo.bg/