Keynes&Gesel

Ще започнем с цитат:

"Единственото положително качество на Маркс е, че не е кейнсианец.” (Прочетено в Интернет)

И още един, по-дълъг:

„[Ако някой дивак попадне в нашето общество] той ще види, че хората получават храна, дрехи и всевъзможни предмети, просто срещу късчета хартия; ще забележи също, че небостъргачи и фабрики изникват по заповед на изключително богатите, чиито счетоводители продължават да прехвърлят вълшебни цифри от счетоводните книги на един в счетоводните книги на друг, после на трети, на четвърти. (...) Затова той стига до извода, че скоростта е тайната на вълшебната сила на хартията – и че всички ще просперират, стига тези чекове да минават от ръка в ръка достатъчно бързо. Ако този дивак публикува своето откритие, той ще установи, че вече е бил изпреварен от Джон Мейнард Кейнс.” (Айн Ранд, „Егалитаризмът и инфлацията”.)

Става ясно, че днес ще се занимаваме с Кейнс. Неговите идеи са били в основата на икономическата политика на развитите страни през голяма част от 20 век и можем да твърдим, че значителен дял от света, в който живеем, е такъв заради него. А в днешната криза кейнсианството отново се спряга като възможно лекарство против нея. Поради това опитът да вникнем в същината му ще е добре дошъл.

Естествено, тук не можем да анализираме подробно Кейнс, затова ще извадим само есенцията от него. Както става ясно от горния дълъг цитат, основата на кейнсианството е схващането, че колкото повече пари се движат в дадено общество, толкова повече пари ще има в него. (Това много напомня изречението от книгата за Мечо Пух: "Колкото повече вали, толкова повече вали." Приликата не бива да ни учудва: и двете мисли отразяват духа на епохата.)

Кейнс забелязва, че по-големите разходи на населението водят до повишаване на общото благосъстояние, а свиването на разходите – до обедняване. Така той открива ефекта на наслагването: когато един субект намали разходите си, доходите на всички свързани с него икономически субекти намаляват. Те също свиват разходите си и така други свързани с тях субекти обедняват. Свиването на разходите се наслагва и причинява общо обедняване.

Очевидно, ако в системата се налеят допълнително пари, този ефект ще бъде неутрализиран. Откъде могат да дойдат пари в една затворена икономика? Кейнс предлага правителството да направи разходи, които да компенсират намалялото харчене.

Но откъде правителството ще вземе пари? Както знаем, държавата няма пари, тя ги събира от производителите. Тук правителството има две възможности:

1. Да ги вземе направо от хората, например, чрез данъци. Това ще причини допълнително обедняване и оздравителните мерки няма да се почувствуват. То прилича на претакане на зеле – наливаме в горния край на съда течността, която сме източили от долния и количеството й остава същото. Очевидно, този вариант не върши работа.

2. Да налее в системата въображаеми пари. Това става като си напазарува разни неща на вересия – срещу бъдещи данъчни постъпления. Тук сравнението с киселото зеле вече не върши работа, защото, за разлика от въображаемите пари, въображаема саламура няма. Но в икономиката, изглежда, номерът минава – до време. Понеже изразът „въображаеми пари” не звучи сериозно, той е заменен с мъглявия термин "бюджетен дефицит". Бюджетен дефицит от три процента означава, че правителството смята да изхарчи до края на годината 3,23% повече пари, отколкото ще получи като приход. (Колко ще изхарчи в действителност е въпрос, на който и то няма отговор.)

Кейнс предлага втория вариант. Радикалната му идея е, че за да поддържат благоденствие, правителствата трябва да харчат пари, които нямат.

Лесно е да се види, че това решение е временно – докато дойде времето за плащане. Затова правителствата отлагат плащането все по-далеч във времето с нови и нови бюджетни дефицити. Понеже в демократичните страни те имат сравнително къс мандат, надеждата е дълговете да се прехвърлят на следващите правителства.

Колкото и да е странно, тази идея е възприета и се прилага без да доведе до катастрофа през голяма част от 20 век. Можем да обясним идейния успех на кейнсианството с две, трудно разграничими причини. Първата е извечният стремеж на държавата да харчи повече, отколкото има. Не Кейнс е измислил бюджетния дефицит и живота на кредит, но той дава „научно" обосновано оправдание за това. Втората е в идеите на социализма, които не само се приемат на сериозно, но са и хит през по-голямата част от века. Множество държавници в развитите страни не смеят да въведат чист социализъм, но нямат нищо против да си поиграят с някои негови идеи. (Не случайно по-горе споменахме духът на епохата.) Кейнс им дава възможност за това – идеята за намеса на държавата в икономиката си е социалистическа откъдето и да я погледнеш.

Ключ към интимната мисъл, вложена в икономическата теория на Кейнс дава неговата симпатия към един автор на икономическа фантастика, Силвио Гезел. Самият Кейнс го разглежда с възхищение като човек, ратуващ „за създаване на антимарксов социализъм (?!-б.а.), реакция срещу системата laissez-faire”.

Основната идея на Гезел е че всички неправди в обществото се дължат на парите и затова те трябва да се премахнат и да се заменят с измислените от него „свободни пари”. Това са пари, които не могат да се трупат и олихвяват. (За какво ли са ни тогава?)  Струва си да я разгледаме по-отблизо.

Изразът „свободни пари” не отразява същността им. По-правилно е те да се нарекат ”некачествени” или „нетрайни пари”. Те непрекъснато губят стойността си, също както хранителните продукти се развалят с течение на времето. Те са „пари, на които минава времето, подобно на вестниците, гният като картофите, ръждясват като желязото, изпаряват се като етера”. Това трябва да накара хората да ги харчат веднага, щом ги придобият и така да постигнат същото, което иска и Кейнс - засилен оборот. За целта Гезел предлага сложна парична система с банкноти с ограничен срок на годност, които всяка седмица трябва да се облепват със специални марки, които ги обезценяват с определен  процент. Системата, освен че е безсмислена (основно качество на парите е именно тяхната трайност), е и кошмарна.

Основното качество на парите - да бъдат стока, способна да се разменя срещу всяка друга стока – има още едно важно следствие: способността да превръща нетрайните стоки в трайни. Не можем да съхраняваме дълго бързоразвалящите се храни или увяхващите цветя и изобщо не можем да уловим такива отлитащи на мига неща, като трелите на музиканта или щракането на ножицата на бръснаря. Но ако ги превърнем в пари можем да ги съхраняваме произволно дълго и да ги превърнем отново в това, което са били, когато ни потрябват. И сега ни предлагат да се откажем от тази възможност.

Основен недостатък на електричеството е, че то не може да се съхранява, а трябва да се потребява в момента на производството му. Нека да си представим как би изглеждал светът, ако имаше възможност то да се натрупва и съхранява в малък обем до момента на потреблението му. И после да си представим как някой ни убеждава, че това е недостатък и трябва да го направим такова, каквото е сега. Идеята за нетрайни  пари е нещо подобно. Но на някои им харесва.

В интелектуално отношение Кейнс стои много по-високо от Гезел. Той вижда, че неговата идея може да се осъществи по много по-елегантен начин. Наливането на допълнителни пари в икономиката от държавата е сигурен източник на инфлация. А инфлацията обезценява парите автоматично, без плюнчене и лепене на марки. Само трябва парите да са без покритие. Затова Кейнс е ревностен противник на златния стандарт.

Така че днес ние живеем, без да го съзнаваме, в икономическия свят на Гезел. Нашите пари се обезценяват непрекъснато, дори ако ги държим в банките. Заслугата на Кейнс за това е безспорна.

Само че природата не търпи да се нарушават законите й. Днешната криза е резултат именно от живеенето на кредит. Някои предлагат кейнсианството като спасително средство. Тоест, да лекуваме пораженията от социализма с още социализъм.

Социализмът рухна по икономически причини. Това не причини вреди, защото брутният му продукт беше малък и насочен към самозадоволяване, а населението му беше свикнало с мизерията. Но ако полусоциализмът в развитите страни го последва, това може да е началото на края.

Ето защо имаме право да се гневим. Само че, за има и полза от гнева ни, той трябва да е насочен в правилната посока. Банките наистина вършат отвратителни неща, но ги правят, защото законът изрично позволява това. Да ги обвиняваме за кризата е все едно да търсим отговорност от животните, опасли зеленчуковата ни градина, вместо да се обърнем към собственика им.

Знаем кой е собственика – това е системата, позволяваща им да харчат пари, които нямат.