Да погледнеш мечката право в очите

Критичното положение в еврозоната заплашва единството на Европа не само във финансовата и икономическата област, но и във външната политика. Още преди избухването на финансовата и на дъговата криза за 27-те правителства в Европейския съюз да развиват обща външна политика беше сериозно предизвикателство.  Сега ЕС е заплашен да се разпадне на Европа на икономически силните държави от еврозоната, на икономически слаби държави от еврозоната и на  страни, които са извън зоната (желаещи или нежелаещи да преминат към единната валута). Всичко това има обезпокоителни последствия за жизнеността и единството на съюзната външна политика, които са най-силно изразени в отношенията с Русия.

Както светът видя в началото на декември, произвеждането на напълно свободни и честни парламентарни избори може да се окаже извън възможностите на Кремъл. Над възможностите му може да се окаже и организирането на достатъчно добре фалшифицирани избори.  Едно от изкуствата, в което руснаците са майстори, обаче е тактиката “разделяй и владей” във външната политика.

Те често успешно са прилагали тази тактика спрямо европейските правителства, използвайки като дипломатически инструменти износа на енергия, търговски примамки и тайното съзнаване на руската военна мощ. Сега, когато Владимир Путин е на път да завладее отново руското президентство през март и вероятно да не го освободи до 2024 г., изкушението да бъдат възкресени старите навици и да се експлоатира породената от дъговата криза европейска разединеност може да се окаже непреодолимо. За щастие разногласията между 27-те по политиката към Русия изглеждат по-слаби, отколкото по време на руско-грузинската война от 2008 г. Между западноевропейските политици и колегите им от Централна и Източна Европа, чиито страни прекараха четири десетилетия под ботуша на съветския комунизъм, има широко единодушие, че ЕС би трябвало да наблегне повече на конструктивния ангажимент към Москва, отколкото на контрола. Недоверието към намеренията на Русия в Централна и Източна Европа се запазва, но в Полша и още една-две страни то не е чак толкова остро (на правителствено ниво), колкото беше.

В същото време ЕС се бори да запази принципи като демокрацията, човешките права и върховенството на закона, които не са дълбоко залегнали в руския граждански и политически живот.  Европейските правителства признават, че това поставя неизбежни рамки на отношенията и постижимата степен на доверие в тях.

Проблемът в подхода на ЕС към Русия е, че за разлика от американската политика от времето на “рестартирането” на отношенията от страна на правителството на Обама европейският подход не залага на измерими цели като контрола върху ядреното оръжие и сътрудничеството във  войната в Афганистан.

Европейските външнополитически методи са твърде бюрократични:

редовните срещи на върха ЕС-Русия често са твърде постни откъм съдържание, а лансираното през юни 2010 г. т.нар. “партньорство за модернизиране” с Москва не е постигнало особен напредък.

Най-лошото е, че подходът на ЕС лежи до голяма степен на пожелателното мислене за това кой контролира Кремъл и с каква цел. Несъмнено през 2008 г., когато Дмитрий Медведев стана президент, беше утешително да се мисли, че завършилите право и почитателите на западната рокмузика могат да проправят път за граждански свободи, модернизиране на икономиката и не толкова агресивна външна политика. През септември обаче стана ясно, че Медведев само топли трона за Путин.

Истината е, че той нито има толкова власт, нито е склонен да осъществи мечтите на Европа в духа на разцвета на свободите от епохата на Михаил Горбачов. Във външната политика видимите понякога нюанси на различията между коравия Путин и не така острия Медведев никога не прерастват в ясно различими контрасти.

В крайна сметка ЕС няма друг избор освен да се стреми към градивни отношения със съседката си, но би трябвало да прави това, без да се заблуждава за изгледите за промяна в Русия, след като Путин се върне на президентския пост.