Забравата като радиация

            Руският патриарх Кирил посети България 100 години след изграждането на храм-паметника „Александър Невски”. В приветствието на българския патриарх до госта, прочетено от епископ Йоан, се казва: „Вашето посещение и отслужването на божествена литургия в юбилейната 100-годишнина от построяването на храма са изключително събитие".

            Тази годишнина може да е официалният повод за посещението, а може и да не е. Може да има неотложни неща за свършване. Посещението е седмица преди встъпването в длъжност на новия стар руски президент. Преди около месец стана известно, че България се отказва от проекта АЕЦ „Белене” – за който тогавашният президент Путин лично беше дошъл, а у нас имаше не един „стреснат, трогнат, очарован”. Хем „от надежда и любов”, хем от енергийния „голям шлем”.

            Тези среди ще организират първомайския си сбор, който ще е и протест срещу спирането на „Белене”. Странен протест – след като се изясни икономическата несъстоятелност на проекта за страната ни. Първомайски протест уж от нейно име, а на практика – против интересите й. Шизофренен протест с отсенки на социалистически интернационализъм и коминтерновски патриотизъм.

            Многозначително звучи казаното от патриарх Кирил, че никой не може да заобикаля свещения факт на руско-българската дружба. Нейните поклонници у нас откриха „мерилото” за патриотизъм, а именно - обичта и подчинението към друга държава.

            Тогава вероятно публицистът Захари Стоянов – участник в Априлското въстание и автор на „Записки по българските въстания”, е българомразец, защото казва: "Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка!".

            Тогава вероятно и Васил Левски е българомразец, защото е твърдял, че „който ни освободи, той ще ни пороби”.

            Освобождение, осъществено с мисъл за трайно влияние и разпореждане с освободената земя, освобождение, което не спира да изисква благодарност и покорство, не „страда” от излишна безкористност.

            Всичко ли да поставим под знаменателя на дружбата. Дали са дружба нашествията на Светослав. Как се вмества в представите за нея неприемането на нашето Съединение през 1885 и насърчаването на Сърбия да ни нападне, когато българската армия е на южната граница. Как се вмества и компенсирането на Румъния заради отнемането на Бесарабия с нашата Северна Добруджа – като на бакалски тезгях и на принципа „пито-неплатено”.

            Не, не ще да е дружба подклаждането на междуособици и въстания през 1923, нито пък взривът в църквата „Света Неделя”. Едва ли за него е станало въпрос по време на посещението на патриарх Кирил. Тогава загиват повече български генерали, отколкото в последните четири войни – взети заедно. Планът за дестабилизиране на България и хвърлянето й в хаоса може да се разглежда в няколко аспекта. Първо застрелват генерал Коста Георгиев пред църквата „Св.седмочисленици” – за да съберат на погребението му цвета на българската държава и армия, който да избият и унищожат с въпросния взрив. Застрелват генерал Георгиев пред внучката му, с която е излязъл на разходка.

            Второ, взривяват божия храм по време на опело – сред мъката на близки, приятели, колеги и др., с което демонстрират, че всичко човешко им е чуждо.

            Трето – взривяват го навръх Великден – най-светлия християнски празник.

            Явно са били пределно мобилизирани и мотивирани. Дотолкова, че да накарат „Бесове”-те на Достоевски да оживеят. След 9.09.1944 тези бесове се развилняха на воля.

            Не ще да е дружба четири дена преди това да обявиш война на държава, която вече е обявила война на Германия и в която вече няма германски войски.

            Фактите не могат да бъдат заглушени и от „сладкогласните камбани на патриаршеската катедрала Св. Александър Невски”, донесени от „братска Москва”. Тези факти отекват и трябва да бъдат помнени, дори когато „христолюбивите” православни и славянски слова сипят върху тях забрава. Сипят я като радиация.