На Запад по Път 66

‘
Get your kicks on Route 66 (Бий си камшика по Път 66) - Този надпис в Щатите може да се види по фланелки, плакати, реклами, табели, сувенири. Ако го напишеш в търсачката в интернет, ще се появят най-малко 10-ина изпълнения на едноименната песен. Джазмени, джазпевици, „Ролинг стоунс”, рокдинозавъра Чък Бери…

Песента е композирана от Нелсън Ридъл, първоначално като джаз пиеса за пиано и оркестър, после е записана от Нат Кинг Кол, с краткото заглавие „Route 66”. И оттогава е изпълнявана в какви ли не аранжименти и от кого ли не. Става известна като музикална тема в американски сериал от 60-те години - „Route 66”.

„Руут сиксти сикс” - думи, провокиращи към пътешествие… Най-прочутата щатска магистрала, наречена „Главната улица на Америка”, а Джон Стайнбек в „Гневът на мравките” й дава името „Майка път”.

Включена е в пътната мрежа на Щатите през 1926 г. Тръгва от Чикаго и продължава 2448 мили (3940) километра до Лос Анжелис, минавайки през 8 щата - От Илинойс през Мисури, закача едно ъгълче от щата Канзас, после Оклахома, Тексас, Ню Мексико, Аризона и Калифорния.

Напълва се с поток от хора и коли през годините на глада - Голямата депресия в САЩ - и през „Dirty Thirties” (Мръсните 30-те години, времето на т. нар. „Dust Bowl” - период на невиждани прашни бури из американските прерии). По Route 66 са тръгнали на Запад към Калифорния хиляди безработни, разорени, бягащи от кризата и праха, да търсят работа и късмета си.

Впрочем, описано е от Стайнбек в „Гневът на мравките”. Той разказва увлекателно за американските пътища. Особено увлекателно звучеше за хората зад Желязната завеса… За хора, които не можеха да пътуват по света.

А върхът е „Пътешествие с Чарли (В търсене на Америка)”. Как и защо комунистическите идеолози са допуснали да я преведат на български още 1965 г.? С прекрасен превод на Кръстан Дянков, който преведе прочути американски писатели, дори се срещна с някои от тях в София, но никога не му разрешиха да отиде до Америка.

Всяка книга от американски писател, която предеждаха той, Тодор Вълчев, Димитри Иванов, Сидер Флорин и др. беше като идеологическа бомба…

С едно камионче каравана, кръстено Росинант, с кучето Чарли и… из Америка от Изток на Запад и от Запад на Изток, през Севера и Юга…

Стайнбек не е и подозирал колко хора ще провокира да извършат подобно пътешествие. Днес хиляди американци обикалят като него Америка с коли и каравани. И хиляди пътуват по стария „Руут 66”, ей така, да преминат по „Майка път”. С някаква носталгия по 50-те и 60-те години, времето на грамадните американски коли и класическите мотори „Харли Дейвидсън”. Особено мотористи.

Те се движат „на глутници” по 7-8 или по 10-20, по правило с „Харли Дейвидсън”. Разбира се, среща се и по някоя самотна двойка на един или на два мотоциклета. Да преминеш по „Route 66” носело щастие…
 

If you ever plan to motor west, get your kicks on Route 66 - „Ако някога си мислил да избръмчиш на Запад, бий си камшика по Път 66” - пеят старият Нат Кинг Кол и младите (навремето) „Ролинг стоунс”.

Странно или не, този призив отеква и далеч зад Желязната завеса.

Един от засегнатите е пишещият тези редове, който си науми, че трябва да мине по Route 66. И тръгнах, вече години след падането на комунизма.

…Америка беше забраненият плод. Вражеската страна, империализмът, капитализмът, за който тихичко казваха вица, че бил като мушмула и колкото повече загнива, толкова по-вкусен става…

Книгите на Стайнбек палеха въображението.

После, почти 20 години след Стайнбек, на български се появи и Керуак, „По пътя” - чак през 1983 г. От нея извираше духът на свободата. Писана е по времето, когато в България изселват за неморално поведение, а по-късно стрижат принудително дългите коси и забраняват късите поли. Когато книгата излезе на български, бийт и хипи движението вече бяха позатихнали, а у нас късите поли отдавна бяха разрешени. Но това още не значеше свобода.

По пътищата на Америка… Дали можеш да тръгнеш днес на Запад като Дийн Мориарти с 50 долара в джоба и да пътуваш на стоп, да работиш каквото намериш по пътя, да пиянстваш… Впрочем, изчислих, че 50-те долара от онова време - 50-те години - днес са равни приблизително на 1500 долара…

И, ето, воден от твърдоглавието си и мерака за пътуване, съм тук, в Чикаго, в началото на Route 66. Но не на стоп. Уви. Времето на Керуак отмина, сега Америка е по-различна. Стопаджии много рядко се виждат по пътищата, забранено е. Сега ти трябват застраховки, кредитна карта…

А тук не можеш да резервираш хотел, да вземеш кола под наем без кредитна карта. Оказа се, че българската кредитна карта не върши работа. И дебитната също не върви нявсякъде. От две различни български банки. Но това е друга драма, която ще опиша отделно, за да не замърсявам с българските неуредици историята.
 

Отивам да си взема колата от летището в Чикаго. След разправии по телефона и по мейла, от банката обещават да ми отблокират кредитната карта за 2 часа, за да платя за колата. В уречения час в агенцията за коли под наем служителката каза - „Не става” – и ми върна картата. Моята домакиня в Чикаго Мария дава своята карта, което ми създава разни проблеми, но и това е друга история.

В офиса на „Нешънъл кар”, една от многото фирми за коли под наем, ми правят сметка от 1570 долара за 14 дни. Много ли изглежда? О, не. Първоначалните оферти в сайтовете на разни фирми бяха за по 2800-3000 долара. Като видях, ми призля.

В Щатите кола може да се вземе и за 30 долара на ден. По-евтино от България. Но в случая скъпотията идва от това, че я взимам в Чикаго и искам да я оставя в Сан Франциско. Има специална такса за това връщане в друг град и друг щат на 3000 мили. След дълги проучвания, звънене по фирми от мои приятели из Щатите, се оказа, че това са приблизителните цени.

Приятел в Чикаго ми направи резервация за 2200 долара, но пак изглеждаше кошмарно скъпо за един мутант от комунизма, беден източноевропеец като мен. Намериха ми българин в Чикаго, който има сервиз и търгува с коли втора ръка, да ми продаде една за 3000 долара, а аз да я продам макар и на загуба в Сан Франциско за 2000.

Пак по-добре. Още от София по телефона изяснихме всички подробности, става. Обеща човекът, но съветваше да си купя кола за поне 5000, защото с такава ми гарантира, че мога да ида до там и да се върна, а за по-евтина - не. Мисия невъзможна. Малко прекалено идва за един журналист от България…

Вече се чудех какво да правя, когато опитах резервация в сайта на „Нешънъл кар”. Оказа се, че излиза най-евтино - към 1300 долара, в крайна сметка, с разни допълнителни такси и застраховки излезе малко по-скъпо. Период на промоция ли беше - не знам, но два пъти по-евтино от другите. (Един съвет - по принцип с резервацията на кола в САЩ в интернет излиза по-евтино).

Ох, как ли му звучи това на някой беден пенсионер - 1300 долара било евтино. Да, в България карам 20-годишен Голф 2, а тук платих два пъти повече, отколкото той струва, за кола под наем за 2 седмици. Всеки сам избира как да харчи парите си. Вместо по-нова кола, пръснах тези пари за пътешествие из Америка…

И каква кола? „Искам „Форд”, казвам на служителката. О, Боже, защо точно „Форд”, при такъв избор - тойоти, нисани, мицубишита, хонди? „Искате ли „Форд Фюжън”?, пита тя. „Форд Фюжън” е голяма американска кола, която със сигурност харчи по американски. „Не. Искам „Форд Фокус”, казвам. И той е американски, ама познат и в Европа. И харчи по-малко…

Един емигрант от комунизма, д-р Любомир Канов, ми разказа как пристигнал в Америка в средата на 80-те, как научил английски, издържал тежките приравнителни изпити за доктор, после намерил работа някъде в Тексас, и един ден си купил кола. Шестцилиндров „Форд”.

Паркирал пред болницата, а колегите му учудени - „Ама защо „Форд” си купи?”. „Защото „Форд” са най-хубавите коли”, казва им той. А те – “О-о …” - предпочитали „Сааб”, японски… „Аз бях единствения американски шовинист по отношение на автомобилите”, усмихва се д-р Канов. И той пришълец иззад Желязната завеса, за него „Форд” е бил нещо като символ на свободата.
Но не само…
 

„Би трябвало да се напише есе… Есе за моралното, физическото и естетическото въздействие на „Форд” модел „Т” върху американския народ. Две поколения американци знаеха повече неща за фордовите акумулатори, отколкото за човешкия зародиш. Повече за системата на скоростите, отколкото за слънчевата система. Повечето деца от този период бяха зачевани в модел „Т” и немалко се раждаха в него” - пише Стайнбек в „Улица Консервна”.

Искаше ми се някак да взема под наем „Форд Т”, прочутият модел от 20-те години, но няма начин - може да се види само в музеите… Затова - съвременният му вариант, масовият „Форд Фокус”. Изкараха от огромния паркинг един сребрист, съвсем нов. Погледнах километража - 16 000 мили, нищо за тукашните стандарти. С автоматични скорости, разбира се - тук никой не кара с ръчни.

Монтирах му джипиеса, който предварително си купих за 100 долара. Иначе, към колата може да ти дадат такъв, но за 12-13 долара на ден. И от летище „О Хеър” се насочваме с форда през джунглата от авенюта и булеварди към хайуея. По Route 66…

(Следва)