Лудият дървар

Той се казвал Сид, но почти никой не помнел името му – наричали го Лудия дървар. Останал отрано сирак, живеел много бедно – и тъй като в селото нямало с какво да се препитава, си построил колиба в гората и започнал да събира дърва, които всяка неделя продавал на мегдана, а с няколкото гроша, които получавал, си купувал брашно, та да има и къшей хляб към горските му гостби от гъби, киселец, лапад и коприва.

Наричали го Лудият дървар заради проповедите, които произнасял, докато чакал някой да купи дървата му. Говорел за това, че хората се зли и не си помагат, че живеят лошо и с алчността си умножават злото на този свят, че Бог ги е създал като свои чада, а те са загърбили своята мисия – да бъдат ближни един на друг и да препредават посланията Божии – и са се превърнали в чужди един на друг маловерци.

Той проповядвал, а пък селяните се събирали в кръг около него, смучели шишенцата си с ракия, подвиквали му обидни думи и му се подигравали. Най-много му се подигравал селският свещеник, който дълбоко ненавиждал неговите проповеди. “Вижте докъде я докарахме” – казвал той. – “Един малоумник да ни държи проповед, да ни говори от името на Бога!”

Останалите не оставали по-назад. Питали Сид къде му са ангелските трилца, съветвали го да проповядва не само на хората, но и на патките, че и на кривите дървета в гората, питали го с кого е ближен – дали пък не с клепоухото си магаренце. Накрая все пак купували неговите дърва, тъй като гората над селото имала лоша слава – говорело се, че в нея има змейове, върколаци и самодиви – и никой не рискувал да броди из нея, за да събира дърва.

Такива били те – присмехулни, мнителни и зли. Не вярвали в доброто, а когато някой говорел за него, го смятали за кръгъл идиот. И не случайно били такива – обитавали едно много особено, прокулнато сякаш село, над което слънцето не се било появявало от много години. Небето винаги било сиво и мрачно, ниско като оловен похлупак, често падали мъгли, валели дъждове, през цялата година било студено и влажно. И – разбира се – обитателите на това село не били щастливи хора.

Не бил щастлив и Сид. В душата му греела, запалена незнайно как и от кого, свещицата на доброто. Той търсел това добро край себе си и не намирал дори негов отблясък. Страдал от глупостта и омерзението на околните, призовавал ги да се променят, проповядвал в името на доброто. Но никой не се вслушвал в неговите думи, наричали го луд, гледали на неговите проповеди като на забавление. И Сид малко по малко започнал да се отчайва.

Понякога селяните лукаво го канели да опита от тяхната ракийка. Сид опитвал и бързо се напивал, почвал да ръкомаха и да говори несвързано. Постепенно свикнал с вкуса на алкохола – и не веднъж се налагало след проповедта просто да го натоварят на гърба на неговото магаренце, което винаги го откарвало пред прага на колибата. Скоро почнал да си купува ракия вместо брашно, седял гладен, отслабнал и брадясал пред колибата си и пиел. Проповедите му ставали все по-кратки и несвързани, докато накрая секнали съвсем. “Язък” – казали си селяните. – “Пиянството на Лудия дървар ни изяде хубавото неделно забавление.”

Една неделя Сид докарал на мегдана два огромни наръча дърва и застанал до тях като каменна статуя. Хората се събрали около него, подвиквали му, призовавали го да проповядва, подигравали го. Той обаче стоял мълчаливо и изчакал да им омръзне, сле което те купили дървата му и се разотишли. С получените грошове той купил цяла дамаджана с ракия, яхнал магаренцето и се прибрал в колибата си.

Бил особено мрачен ден, гората тънела в мъгла, от проядените листа на дърветата капела мътна вода. Нещо в душата на Лудия дървар се бунтувало срещу безличието и сивотата, които го окръжавали. “Всичко е безсмислено” – казвал си той. – “Този живот не си струва да се живее.”

И докато стигне до колибата си, вече бил решил да се махне, да тръгне накъдето му видят очите. И тръгнал, като взел със себе си само брадвата и дамаджаната с ракия. “Брадвата може да ми потрябва, ако срещна опасни и зли същества” – решил той. – “А дамаджаната… е, дамаджаната я вземам, за да ме утешава и да прогонва мрачните мисли.”

Явно утешенията му били нужни, тъй като по пътя често присадал на някой камък и надигал дамаджаната. Постепенно почнал да залита между дърветата, лутал се без път, докато накрая се търкулнал в една долчинка и заспал тежък, непробуден сън.

Събудил се от някакво странно усещане, което не бил изпитвал никога преди това. Светлина огрявала лицето му и прониквала дори през затворените му клепачи. Отворил очи и се смаял: уж било тъмна нощ, но всичко наоколо било огряно от мека, златна светлина. Колко различни били дърветата и храстите, огряни от нея! Клоните и листата блестели така, сякаш били направени от злато.

Светлината примигнала и това накарало Сид да потърси нейния източник. Бързо го открил – идвала от малко телце, скрито в клоните на един висок дъб. “Светулка?” – запитал се той, но веднага се отказал да повярва. Бил виждал много светулки, ала тяхната светлина, бледа и анемична, едва-едва мъждукала между изпопадалите листа.

“Може би пък някакъв нов, неизвестен вид гигантска светулка?” – запитал се Сид. И докато се питал, светещото телце отлетяло и кацнало в клоните на едно далечно дърво, а дърварят останал в мрака. “Светулка е” – казал си той – “но свмети с толкова омайнва светлина, че трябва да я проследя, да видя откъде идва.”

И Сид нарамил брадвата си и тръгнал подир светулката. Вървял дълго, спъвал се в мрака, падал и ставал. Всеки път, щом приближавал до светещото телце, то отлитвало и кацало далеч от него – но не толкова далеч, че да го изгуби от поглед. Постепенно разстоянията, които прелитала светулката, се скъсявали – и Сид повярвал, че ще я настигне. Много му се искало да успее да я види отблизо, да попие нейната светлина, топла и благотворна като надеждата.

Накрая наистина успял. Този път светулката кацнала не на дърво, а в гъстите треви на една открита поляна – и не отлитнала, когато Сид приближил.

И тогава видял, че това не е светулка, а фея – с трепкащи прозрачни крилца и тяло, изпредено сякаш от нежна светлина. Феята лежала без сили в тревите, светлината на тялото й примигвала, а тя се взирала право в лицето на Сид, който – изпълнен внезапно с обич и състрадание, коленичил до нея.

– Здравей, Сид – казала феята.

– Здравей, но… откъде знаеш името ми? – отвърнал дърварят.

– Феите знаят много неща. И много неща могат, но не всички.

– Зле ли ти е? Изглеждаш много уморена.

– Уморена съм. Извървях дълъг път, докато стигна до теб и докато те водя по пътя към мястото, на което си нужен. Енергиите ми свършиха и нямам вече сила да се повдигна, не мога да се върна към техния източник – и скоро ще умра.

– Не искам да умираш. Ще те взема на ръце, ще те нося…

– Не, така не можеш да ми помогнеш – въздъхнала феята. – Но можеш да се опиташ да ме спасиш, а с това да помогнеш и на себе си, и на селяните в тъжното село, коетоэ не е виждало слънце от много години.

– Не ме е грижа за тези груби селяндури, но искам да те спася. Ще направя всичко, за да успея – дори ако трябва да пожертвам живота си.

– Не ги кори, зная, че ти тровеха живота и се подиграваха на твоите проповеди. Но те не са виновни, липсата на светлина ги е направила такива. Липсата на светлина е разомагьосала вашия свят, направила го е тъжен и студен.

– Какво се е случило със светлината, моя фейо? Защо и как е изчезнала тя?

– Погледни там, в дъното на поляната – рекла феята с отпаднал глас, а светлината и помътняла. – Там има висока каменна стена, с огромна порта в средата. Зад тази стена е заключено слънцето – тази стена всъщност е и самото оловно небе, тежащо над вашето село. Изгради я един зъл магьосник, който властва над завистта, съмненията и омразите. Сега слънцето следва своя ход и огрява навсякъде – само този пкрай е похлупен като с огромен похлупак и светлината не достига до него. И ние – феите на светлината, сме заключени зад него. Дълго стояхме така – отлъчени от света, за който сме призвани да се грижим. Накрая червейче прояде дебелата дъбова врата – и през неговата дупчица аз източих своите светлинни фибри, за да се пренеса оттатък, в мрачния свят – и да потърся помощ…

– Не искам да умираш! – възроптал Сид. – Кажи ми какво трябва да направя, за да те спася.

– Ти си млад и силен, имаш остра брадва в ръцете и доброта в сърцето. Портата, макар и огромна, е от дърво. Ако до седмия ден успееш да я разбиеш и светлината на слънцето огрее тялото ми, ще оживея. Само че внимавай, защото освен с вратата, трябва да се справиш и със злия магьосник. Битката с него няма да се състои в реалния свят, нейното бойно поле ще бъде твоето съзнание. А сега тръгвай, ако искаш и можеш… Аз бях дотук. Сбогом!

И феята затворила очи, светлината й почти погаснала, а тялото й станало почти прозрачно. Сид погалил косите й, после грабнал брадвата и се завтекъл към далечния край на поляната, където наистина се издигала висока каменна стена.

Мракът в нейното подножие бил по-гъст, отколкото навсякъде другаде. Сид намерил огромната дъбове порта, замахнал с все сили и острието се впило в тъмното старо дърво.

Още с този удар в съзнанието му отекнал зъл, подигравателен смях. Смеел се, разбира се, злият магьосник, но се смеел с много различни гласове – сякаш отново Лудият дървар бил заобиколен от своите съселяни, които се надпреварвали да му се подиграват.

“Я какъв герой се извъди” – кънтели думите като камбани в главата на Сид. “Лудият дървар си сбъркал гората, портата дошъл да сече! Мъник нещастен, спасител на погинали феи! Не разбираш ли, че ударите от твоята брадва са като одраскване от врабчи нокът? Никога няма да постигнеш нищо, дори и с времето острието й да се изтърка и да се изтъни като острие на бръснач. В мрак си роден и в мрак ще умреш, нещастнико! Закъде с тази брадва – ти, дето проповядваше доброта! Онемя ли, къде изчезнаха твоите проповеди? Може би ти липсва вдъхновението, а? Ето ти го вдъхновението, пий до дъно от него!”

И Сид виждал как от мрака иникват десетки ръце и протягат филджанчета ракия към него. Бил уморен и задъхан, толкова хубаво би било да спре за мъничко, да отпие от парещата огнена вода… Изкушавал се, но някакъв дълбок и ясен глас в сърцето му настоявал: “Продължавай Сид! Продължавай! Иначе мракът ще надвие светлината, и феята ще умре… Днес ти си бойното поле за тази битка – и нека доброто в теб надделее…”

И Сид удрял, удрял, удрял… Цели шест дни и нощи блъскал с брадвата огромната врата, борейки се с присмехулния хор от гласове, които вилнеели в неговото съзцнание. Обвиненията, гаврите и подигравките на тези гласове ставали все по-настойчиви, все по-истерични. Но Сид продължавал.

На седмия ден сутринта под един особено яростен удар вратата се пропукала – и през нея проникнал лъч светлина. В този миг гласовете, които охулвали Сид, се извили в неразбираемо кресчендо. Окрилен от светлината, Лудият дървар събрал последните си сили и нанесъл още няколко тежки удара върху мрачната порта. С последния тя рухнала – и навсякъде нахлула светлина.

В този ден небето над мрачното се разцепило – и слънцето, необичайно ярко след толкова дълго отсъствие, огряло и последното кътче от неговите къщи и дворове. Хората се събудили от придошлата светлина и смаяно запримигвали срещу нея. Много от тях никога не били виждали слънцето – и не можели да повярват, че този многоцветен, топъл свят е същият, в който са живели дотогава. Почувствали, че заедно със светлината отвън, в тях самите покълва една друга, скрита досега светлина – и че те стават по-добри, по-вярващи, по-състрадателни, по-истински.

В неделя всички се събрали на мегдана в очакване на дърваря. И той наистина дошъл – и всички били смаяни от промяната в него. Уж бил същият човек, а около него сякаш светел ореол – направо излъчвал милост, състрадание и доброта. Отново проповядвал и този път говорил дълго – за светлината, която всички носели в себе си, за Бога, който обитава нашите души, за общността, която трябва да се състои чрез нашата обич, за да смогнем всички заедно де изговорим съкровените принципи на вселената.

Този път нямало подвиквания, нямало подигравки. Всички слушали мълчаливо, а накрая възторжено аплодирали и се втърнали да го прегръщат. Предложили му да стане кмет на селото, ала Сид отказал. Обещал, че както и преди, ще идва в неделя, ще им носи дърва и ще им говори за истинното в живота.

И оттогава наистина идва, говори им – и на тях, и на дошлите от близо и от далеч, за да чуят неговото слово. Продава им наръч дърва, но не използва парите за себе си – с тях купува бонбони от селския магазин и ги раздава на децата. Когато го питат защо прави така, казва, че няма нужда от пари, защото се храни със светлина.

Селяните вече не се страхуват толкова от гората, тъй като тя вече не е мрачна, огряна е от топлото слънце. И някои от тях, залутани в търсене на гъби и диви ягоди, попадат на къщичката на дърваря. Казват, че той продължава да живее там – и очевидно не живее сам, тъй като пред къщурката има засадени лехи с чудни цветя, които издават женската ръка. Някои пък се кълнат, че са виждали самата негова невеста – и че тя била с нежно лице и гъвкаво тяло, което сякаш излъчвало светлина. А някои пък дори твърдят, че са виждали и децата на Сид – и че тези деца били с крила.

Какво да се прави – хорски приказки. Знае ли човек кои от тях са верни – и кои не?