Manifesto

Софийските потайности

Миро Ангелов

Миро Ангелов

Софийските потайности
(приказни разни, за деца, възрастни и неизвадени мъдреци)

Здравейте, казвам се Христина Асенова, от единадесет години съм без грам светлинка, и никога, ама никога не съм губила надежда. Живея в бутиковия уют на картонения хотел „Панасоник”, под земята. Чета, пиша и не пуша. Толкова за мен, защото не аз, а вие сте важните. Започвам с разказа си. „В началото бе словото, а думите бяха с музикален съпровод. В нашият случай- чуруликането на клетъчните птичета. Мяууу. Читателите, не чурулайкайте, рано е за кефене. Умолявам за пълна тишина. Затворете очи, за да чуем заедно талантливото пиано и цигулката на живота- следват секундите от звуците на тишината- Благодаря ви, хора, супееер сте! Стената на плача вече се смее радостно :

„Животът в шипков храст честичко е по-унизителен и жалък, дори от съдбата на плесенясало бурканче мармалад в хладилник без ток ”, Уш(к)о & дьо Зъбчо.

Някой бе дописал горното с розов лак- „зайко, липсваш”, изрисувал бе сърце и се бе подписал като „Брадатко“. Стената съдържаше всякакви графомании – „супер, и супергероите слушат чалга”, „сестра ти продава кърмата на бебето ви- не купувайте дрога!”, „а-це, де-це & бъдещето с лък в ръка и колчан стрели”, „училището обучава дришльовци, със сигурно знаете всичко за кенефните чиния и хартия”, „расизмът + джапанки- свалено расо – аз-ът= нудист”, „мотриси, моля ви, обичайте стопаджиите по релсите” и други от този дол дренки и пластмасови бутилки. Въпросната стена пък се пъчеше централно в района между Алма Матер и Националното книгохранилище, баш отдоле им. Под земята, всички тунели, проходи, канали, аварийни шахти и прочие вече са едно, сякаш в изпълнение на старата поличба за благоприятното време и място на истински, роден ъндърграунд. Всъщност, мен ако питате, метрото даде началото на лайва без мигар и мигачи за светлина хамен двадесет години след Кустурица и около сто и петдесет после Йожен Сю…, ааа и нека не забравяме, че вече сме във времето на шестото поред поколение избягали от филмите вампири- червеите в Голямата загниваща ябълка. Чух да казват по телевизията, че нашата столица била на идейна, плодова диета за трайно подмладяване?! Може би от спецификата на климата, особеностите на почвата, или правилата за отглеждане, но пъпешите и тиквите растат бавничко и още по-бавно узряват. Което засега прави София очарователна до…, ама то не се пише. Живеем го. Предполагам, че всички сте приказно сладки и красиви, макар и за съжаление да не мога да ви се порадвам лично.

Първи за мащаба на подземното тъмно се светна подсъзнананието на Запрян Тутакамонов- мил районен инспектор. Офицерът при метрополис, но не партитата, работеше по презумпция с професионална фиктивност и с ефективността на търсена божествена частица. Родът Тутакамонов произтича от мимикричния прапрадядо- Канал Тутанкамонски, ситен апаш и виден артист, наопакито- ситен артист и виден апаш- пак важи. Канал посял семето си в София и офейкал чак в Африка, за да се отърси от прангите, панделата и простотията. Свободата е тази, дето дава крилете, не разните реклами. Та-а там, на онзи континент, по дарк от дупето и на черното влечуго, Канал съвместявал успешно гастрола си като участник в прокопаването на Суецкия с „разкопките на проход към пирамидите“. Буквата „н” изпаднала от фамилията с години, но се срутила реално чак при изписване на имената от туткав до смотаност писар- поет, издал по-късно и стихосбирката- „Влакъ с ябълки и круши тръгва, аве, хора, вейте знамената” на мандарин, в чест на Великата Китайска Революция.

Осъзналият се и без трансцедентална медитация Тутакамонов успя да сглоби пъзела от трите съществени елемента в своята природа. Към успехите на кариерен плъх, той слепи артистичните си заложби на клоун от средното училище пред втората братчедка и уменията си придобити в краткото компютърно ограмотяване- обучител, седемгодишната щерка- Желязка Татикаминова. Така, по самовнушение, интуиция и с божията помощ, Запрян скалъпи фейсбук страница на района си и прикачи към нея снимки от служебния си айфон. Служебна ай фонка ли? Да бе, да и правилно- пръццки! Офицерът бе писал официално и до гугъл мапс за съдействие, поиска им разпечатка с пълната подземна карта, но те учтиво му отказаха, позовавайки се на два фермана за правата на картофите и алабаша по нашите земи запазени от турско време- отварям скоби ( „времето нито робува, нито присъства“). Вмятам и мъдра мисъл – „ Времето винаги е нечие и нивгиш наше!”. Та Запрян някак не вдяна отговора, затова въздъхна примирено, като и тази му проява на малодушие преобърна прадедото Канал в гроба под дюните, оттатък морето.

„Виждам” как сега Запрян засусква и дърпа тънките си мустаки, поглеждайки в същия момент към ръчния си часовник- „ Восход”, тик, който се бе проявил след преяждане с бонбонки тик- так и последвала токсикация. Годините служба пренабиха нулите и единиците от литълзапрянчов оптимизъм, до оптимизираната запорна смиреност в главата на офицера от „Надежда”, който понякога похапваше за обяд сандвич с лук и пъпеш, или само с едното в караулката между шести и седми служебен тунел. Пак пръцц. Замириса ли вече, ъ? Надеждата, че ще попълни картотеките на управлението с информация, обаче така и не се появи. Поне ей тъй за кеф, за да се изпари малко по- късно. Ъндърграундът също не ебаваше да ебава „интернета му“. Брилянтната идея бе лайкната единствено от две, колкото крайни, толкова и близки в глупостта си групи, оспорващи абревиатурата ФеБеРе- федерацията на борещите реалността и фондация баби за рингирае. Те жестоко се бяха вкопчили в съдебни спорове, дебнеха се даже по околовръстното и затова воюваха за всеки виртуален глас.

Страницата харесаха- разбира се, амчи как инак- и целият втори „а” при СОУ „Кокичета и лалета”- класът на Татикаминовата, милата и мека като памуче, Желязка. За вторите класове от китното училище с гордост трябва да разнесем мълвата през мъглата от реформи, че именно те, тези чудни дечица, са може би първите обучавани мъници- мъченици за астрофизици и астронавти на образователната ни система!! Специализраната занималня водеше възпитан робот с вграден изкуствен интелект, а за виртуалните матури след предстоящите две супервисокотехнологични години, в плана на министерството, вече е заложен „мост” по начупената ос- Масачузетс- Оксуорд- Долни Богоров.

На двадесетина минути пеша от караулката, или на минутка стоп с влакчето, в опразнен склад на винпром „Селяновци”, друг наш йеро- ергенът-професор- Професор Веселинов, с роднини в село Веселиново, Шуменско и град Опа/ка, включи мощното многофункционално устройство директно за електрическата мрежа на метрото, настрои с манивелата любимата си станция и тогиз разпаса пискливия си гласец към песнята от колоните:

– …полуноощ отдавна минааа, ще се връщаме пеша, трял- ля- ля…
– Бат`Ка, спри с воя на Великденски заек. Прогони ехото, хоспитализираш естетиката на километри в миналото и бъдещето, а на мен направо ми допострига моливите в джоба. Дай едно хелпче, молим те- просветна гласът сякаш от нищото, последван и от леко приведената фигура на Атомния човек.
– Eg er þín*- светкавичният отговор на исландски бе в унисон с дръпването на шнура, което позволи на влакчето най-накрая да потегли от станцията.

Професорът, лингвист и в чорапите си – чифтовете му бяха с изрисувани флуомастерни йероглифи, владееше около четиридесет говорими и поне десетина мъртви езици. Включително и тролски, който според него бе чиста проба елфически, както бе казано и доказано в знаменателния му труд- „Приказни езици за деца, възрастни и мъдреци”: „Тролският е версия на природните звуци, силно замърсени и звукопроменени вследствие на бирооригването и биопърденето на вулгарно употребяващите го низши форми на живот”. След излизането на тритомника, първо на македонски, македонската академична общност- седалищни части в град Прилеп, го изнамери, отвлече и направи почетен прилепчанин, отчитайки приноса му към Вселенската македонска наука и му връчи орден „Лох Нескич- охридско божество”, втора никелирана степен. Но тогава винаги е минало, и сега Професор се бе заселил в тунелите, за да изучава езика именно на прилепите, след като бе профукал няколко заплати, плюс спестеното и парите от продажбата на виличката в село Железница за кинопрожекции. Носеше се слух, че влече подире си тежката диагноза- „батмания” към последните три части от поредицата „Батман”. Но слуховете са важни саму за горната земя. Мяуу!

– Бат`Ка, – продължи супергерят, който по трудова книжка бе паяжининочистач на козлодуйските реактори и затова силата му, изключвайки онези включвания в другите измерения, в никакъв случай не симпатизираше на мисленето и свежата логика- разбрах ей ся, че цифровизацията в Европа е започнала преди четиринадесет години, верно ли?
– Так точна, друг мой! Тук ще приключи на куково лято, което за наше нещастие, според преведения от мен и юнски календар, се пада точно по-по-миналата година.
– Но аз никога не съм имал телевизор, това проблем ли е!?
– Атомен, важните проблеми, и на хора, и на супергерои, зорлям ги излъчват по нашите телевизори. Хич не го мисли.

В този миг, Атомният супергерой се размагнитизира съвсем неочаквано, за да се материализира малко преди това в супер-огромен, хранителен магазин. Там го бяха призовали сълзите на един петгодишен пикльо, който се тръскаше в гангъмстайл за чипс и вафли до бабушка- пенсионираният преподавател по органична бионика при НБУ. Два шамара + рева на изчеващият като вид бенгалски тигър и поредния случай бе разрешен. След обработката, детето направи единствено възможния природосъобразен и смислен избор- поиска орехови ядки, кълнове, пълнозърнест хляб и две вкусножълти, гръцки круши. Като награда получи и „БамбиНо”.

Връщаме се сме под земята, там където преминаващите влакчета се усещат подобно земетреси по скалата на Медведев-Баба Меца:
– „Фараонът”, затворен си, и сакам пика! Тракането няма да те спаси от резила. Ти вероятно имаш, а ми фърлюеш трефа! Срамота е да ме лъжеш, “ministro” ** си се пак.
– Не`ам пики, професоре, а не лъжа ни-ку-да. Кълна се въз прахта на дедо Канал! За министър ми е раничко, но записах един ВИФ профилактично.

Полицаят и ученият вече доприключваха следработното сантасе в избата, вливайки и последните капки от коктейлите „булшитс”- три равни части вода от тръбите, селянско вино и самогон, когато супергероят изпадна помежду им. Пулещият се тъпчо изобщо не вдяна, че масата проскърцва, разпада се на части и как той самият тупва на земята, барабар с пържените картофи. Атомният обаче се надигна с усмивка- истински безоблачен, прегърбен ангел. Изтупа се небрежно, издуха носа в ръкава на жилетката от акрил, помаха на слисаните ни герои и захапвайки смачкано картофче, обяви:
– Азис ми звънна, плашат го некви бараби с барабани и тромпети, затова ме прикани за бодигард и импресарио.
И веднага се дематериализира.

– Бат…, професоре. Антон, как тъй ту се появява, и йе тук, ту се изпарява, ъ?
– Ту-тутмаников, аз съм приложен лингвист, а не квантов физик- шарлатан. По тези и други мнителници се обръщай към нашата малка Ванга от гетото. Убеден съм се, че е генийче и че знае абсолютно всичко. Вервай ми, Запряне, и спри да си чоплиш носа и сдърпаш мустаците едновременно. Пагона срамиш, не себе си! Виж, ей там е седнала Тинката подобно на източна монахиня, до кашона от телевизор „Панасоник” и пише нещо, а уж е прилепче горкото.
„Под земята, вятърът не духа, слънцето никак не е важно и нищо не се променя така, както се случват нещата в горния свят. В тъмното, всички сме тъмни и еднакво красиви. Тази клетка обаче ме прави особено щастлива. Обичам подземния живот.” , сляпата принцеса, Тина фон Картофф

– Не е нужно да гледаш, за да виждаш. Случава ми се да използвам кибрита против загасените завинаги лампи. Когато листите горят, виждам тихичкото шумолене на любовта между пламъка и хартията, която ме топли. Понякога е нужно да изгорим спомените, за да бъдем днес – казвам ви го аз, Христина, сляпото момиче- Благодаря ви!

Малката кибритопродавачка драсна клечката и приказката се превърна на прах.”

Нещо неясно, гайс? Писмата с въпроси адресирайте до хотела под земята. Мейл, пръццкидотком. За любознателните давам жокерче от тестето. Разказът и изписаното се случват в едно и също, реално време. Хайде, със здраве и /не/ прекалявайте с нещата, особено с най-хубавите 

* – исл., твой съм
** – лат., служебно лице

^