Manifesto

Традицията на свободата – унгарска политическа поезия

Унгарски Поети В Превод На Николай П. Бойков

Унгарската политическа поезия, или както я нарича Дьорд Петри Традицията на свободата в разговорите си за нея в едноименната книга, има дълга и дълбока история в унгарската литература (първото там анализирано стихотворение е по всяка вероятност от 1589 г.) (голяма част от творчеството на самият Петри е част от тази традиция). През 2011 г. тя попада и в центъра на читателския и критическия интерес след публикуването на стихотворението на Ищван Кемен Прощално писмо и последвалите поетически и критически отговори. Антологията Отечество любезно (2012, Магветьо, съставител Тибор Баран) показва, че тя е жива и във времената след смяната на системата (така се обозначава онзи период в унгарската история – края на ’80-те и началото на ’90-те години на 20 век – , по време на който се извършва основна промяна на властовата система: парламентарната демокрация идва на мястото на диктатурата, вместо еднопартийната система се оформя многопартийна, а вместо държавната собственост преобладаваща става частната собственост.). Предложените на вниманието на читателя стихотворения са от поетичната антология на издателство Магветьо [сеяч, сеятел] за 2016 г., съставена въз основа на публикациите в периодичния печат от предходната година (съставител Янош Сегьо). Тълкувах политическата поезия в смисъла на унгарската дума за нея: поезия за общия ни живот (НПБ).

 
Петер Кантор (1949, Будапеща)

Както се лее дъждът

Тези 2010-ти години, e, да,
можеха да се случат и по-добре!
Или надценихме пак, по обичайния начин,
възможностите си, мястото си в света?
Тук какви ги вършат! – цитирам баба,
лееше се дъжд, да е било ранна есен,
стоеше на балкона, гледаше как се лее дъждът,
някога в края на хиляда деветстотин и петдесетте години,
зад нея, на една ръка разстояние една световна война
и една потушено въстание, една революция.
Недовиждайки, се бе зазяпала в дъжда,
в който там някъде все пак се криеше
невидимата, прогизнала, опарцалена надежда,
че всичко ще се оправи, само трябва да изчакаме.
Може би дълго трябва да чакаме, но имаме време,
аз например имах премного време,
десет години или сто, няма значение колко,
ще изчакаме, разбира се, че ще изчакаме, не мислиш ли?
Както изчаквам трамвай 23, който после като завие на ъгъла,
ме оставя точно пред училище.
И докато чакахме, решими и пълни с надежди,
всички търчахме по задачите си, аз също,
имах толкова домашни задачи, че едва успявах
буден да мечтая и дълго да преценявам
какво би трябвало да сторя и какво не,
за да бъде то правилно, най-правилното,
сетне баба вече я нямаше, когато
от меката диктатура, която както омекваше,
ставаше все по-непоносима, изведнъж хоп
прекрачихме – както окоп? праг? ръждясала,
проядена телена ограда? – в демокрацията.
Пристигнахме значи! Самата Америка! Или пък не?
Всички драпаха да не изпуснат времето,
това бе краят на съветския тип държавен социализъм,
започнал като религия, спасяваща света,
и завършил като абсурдна драма,
в която щастливи сватбари акламираха катафалката.
Да прелистим, каза Господ, и дяволът кимна.
Това бе времето на разграбването на държавната собственост,
времето на преразпределението и оправните крадци,
което впоследствие се повтори още няколко пъти,
видяхме мълниеносно да разкъсват общото,
както лъвовете и хиените – уловения едър дивеч,
и баща ми гледаше безмълвен как отнасят дела му,
неговия и на другите, но той бе вече стар,
навярно си беше спомнил и за одържавяването,
онези години, издърпаните чекмеджета,
предаването и приемането на ключовете,
не ще да е било голям кеф, това също,
тогава небето е било кърваво, днес само кално,
но все нещо ще се случи, трябва да изчакаме,
не мислиш ли? Не се грижи, продължи нататък, татко!
И ще чакаме решими, все ще чакаме,
както бездомниците в подлеза при гарата Нюгати,
увитите в одеяла, спящи там долу братати кукли,
двамата просяци до стената, виещи народни песни,
престарелият цигулар, циганин, до стълбите,
многото продавачи, наркомани, полицаи, мисионери, курви.
А начело – Стопанина, на врата на страната ни – нашийник,
и пуфти и пръхти тя; айде, давай по-бързо, моя мила страна!
На теб също все някога ще се случи нещо добро,
само да не те ръчкат постоянно със свободата,
защото ако нещо не търпиш, ако нещо наистина те ужасява,
то това е тъкмо тя, но какво да се обясняваме,
тук, където рой послушници определят закона
и издигат съдии, когото трябва купуват, когото – сплашат,
и никога нищо не дават безплатно на бедните,
ти, за да не бъдеш куче без стопанин, живееш по-скоро в робство!
Да, всичко можеше да се случи и по-добре.
Когато мечтаехме, не за това мечтахме.
Ако очаквахме нещо, и как да не сме чакали, но не това,
че улица Ендре Шагвари ще стане улица Железница,
че едни ден, имало го-няма го, ще изчезне площад Москва,
ще изчезнат улиците Рузвелт и Бела Шомоди,
впрочем кой бе въобще този Бела Шомоди?
Журналист, социалдемократ от „Думата на народа“,
не на последно място и евреин, така му се пада,
през 1920-та го пребили по време на белия терор,
а сега ще вдигат статуя на Балинт Хоман,
някогашния челен борец за прословутите еврейски закони,
а новото име на площад Освобождение е Папа Йон-Павел II!
И според препоръките на академичния комитет за имената
(председателят му е някогашен мой усмихнат съученик)
сега е строго забранено названието Освобождение ,
забранено е името Пионер, забранено е името Горки,
Михай Карои също, Миклош Хорти обаче,
макар в известна степен политиката му да е спорна,
може да се има предвид като име за улица.
Тук стигнахме, през 2015-та. И това е стихотворение,
което говори и за имената на улиците, трябва да говори
за цялото ни отречено, подправено минало
с мъртъвците ни, с омърсените ни мечти
и проиграните възможности, които ние проиграхме,
когато за миг вярвахме, пристигнахме
от далечни земи след дългото странстване,
макар че пристигнахме както мигрантите
това горещо лято на гара Келети, жадни и чужди.
Но всичко ще се оправи, нали? Само трябва да изчакаме!
Може би дълго трябва да чакаме, но имаме време,
десет години или сто, няма значение колко,
ще изчакаме, разбира се, че ще изчакаме, не мислиш ли?
Както изкаквах трамвай 23, който после като завиеше на ъгъла,
някога в края на деветстотин и петдесетте години,
прозвънтявайки и потракайки,
ме оставяше точно пред училище.

 
Жужа Такач (1938, Будапеща)

Какво ми истеризираш?

Да съм била четиринадесет-петнадестгодишна, когато
като ученичка работех в библиотеката на статистиката и
видях цифрите по ръката на една по-стара библиотекарка.
Попитах я какво ѝ е на ръката.
Отговорът ѝ ме разтърси. Вкъщи разказах за нея
на колежката на баща ми, гледаща ни по време на ваканцията
за няколко дни поради отсъствието на родителите ни.
Колежката, която беше учителка по музика и литература,
впрочем идеалът от юношеството ми, даде мерзък
отговор. Слушах я с обичайното си възхищение,
когато обаче я попитах как да разпозная евреите,
с които си приличаме като две капки вода
и тя умело скицира на листа няколко нагледни
рисунки, се погнусих. Също както в междучасието,
когато една – растяща в кой знае какво несретно
семейство – съученичка запя за гледката,
разкриваща се пред тримата приятели, отбили се
в мексиканския бардак и не ми стигнаха силите
да се откажа от забавлението. Нямах никакво
съмнение, че върша прегрешение, слушайки, а
междувременно на лицето ми се изписа и ужасът.
В Аушвиц са белязвали и децата, и новородените,
без да подбират, но дори и да са подбирали:
белязали са богоизбрания народ,
циганите и християнските свещеници – ревях.
Учителката студено ме погледна: Какво ми истеризираш?

 

 

Бела Марко (Кездивашархей , 1951)

Ограда

Но нали няма впоследствие нищо да се промени?
Нали няма да застреляте брат ми,
когато пропълзи през границата лятото на 1989?
Нали няма да го върнете на румънците,
които са заредили автоматите, щурците, кучетата
и когато в зори той хвърли поглед назад,
цялата Трансилвания ще е озарена от гърмежите?
Нали няма да изградите ограда на мястото,
където той онази нощ
трябва да мине зелената граница?
Нали нямате товарна машина на времето,
за да откарате сърцата си,
тежки като олово, дотам?
Нали ще го пазите, щом вече не мога
по никакъв начин да го разубедя?
Нали ще му помогнете?
Нали знаете, организирахме бягството
само защото тук щеше без време да си отиде?
Нали ще ми повярвате, не бях съгласен с него,
но не можех да оставя брат си да умре?
Нали няма да препречите пътя му?
Обещавам, аз няма да се опитам,
никога не съм и искал,
а и сега вече би ли имало смисъл?
Нали няма да го върнете, средата на 1989,
когато си нямахме и престава,
че след половин година ще теглят куршума
на Чаушеску като на бясно куче?
Можеше и да изчака.
Нали няма да изкопаете там водни ровове?
Нали няма да минирате тревата?
Нали само един мравуняк се надига?
Нали само едно гущерче шавва като запалителен фитил?
Нали само се шегувате?
Нали ще кажете в отговор,
та ние сме унгарци,
а и сега е друго?
Но вие лятото на 1989 и румънците ли?
Значи и тях не ги връщахте?
Никого не връщахте?
Само дето сега сме 2015-та?
Малка страна, малко село,
малък дом, малка маса, малък хляб?
И за нас не стига?
Какво тогава да правим?
Ограда до небето?
Някъде там сред облаците
на върха ѝ седи Всевишният,
замислен клати крака,
не се виждат отдолу
нито цвета на кожата му,
нито формата на очите му.
Нали няма да застреляте Бог?

 

 

Золтан Чехи (Пожон , 1973)

Пъпът на Пожон

Не би си и помислил, че е възможно.
Че Пожон крие подобно нещо.
Трябва да влезеш през портала, между кофите за боклук,
за да видиш овалния пъп около теб, който
пулсира и понякога се издува.
Тук е пъпът на Пожон,
виждаш синьото небе
и липсата на пъпна връв
посред претъпкаността с еклектични фризове и ангели.
Д. усърдно пишеше реалистичния си роман в тази сграда
и продължаваше да изповядва марксиски възгледи,
вярваше, че наистина връв свързва
дебеличкото бебешко телце на стила с текста,
майчиният фин механизъм на безкрайното хранене.
По стените картини, тапети, свещници.
Докато жена му беше жива,
ползваха стария порцелан и
лъскаха сребърните прибори
(разбира се не той, марксистът).
Или пък вадеше цигулката и имаше желание да свири.
(А всъщност не може. Само си представя как свири.)
Една лесна пиеса:
птица, живееща в пъпа, която накрая
забравя в тялото осезателната си липса
като остатък от пъпна връв.
Всеки пъп е реалистичен.
Плочките в дневната са като шахматна дъска.
Той е горе-долу на Е1, на В8 е споменът за жена му.
Може да се движи, но фигурите са прекалено много.
А и масата препречва пътя, върху нея лежи
пишещата се главна творба,
големият унгарски роман от Словакия.
Неумолимият реализъм
го храни по невидима пъпна връв.

 

 

Андраш Петьоц (1959, Будапеща)

Саул

Поглеждаш ме и казваш, доста изненадващо,
че се казва Саул, после леко смутена, но
продължаваш, разказваш, че живее далече,
в Ню Йорк, но това не ти пречи да го обичаш,
казваш, далечния Саул, с когото си се запознала,
по време на една екскурзия в Итария, в едно
венецианско кафене, много романтично
беше, казваш и сега заминаваш при него, в Ню Йорк,
ще живееш при него, с него, ще си намериш
работа, разказваш, ще изградиш нов свят,
един друг, не като досегашните, нов и вълнуващ,
ще се отървеш от делниците, ще има всичко,
което си жадувала досега, пътувания, море,
дълбоко да си поемаш дъх,
доведи у дома Саул, обаждам се,
върни го, ако е възможно, да бъдем малко по-смели
и по-красиви, главно, по-чисти, казвам ти, ако е възможно
да говорим все още за пречистване, продължавам, но ти само
ме гледаш и тръсваш глава, като някой, който казва,
Саул няма да се завърне никога повече, няма да се прибере
онзи, който е трябвало да си отиде, защото са го отпратили,
няма да се върне никога повече жертвата, само отражението
на спомена ѝ ще проблясва понякога в прозирната вода
на прохладен ручей вдън някакви гори, или в щърбо,
увредено огледало, когато от коридора на кооперация
в центъра на града – нищо не подозиращ – детски глас
прокънтява в онази нощна тишина, която не нарушават вече
нито воят на мините, нито тракането на картечници.

 
Андраш Имре (1966, Будапеща)

Поздрав за победителя
и за Филип Ларкин

На чужденците ще им дадат пътя,
поне такива неща приказват.
Да. Решението, разбира се, е трудно,
но и с тях да се живее е трудно,
особено като ни застават на пътя
и на унгарски само няколко думи казват.

А Бем, Аулих и останалите пичове?
Кнезич? Станали са унгарци същи:
хърватинът и арменецът, немецът и полякът.
Да де, но друга работа е полякът.
Те фалафели не ядат и с пръчици също.
Пък и да не бъркваме пички с пичове.

С чужденците си нямаме проблеми,
но по-добре те вкъщи да си се върнат.
И ние сме бедни, от пет века губещи,
имаме си и достатъчно проблеми,
но на въпроса може да се върнем,
когато станем богати и губещи.
Бележка и превод от унгарски: Николай П. Бойков

^