Хакелдама

Хакелдама – “кървавата нива” – нивата, насред която Юда се обеси. Сухото дърво стърчи все още – и дере небето с кривите си пръсти – онова небе, надвиснало над нас повече от две хилядолетия – като шия на лешояд над мършата. Вие вятърът – и люшка обеснишката сянка – забравиха да я смъкнат, и въжето също. И по-добре: да се знае и помни как свършват предателите, а също откъде започва дългата редица на Юдите, които ни следват – оттогава до нашите дни.

И все пак – бедният Юда! Да предадеш – и да не можеш да понесеш собственото си предателство, да го повесиш в примката заедно с тялото. Защо? Какво го е тласнало да понесе най-непростимата вина на този грешен свят – и след това смирено да принесе и себе си в жертва? Защо е приел тези жалки тридесет сребърника – изцяло символични в своята мизерност – защо не се е пазарил за повече? Ако беше същински предател, щеше да го направи. И щяха да му дадат повече. Разбира се, че щяха да му дадат!
Защо не си е купил прпимерно един роб за тези тридесет сребърника? Щеше да има пред кого да се прави на Бог. Защо не ги е пропил и прогулял, преди да се обеси, защо не ги е пръснал по блудници? Щеше да бъде приласкан – макар и пред смъртта. Да бъде приласкан – за да не се чувства толкова самотен, колкото се е чувствал сред учениците на Иисус. И за да не гори толкова болезнено целувката, с която Синът Божий и Человечески посочва този, който ще го предаде.

Но всъщност всеки от учениците Му се е чувствал сам. Всеки от тях е изстрадвал непоносимостта, която израства от непрекъсната близост с божественото. Отворил се е прозорец, можеш да надникнеш и да видиш какво има там, отвъд – или там, горе, в царството на Отца; или тук, долу, в царството небесно, което е на земята. Но си сляп – няма ги сетивата, чрез които би могъл да прогледнеш. Има го само неизвестното – прокобното усещане за неговото присъствие – гибелно в своята тоталност.
Всеки от учениците е страдал от това – дори и Йоан – най-духовният. Страдал е в спиралата на привличането и неразбирането. Изстрадвал е унищожителният сблъсък на езиците – земният и небесният. Терзаел се е в корубата на ежедневната си опитност, нажежена до бяло от огъня Иисусов.

Синът Божий и Человечески е искал от тях невъзможното – да надмогнат своята човешкост. Да превъзмогнат нагона, който ги държи приведени към земята – и да открият чрез небето целостта, която окръгля вселената. Да разберат, че Бог не е мъдър и разбиращ дядка, яхнал облаците – че Бог е в тях – е тяхна същност, която може да бъде разбудена.

Да, използвал е отчеството като маска. Казвал е “Отца ми” вместо “духовното в мен”. Бил е пример не само за това как се надмогва страха, но и как се остъргват налепите на аза, облепили изначалното ни същество, оформили ни пряко неговата воля, запречели неговия достъп до светлината. Остъргвал ги е, както рибарят остъргва рибата, заставял ги е да застанат срещу света – голи и уязвими – за да постигнат своята цялостност и автентичност, за да приемат именно този реален свят като своя участ и свой дом – но дом, в който няма посредници към духовното, в който всеки общува със Светия дух пряко и обричащо.

Това ги е плашело – и този страх е очевиден. Плашел ги е мащабът на мечтата, плашел ги е хоризонтът, който Иисус е разпъвал пред очите им. Плашело ги е непосилното изискване да бъдат верни на духовните, а не на човешките закони. Плашела ги е любовта, превърната в център на небесния и земния живот – в една голяма ос, около която се върти центрофугата на битието.

Затова са се разпилели като пилци, когато са Го разпъвали. Затова са заспали, докато се е готвел за кръстния път и е молил Отца си в Гетсиманската градина. Затова не са го познали, когато е възкръснал и слязъл сред тях.

Подсъзнателно обаче са долавяли Неговото величие. Усещали са Го като дълбока река, която не може да бъде прекосена – но чийто дъх дарява някаква смътна омая на жадните за смисъл създания, на закърнелите от повторенията сетива. Затова и смирено са Го следвали – с надеждата да ги постави някъде в подножието на своята духовна кула. Не са имали желание за отказ, за бунт – нито пък са имали куража да си го представят.

Имало е един единствен бунтовник – и това е бил Юда. Неговият бунт обаче е много особен, той е откровено ретрограден – е отчаян акт в защита на обичайното, нормалното, редното. Е опит за изтръгване от трансцедентността, за надмогване на божественото в нас чрез човешкото.

Обречен опит, разбира се. Юда е имал мерзостта да предаде Иисус, но не и куража да оцелее след предателството. Жертвал се е в името на един свят, в който божественото и човешкото са завинаги разделени – и няма никакъв пряк досег между тях. И с тази своя жертва е постигнал реализацията на дирената от Иисус саможертва – като изкупление на миналото пред бъдещето, което – нека пак напомня – продължава вече повече от две хиляди години. Постигнал е и нещо повече: възвръщането на божественото в неговото исконно обиталище – в душата на човека. Именно това се е случило чрез предателството на Юда и последвалата го саможертва Иисусова.

След този бунт не му е оставало вече място под слънцето, освен едно – на Хакелдама. Навярно в сетния си миг е разбрал, че Богочовекът няма как да бъде изличен, че нищо вече няма да е така, както е било, че неговите събратя по апостоличество въпреки страха и въпреки неразбирането си ще нарамят тежкия товар на Христовото слово – и ще го пренесат през вековете. Разбрал е, че неговото предателство всъщност задвижва онзи невидим лост, който завинаги утвърждава Иисус. Разбрал е, че не е избрал да бъде това, което би могъл да бъде, че името и паметта за него са прокобени, завинаги почернени. Тогава е направил сетния си избор – в примката, провесена на сухото дърво, насред кървата нива Хакелдама.