Часословът на мушицата еднодневка

*

Спри да се омотаваш в причини и следствия, в надежди и покруси, в желания и носталгии, в колебания и кухи жестове. Разсечи възела. И никога, никога не се обръщай назад.

*

В името на какво Исус принася себе си в жертва? За да изкупи греховете човешки – и най-вече първородния грях – дали? Или за да докаже, че божественото може да се прояви в човешкото – и че всъщност царството Божие е в нас, а ние сме обиталища Божии?

*

Има разлика между индивид и личност. Събрани накуп, индивидите лесно се превръщат в  тълпа, а личността е дар, достъпен не за всеки.

*

Да измиеш ушите си от врявата и да чуеш последните есенни щурци. Те всъщност казват всичко – или поне всичкото, което ти е нужно.

*

Нощните пеперуди, които се въртят и изгиват край лампата. Ние така се въртим край своето его – и изгиваме всеки миг.

*

В сърцето винаги живее болката и обитава гнездо от сплетени съчки  вина – и това е сърцевината му.

*

Един въпрос, който изисква тежък отговор: след като всичко е свързано с всичко, можеш ли изобщо да бъдеш невинен за злините, които съсипват този свят? Очевидно не.

*

Няма как да избягаш от болката. Приеми я, не й се съпротивлявай. Направи я част от себе си. Съюзи я с надеждата.

*

Кутията с цигари с надпис: „Пушенето убива. Откажете се сега.“ Пушенето обаче създава пауза. Прекъсва безпокойствата, които изтъкават живота ти. Изпълва те с особеното блаженство на съзерцанието. Превръща те в крадец на мигове – а това е много, много привлекателно занимание.

*

Един от рисковете на писането: прехвърляш голяма част от живота си в териториите на въображаемото. Гледаш на реалното битие като на някакъв много далечен бряг, от който си отплувал и който вече не те интересува.

*

Един от най-красивите български обичаи: да поставиш колело от каруца на върха на телеграфен стълб, за да може щъркелът да свие там гнездо.

*

Бели облаци в небето: континентите на ефирното. На кой ли от тях живее Бог? Най-вероятният отговор е: на всеки, а също и във сините пространства помежду им.

*

Преди да намразиш, опитай се да откриеш корените на своята омраза. Но не в нечии действия и простъпки, а в самия себе си.

*

Какви ли текстове съдържа часословът на мушицата еднодневка?

*

Малки птичета прелитат – като пухчета от духнато глухарче. Почти лишени от тегло и напълно лишени от това, което наричаме смисъл. Каква по-добра метафора за истинското щастие, което на нас, хората, ни е отказано завинаги.

*

Всекидневното често е изтощаващо, но понякога може да бъде и вдъхновяващо. Простите жестове, които повтаряме всеки ден, носят в себе си съвършенството – ако успеем да се вгледаме в тях, ако не се забравим в автоматизма им, мислейки си за уж по-важни неща.

*

Огромното бюро в овалния кабинет на чичо ми Делчо. Грамадният стол с висока облегалка, който прилича на трон – тронът, на който е седял, докато е разчертавал териториите на бъдещите градини. Да бъдеш повелител на зеленината сред градовете – каква благородна професия.

*

Отучили сме се да бъдем сами – и когато ни се случи, трескаво търсим някакъв компенсаторен механизъм – телефонната слушалка, екраните на компютъра и телевизора. Това са патериците, с които прекосяваме пространството на самотата, без да забележим лечебната мощ и шансовете да преобразим живота си, с които ни дарява уединението. И най-вече: шансът да се вгледаме в себе си, да се запитаме кои сме и защо сме, да се докоснем до автентичното си същество.

*

Искаш да си ангел, който обитава небесата? А не си ли забелязал, че отдавна имаш криле?

*

Тялото, което обитаваш, може и да не е вечно, но е единственото пространство, което приютява душата сред вселенските простори на празнотата и вечността. Уважавай тази стряха, грижи се за нея като добър стопанин и помни, че навън е много по-тъмно и по-страшно, отколкото е по силите ти да си представиш.

*

За гения не е достатъчен нито таланта, нито пък характера, който помага на този талант да намери най-автентичния си израз. Нужна е и малко лудост – като стимул и като процеп, в който накрая ще улети сриващата се  душа.

*

Толкова важно е да проследиш своите автоматизирани, неосъзнати действия. Да се приучваш отново да дишаш, да се приучваш отново да ходиш – този път съзнателно, без да мислиш за друго.

*

Безупречното не е съвършено. И съвършеното не е безупречно.

*

Поезията е меланхолията на живота. Тя е съсредоточена върху пропуснатото, изгубеното, отминалото завинаги. Когато се опитва да бъде друга, тя просто умело прикрива тази истина.

*

Повява хлад и есента е вече тук. В душата също – тя следва своите сезони. С течение на времето в нея се сгъстява меланхолията – пробива си път усета, че всичко досегашно е безвъзвратно отминало – и този усет те принуждава да си зададеш въпроса: имаше ли смисъл, защо беше всичко това

*

Как можеш ти, вървящ през тъмната гора, да различиш звездата от око на кукумявка?

*

Понякога човек се самоубива, защото не му е останал вече никакъв друг начин да накара околните да проумеят, че и той също е човек.

*

Различните култури са маски – комични или пък трагични, повече или по-малко гротескни, индивидуализиращи или типизиращи. Актьорът е един и същ.

*

Не дори невероятната измислица, възелът от нерви и фантазия – вземете това, в което се препъваме: ненужната, обикновена, сива вещ, попаднала под погледа случайно и небрежно отминавана – дори и в нея се крият непонятни измерения, дори и чрез нея се сблъскват, обичат и сливат човекът и вселената. Какво интересно има в куп смачкани хартии? Вижте фотографиите на Йозеф Судек. С какво би ни развълнувал някакъв си балкон, отгоре на това зазидан? Прочетете поезията на Далчев. Всичко е годно за употреба, нищо не подлежи на пренебрегване. Но от това абстрактно „всичко” не става изкуство. Въпросът е в погледа, в избора на елемент от прозаичното и нелепото, в предпочитанието на този елемент и в основанията за това предпочитание. Някъде четох преди време, че един скулптор обявил за свое произведения едно чисто природно явление. Той заявил примерно следното: отидете в средата на август, в слънчев ден, в 5 и 15 следобед на пресечката на това и това авеню, застанете до будката за вестници, погледнете нагоре вляво и ще видите по какъв невероятен начин  се пречупва светлината. Ето, това е моето произведение. За някои това може да звучи смешно, но аз си мисля, че този скулптор е бил гениален. Защото именно находката е автентичната същност на творчеството. Останалото е професия.

*

Както бебето се ражда сляпо и седмици  по-късно започва смътно да разпознава предметите и хората, така и човекът е онтологично сляп за света и става наистина човек, едва когато придобие зрение за света отвъд собственото му Аз и съзнание за съществуването на другите – съзнание, което наричаме с много имена: любов, състрадание, жертвоготовност, дълг.

*

Поезията се стреми към яснота, но не към очевидност.

*

            „Който желае своя дух да укрепи

            Да се откаже от покорство и от почит.”

Тези два стиха на Кавафис са закон №1 на поетическия занаят. В същото стихотворение е формулиран и още един: „…от разумната/ но недостатъчна праволинейност да излезе”. Двете съвсем не означават едно и също нещо. Първото предполага способността да казваш „не”: не на авторитета, не на конюнктурата, не на непосредствено предхождащата те традиция (понякога дори против собствената си привързаност). Второто – да не позволиш на това „не” да се превърне в догма и следователно в синоним на „да”; да бъде постигната онази тъй трудна за постигане едновременост на мисълта, която дава на реалността, идеала и илюзията еднакво право на съществуване. Еманципираност спрямо външно наложеното и способност за многолинейно проникване в материалната и духовна вселена – това е всъщност поетичното съзнание. Корабчетата на чувствата и мислите се пръскат по архипелазите на битието; стихът е морзовата азбука помежду тях.

*

Стихотворението прилича на дълъг, неустойчив въжен мост – с тази разлика, че отсрещният бряг не се вижда и понякога не съществува.

*

Заради кого се пише поезията? Изповед ли е тя или повеля? Себе си ли има предвид поетът или другите? Чий пълномощник е той? Отговорите на тези въпроси носят единствено нови въпроси. Какво е правото на отделния да говори от името на общността и до какво степен той е способен да бъде съпричастен към нейните проблеми? Въобще съществува ли тъй наречената общност – или съществуват само императивни граници, между които се лута стадо обезличени индивиди? Споделима ли е самата поезия, изчерпателно разбираема ли е тя за друг, освен за нейния създател? Какво отношение има априорно даденият поетичен усет към нравствения и всякакъв друг вторично придобит ангажимент на личността? Не си ли запушваме с ужас ушите, когато някой изпадне в откровение и започне да споделя проблеми, които с банална натрапчивост пулсират в главата на всеки от нас? Не съществува ли подмолен и атавистичен закон, според който прегрешилите спрямо бъдещето пророци следва да бъдат разпнати? Как, Боже Господи, да слепим парчетата от счупената делва, та да не кървят съмненията и млякото на стиховете да не изтича през нашите пръсти?

*

Лаконичността не бива да се смесва с оголеност –фрагментът не е скелет.

*

Изкуствените цветя, които понякога оставят на гробищата. Те оцеляват по-дълго от истинските и свидетелстват за добре пресметната и евтино платена почит към покойния.

*

Гробището Пер Лашез. Кара те да се чувстваш неудобно – да си жив сред толкова велики покойници – и отгоре на това да си дошъл от чисто любопитство.

*

Най-големият гейзер в Йелоустоун. Снабден с паркинг и разписание за изригванията, та да не си губят времето туристите в напразни очаквания. Наоколо, разбира се, е пълно с бутици, магазинчета за сувенири, кафенета и закусвални. Поучително е: където туризмът настъпи, природата се превръща в карикатура.

*

Спомних си пътуването към Северния ледовит океан в Аляска. Колкото по на север отивахме, толкова повече изтъняваха боровете, докато накрая се превърнаха в някакви тънки като клечки стъбла, високи, съсухрени и почти без клони, които рухваха само от един здрав ритник. После и те изчезнаха, остана само жилавата трева, сантиметри под която беше вечно замръзналата почва. Сякаш бе пътуване към старостта – колкото повече се приближаваме към мразовития полюс на живота си, толкова повече се оголваме.

*

Високите няколко метра стълбове с молитвени знамена, които могат да се видят пред всяка къща в долината Лахул и Спити. Когато знамето се развява, молитвите са произнасят чрез това движение на знамето и тяхната благодат пада над дома. Молят се навсякъде по света, но само в Хималаите са впрегнали в молитвите си вятъра.

*

В 34-та глава на Дао дъ дзин се намира може би най обхватната дефиниция на Дао като основен вселенски принцип, формулиран от Лао Дзъ. Според тази дефиниция „великият път“ няма посока – „и наляво върви, и надясно“; той поражда всички неща, но не се разпорежда с битието им; осъществява дела, но не оставя името си върху тях; подхранва безброя неща, но не им става повелител. И нещо много важно: пътят е изцяло безпристастен, което за Лао Дзъ е синоним на недоловим. Нека се опитаме да сравним тази дефиниция с юдео-християнския Йехова, за да видим разликите. Йехова безпристрастен? Напротив, той винаги е много пристрастен, съди и осъжда, натрапва безпрекословно своята воля и своя морален катехизис, наказва и изисква. Делата на света са или пряко негови, или извършени в негово име; той наистина е породил света, но и именно на това основание се разпорежда с битието на всичко и всички – включително заличавайки го тотално, както е при Потопа. И няма как да не забележим, че Йехова е антропоморфно същество, той е екстремно натоварен с човешки качества и делата му го демонстрират като властолюбив и сприхав старец, нещо като еманация на древните деспоти, съответно хиперболизирана до божество. Нищо подобно няма при Дао на Лао Дзъ – по-скоро става дума за първичната и анонимна енергия, която задвижва и свързва нещата във вселената, и която като че е одарена с качествата на нано-частиците, които хем ги има, хем не, при това в зависимост от начина, по който ги възприемаме.

*

Помня страхотния тътен на река Сутляш в Хималаите. Помня веселото щуране на поточето между жълтите опадали листа. Помня ококорения поглед на росата. Помня грохота, с който се отцепваха огромни маси лед от ледника под Анапурна. Помня всички пътища на водата, която обгръща и крепи живота ни тук, в нашия свят.