Как той говорел

Преди два месеца отидох на премиерата на последната книга на Илко Димитров "Продавачът на конци", издадена от "Стигмати". Повече тя дойде, отколкото аз отидох, беше в радио Варна. Стори ми се странно, че е съвместна с Борис Роканов и неговата нова книга. Не намирах връзка между тях, но има приятелска. Между 1995 и 2009 години не съм чела Илко Димитров. Ако е имало нещо за четене, сега щях да наваксам. Видях, че е имало. Някои стихотворения от "Продавачът"още там ми харесаха. Постепенно открих как Илко Димитров говорел. С много силен, не като височина, а като ясност и позиция, и ОТГОВОРЕН глас. В "Продавачът на конци" има 4-5 изключителни стихотворения. Зачетох и другите книги на поета, каквото намерих в интернет, най-вече четох от "Двамата съдружници". Останах много изненадана от "интензивния човек", който без гордост дава много, колкото и очаква. Ще бъда конкретна, защото най-важното за неговите книги е, че в тях говори честен човек, който, за да се променя, очаква друг честен човек насреща си, без страх и комплекс, без нищо за губене. Кой трябва да прочете тази книга? Някой като Мойсей, доближавайки горящата къпина. Той наистина доближил, не защото Бог му заговорил, а Бог му заговорил, когато видял, че Мойсей доближил. И продължил да му говори, само защото в отговор на името си, Мойсей казал: "Ето ме!" Такива хора търси поезията на Илко Димитров, които да са готови да кажат "Ето ме", да са сериозни да участват, защото разговорът  в някакъв смисъл е неотменим. Те ще се явят като отговор на зова, като отзив, в пълна равнопоставеност, защото самият глас от книгата е отговор на Бога, място, където не се приказва, а се търси истината, който признава, че истината и за другия е също толкова важна. Ето какво прави честността, включва другите хора, прави общност. Гласът на "Продавачът" се надява и той да бъде изненадан от обмена, да се промени също, да отиде по-близо до истината, да си послужи пред очите на всички с чуждия глас, като не се страхува той да стане негов. Вижте колко общностна книга, съвсем, съвсем рядка по своята природа в днешно време.

Ще се върна в 1995 година, защото дори тогава, пишейки рецензия  за "Обратен водопад" с един малко импресионистично-панаирен език, може би характерен за тогава, съм забелязала, че "Книгата с водопада е за любов, но е скромна и не е за вярване - толкова нелитературна". Пак там говоря за "особената откровеност" на Илко Димитров. Прочетох в Литернет, че през март, при излизането на "Продавачът", Владимир Трендафилов говори за нещо подобно: " Поезията, която е достатъчно зряла, се ражда с психически мускули, капсулирана във волята си да излезе на бял свят независимо от насрещните обстоятелства, напук на мълчанието, напук дори на безсмислието. Илко Димитров е поел отговорността да играе именно тази игра."

Разбирам защо е толкова продуктивна, в добрия смисъл на думата, тази поезия, защо се възпроизвежда постоянно смисълът да бъде писана. Нейната драма е напълно съдбовното определяне на човека в себе си и извън себе си, между кризата на т. нар. светски човек и религиозния. Поради трудността на определянето, героят на Илкодимитровата поезия е непримирим в изясняването. Неговият специалитет е размишлението, колкото може по-честно, даже поезията  му не е чак толкова важно "да стане", колкото истинският резултат от размишлението. Съжалявам, ще го кажа отново: жизненоважно е размишлението, а не литературността. Няма шикалкавене, опитва все по-"прости" схеми за определянето на човека без Бог, драмата на вътрешния човек. Много е радостно, че я има тази чувствителност на поета. Не става въпрос за порив към автентичност или нещо подобно. Когато, доста уплашен от предложението, Мойсей попитал какво ще стане, след като хората не му повярват и не го послушат, защото точно така ще стане, Бог  посочил тоягата в ръцете му и тя вече не била тояга, а змия, не тояга, а доказателство за Неговото присъствие. Да махнем цялото желание за размишления, цялото културно суетене - гласът на поезията на Илко Димитров има в ръцете си вместо тояга - змия, разполага със своето чудо.

Описанията на "мрежовия човек", на работата на обущаря, хирурга и т.н. са изясняване на смисъла на ценностите, на йерархиите, в по-общ план - как планетата решава безсмислието и как само срещата на човек с човек скрепява смисъла. Героят в тази поезия  е на крачка от религиозното, не може да я направи, но и не може да остане без него. "Отдавна си направил първата крачка, позволи вече срещата". Има едно важно за Илко Димитров стихотворение, което от "Обратен водопад" /1995/ пристига пак в "Бяло" /2008/ - "Какво да благославям", неслучайно: "не познах страстта на вярата, / нито мъжеството на невярата". Има стихотворение и за паралелното съществуване на Капалъ чарши до Синята джамия и "Света София". Тази разкраченост между самото вещество на човека и самото вещество на Бога ползва и един средищен философичен език, език на културата, на светскостта до едно, не можещо /повече/ да мълчи сърце. Рано или късно въпросът за Бог стига до този за езика. "Кои са призивните думи?" Философията на перфекционисткото писане е много изтощителна, искаш от думите да доизяснят веднъж завинаги, обвиняваш ги, а после ги ползваш, кратък момент на невнимание и хоп! случило се е нещо встрани от теб. И наскача депресията от "на кого говоря, кой ми говори?"

Като че ли по-добре разбрах "Продавачът на конци", когато прочетох шестте есета /толкова бяха в интернет/ от "Двамата съдружници" на Илко Димитров /2007/. Така нещата за мен станаха съвсем комуникативни с въпроса за смъртта в "Потокът", с ужасното изискване на езика да чисти, да дълбае с най-точните, приличните, подходящите, достойните за нашето социално положение думи. Твърде интелигентско. Виж, "Времето лекува" ми е любимо с "коя природа - моята или нечия друга ме спасява?" Този текст изключително ме сближава с гласа на Илко Димитров, той пише откровенчески, в момент, когато може да е ясен. В "Когато вътре в тебе" описва  един депресивен опит на душата да се измъкне от клопката на разумното бъдеще. На български само в пиесите на Яна Борисова съм срещала така точно звучащи психически модели на съвременното живеене. Бих казала дори, че има по-голяма задлъжнялост в поезията и есетата на Илко Димитров спрямо религиозното съзнание, тези са двамата съдружници. Това говори и "Продавачът на конци", фундаментът на непримиримостта нито с липсата, нито с наличието на Бог. И още по-уточняващото разсъждение, че "не е важно дали Бог съществува или не - същественото е нашата потребност от Бога и заедно с това - непрекъснатото съмнение в нейния смисъл." / есето "Изкушението"/.Другата база в текстовете на Димитров се онагледява от "смисъла на професиите", когато "всеки има да върши своето, докато е жив, а това, което нося, не е мой продукт, нито мое достояние - моето участие, моята лична задача е да го предоставя в максимално автентичен вид."  /есето "Отново"/. Така завършва кръга от интереси и призиви. "Продавачът на конци" търси лицата на общността, поне на двама, чиято честност ще гарантира надеждата, че имат нужда от общата си промяна. Книга, която ще ги накара да почувстват, че са готови да излязат на светло.

Илко Димитров, "Продавачът на конци", "Стигмати", 2009