БОГОТЪРСАЧЪТ НА ПЪТ КЪМ ОТВЪДНОТО

„Каквото имам днес, обви забрава –

което бе отдавна, оживява.”

                                                                                                         „Фауст”

Обстоятелството, че многократно, отново и отново се връщам в текстовете си към спомена за Георги Марков и за Асен Игнатов, едва ли е случайно – на моята библейска възраст случайното в спомена чезне, за да се завърне в него, за да се съхрани доживотно, за да оцелее от суетата на бита неслучайното. Всъщност това едва ли е и връщане – то по-скоро оставане наподобява. При себе си, при себе си оставам всъщност аз, завръщайки се при тези благородни люде, населили непреходно съдбата ми – от първа младост, та чак до ден днешен – независимо от физическата им смърт. Мои са техните теми, и техните вълнения са мои вълнения. В техните литературни и есеистични текстове аз се оглеждам като в огледало. Един изключителен, един феноменален американски писател, до чиято личност имах щастието да се докосна преди две-три десетилетия, установи, че смъртта е като черния смолист слой зад стъклото на огледалото – този слой е невидим за нас, изправените пред огледалото, но благодарение на него ние виждаме себе си. Така е и с нашите мъртви приятели – чрез тяхната смърт ние нашия живот виждаме по-точно и ясно, себе си разгадаваме, себе си откриваме и преоткриваме, градим, преизграждаме и доизграждаме ден след ден чрез смъртта им. А по-висш смисъл от този безначален и безконечен кръговрат аз не зная. С тяхната смърт умираме и ние донякъде – точно дотолкова, доколкото с техния живот сме живели. Човек е и приятелите си – приятелите му са и той. Болката и оптимизмът, надеждата и безнадеждността на тази реципрочност съдържат като че ли най-съществената цел на битието: превръщането на човека в съчовек.

В настоящите ми размисли думата ми е за Асен. И то по-скоро за личността, отколкото за творчеството му – колкото и неделими да са те в пъстрата му съдба. Докато беше жив за книгите му пишех, сега, след като така ненадейно напусна тази земя, настана време за живота му да пиша. Струва ми се, че подобно разпределение на акцентите е естествено. Пък и реши ли, всеки може сам да прочете, да проследи идеите му, да ги прекара през душата си, по свой собствен път да ги осмисли. Докато за да се добере до човека Асен Игнатов, ще му е нужно съдействието на малкото останали на земята свидетели. Аз съм, аз имам радостта и тъгата да бъда един от тях.

И така, разбрахме се, че няма да коментирам книжовното му наследство. Няма и да оплаквам човека Асен Игнатов. Преди всичко защото смъртта не е основание за това – аз съвсем не съм сигурен дали ние, останалите на лицето на земята, не сме по-скоро за оплакване. Помня и тача съвета на един мъдър френски класик: не при смъртта – при раждането си трябва да бъде оплакван човек. Пък и моята болка за Асен е изживяване съкровено, интимно, а не обществен феномен.

Последният ми роман, озаглавен „Опит за екстаз”, започва със следното посвещение: „Памет за Асен Игнатов – боготърсачът на път към отвъдното, на който един живот стигна, за да се запознае и слее със себе си, себе си да стане и себе си да остане, да бъде винаги неизменно само себе си и никога – обстоятелствата; който бе богат не с онова, което има, а с това, което е; който притежаваше най-великата, най-очовечаващата дарба – дарбата да съизживява; който съумяваше да трансформира смисъла в екстаз и да извлича от екстаза смисъл и който, опровергавайки духа на времената, отказа да разменя вътрешни ценности срещу ценности външни.” Осиротелия, останал и до днес без издател роман, написах преди немалко години, когато животът на Асен бушуваше с главозамайваща енергия, а посвещението добавих в деня на нелепата му смърт. И не толкова заради блестящите му авторски качества, не защото Асен бе несъмнено философ и есеист с потресаващ талант, а преди всичко защото бе талантлив, съизживяващ човек. Тъкмо този уникален талант ни разграничава най-радикално от животното и ни приобщава най-недвусмислено към Всевишния. В своите „Дневници” Макс Фриш стигна до извода, че по своята най-дълбока, по своята екзистенциална същност за автора собственото му творчество не е нищо друго, освен самоотбрана. Фриш не уточнява тази си констатация – подхвърля я в хода на хрониките си като че ли между другото. А за читателя тази неуточненост има едно безценно преимущество – предоставя свобода на интерпретацията. Отнесено към разноликата биография на Асен, аз разбирам казаното така: словото бе в неговата съдба не само път към света, а и преграда пред него. Последното е не по-малко важно. Думите бяха за философа единственото противодействие на абсурдите, на клишетата и труизмите, с които времето, в което не по негов избор попадна биографията му, обезсмисляше битието. Колкото и безпомощно да е словото пред действителността, за пишещия то е единственото средство за себепостигане и себеотстояване, единственото оръжие, с което творецът бранеше вътрешните си ценности от погрома на една псевдохристиянска, на една лъжехристиянска (християнска по име и ритуал, но не и по духовно съдържание) цивилизация, от цинизма на идеологизираните доктринери – от една страна – и от солидното безличие на филистера, от посредствеността и сивотата на консумативната стихия – от друга. Това бе негова битка и ако той предпочете да я води на европейска, а не на балканска земя, то е само защото по-леко, по-успешно се воюва сред бакалщината на бакалите, отколкото сред въоръжените с ведомствена, с физическа власт над индивида партийни апаратчици. Доколкото обичаше и ценеше себе си, доколкото човешкият живот беше в неговия светоглед висше благо, Асен избра по-безопасната биосфера. А битката води с единственото оръжие, което владееше – есеистичното си перо – до последния си дъх. „Като гражданин на комунистическа България аз бях изправен пред три перспективи – една от друга по-ужасяващи: лудница, самоубийство или емиграция.” Като всеки умен човек, Асен избра последното. Колкото и болезнено да бе това решение, то съдържаше и една несъмнена утеха – утехата, че духовността няма национална родина, че духовният, одухотвореният човек е навред под слънцето у дома си, че естественото местожителство на твореца е не една земя, не една държава и дори не една национална култура, а човешкото вълнение. Всяка крачка на родна земя бе за Асен усилие за себеопазване, страдание, болка, породена от диктата на една диктатура, която бездуховните маси не усещат изобщо, но която хора с интелектуална сетивност като Асен гнети с особена ожесточеност. Страдание, макар е от друго естество, е само по себе си и изгнанието. Едно родно и едно международно страдание белязаха дългосрочно пътя на Асен. Съгласен съм безусловно, че страданието е предпоставка за творчество – неизстрадана творба няма, но към тезата на Достоевски, че страдането по правило пречиства, аз си имам своите резерви. Тук няма да се спирам обстойно на тях – правя го в един от останалите текстове. Само мимоходом ще спомена, че според мен страданието само по себе си не е нито нравствено, нито безнравствено – то е само път към същественото. А съществено може да се окаже с еднаква вероятност както доброто, така и злото – зависи от конкретния човек, от онзи, който още от антични времена е мярка на всички неща. Така или иначе хора, останали неповлияни от изпитаното страдание, аз не съм срещал. А ако все пак съществуват такива, те са вероятно с някакво мозъчно увреждане. Асен другаруваше със страданието, превръщайки го в свой съавтор, в опит за себеразбиране и за разбиране на света – в неговото съзнание на философ едното бе не само равностойно, а и равнозначно на другото. И по дъгата на тази земя, и върху белия лист неговият нелек път беше еднакво чист и ясен. Чист и ясен философът надрасна епохата, изпревари времето си. А онези, които изпреварват времето си – учи един полски писател – често са били принудени да го дочакат в не най-удобните за целта помещения. Така стана, така се случи и с Асен. Това неудобно за пребиваване помещение бе в неговата съдба изгнанието. Изгнание вътрешно и изгнание външно. Вътрешното – на родна земя, където се бе отчуждил от суровата и мрачна гражданска действителност, самовглъбил, сврял се бе в себе си, себеинтернирайки се от враждебната ситуация в дебрите на собствената си духовност. Това му заточение бе последвано от емиграцията му на Запад, сиреч от външното изгнание в един наистина свободен и преситен, но обезличен свят, който пък го отчужди от цялата ни технократична цивилизация. Разочарован, макар и по различен начин, и от цинизма на Изтока, и от безсърдечието на Запада, той потегли към интелектуалните корени на християнската ни цивилизация: с годините и десетилетията Асен все по-определено, все по-недвусмислено, все по-радикално се себеразбираше като православен християнин – последният му и недописан труд бе едно обстойно изследване на руските православни фундаменталисти от края на ХІХ-я и началото на миналия век, в чиито концепции Асен бе влюбен до полуда. Не само в неговото творчество, и в сетивността му Божието и людското бяха не противопоставени и разединени, а съчетани в животворна симбиоза. Превърнал като учителя си Бердяев най-разрушителния, но и най-плодотворен конфликт на миналия век – конфликтът между Изтока и Запада – в своя собствена гражданска биография, като Бердяев Асен Игнатов не можеше да си представи рая без присъствието на любимите си земни хора и вълнения. Сигурно ги е взел със себе си в отвъдното, сигурно съжителства в неговата извечност дружелюбно и мъдро с тях. Ако не за друго, то поне за да съхрани по философски екзистенциалната си цялост, за да се себесъхрани. След като го постигна с такава непретенциозна, с такава природна лекота тук, на земята, в нерушимата хармония на извънземното това едва ли ще да е непостижимо. За нас, неговите битови спътници по родни и чужди земи, неговите пръснати равномерно и неравномерно по десетина държави на петте континента приятели, които го надживяхме (поне физически) остава болката – болка, колкото нелепа, толкова и налична. Омекотена от надеждата, че телесната смърт не е последна инстанция, че и смъртта може да бъде хубава, ако се превърне в ново начало, че смисълът продължава и в отвъдното, че краткосрочното ни и несъвършено земно битие има, както свято вярваше Асен Игнатов, едно-единствено оправдание: възкресението.