ЕДИНСТВО ОТ СВОБОДА И ДЪЛГ

Професор Димитър Аврамов беше  пробуден и търсещ дух, който с чувство, разум и морално безстрашие отстояваше през целия си живот истината и ценностите на голямата култура, на сътвореното у нас и по света от първомайсторите на четката и словото. У него талантът и характерът никога не бяха се разминавали. При това става дума за изключителен талант, който го превърна в една от най-ярките и значими фигури на културата ни, в явление с мащабите на съзидателната европейска духовност. И става дума за характер, за наличието на един окончателен избор, на духовен и творчески път , който, каквито и да бяха рисковете и опасностите, не бе съпътстван от никакви  компромиси. Професор Димитър Аврамов  бе една волева и устремена личност, осъзнала себе си и живота, историята и културата преди всичко като борба, непрекъсната борба за онази свобода, без която няма да ги има духовният и социалният напредък, а човешкото съществуване ще бъде нелепост и абсурд. В този смисъл животът и творчеството му бяха борба за онзи възвишен смисъл на изкуството и културата, който дори  и в условията на диктатурата, остана неповален. Това, което беше писал тогава, предизвикваше гнева на властниците.  Словото му бе пронизано от свободата на едно съзнание, което, колкото и трудно да беше, намираше начин да отрече лъжите и насилието на режима и неговата псевдокултура. Аврамов оцеля, но съдбата на много от неговите статии и студии, на монографиите и обемните му трудове твърде нелека. Някои от  текстовете му не излизаха с години, някои от книгите му не се издаваха в пълния им обем, а и днес архивът му съдържа  блестящи научни изследвания, очакващи да се появат на бял свят. Тук ще спомена само за „Летопис на едно драматично десетелие”/1994/. Знаем от самия  Аврамов  за абсурда, в който се е превърнало издаването на този негов капитален труд. Посвете на истински трагичното в един отрязък от време, когато модерните тенденции в нашата живопис правят опит да се наложат, трудът на проф. Аврамов разкрива действителната същност на тоталитарния режим. Паметни са неговите думи от краткия му предговор, написан още през 1986, думи многозначителни и достатъчно предизвикателни, за да отложат с години появата на книгата му: ”истинската духовна култура е възможна само там, където са осигурени благоприятни условия за свободно индивидуално творчество, където конюктурната съобразителност и прагматичната изгода не са убили искреността и волята да се служи честно на една благородна кауза, където добронамереността и търпимостта са удържали победа над озлобеното сектантство и фанатизма”.

            Условията за това свободно творчество ги нямаше, каквото и да говорят  днес носталгично настроените. Да прочетем отново статията на Аврамов „Коя култура да спасяваме ?” /1994/, която е своеобразна летопис на трагичните събития в културата ни, на нейния разгром. Тъкмо сред обстоятелствата на тази разгромена култура Димитър Аврамов проучваше историята на модерното западноевропейско изкуство, пишеше своите текстове за старата и новата ни живопис, допринасяше, както никой друг, да се наложи модерното, значимото, истински ценностното в изкуството, в литературата и културата ни. Всяка от монографиите му за нашите големи художници е голям принос в изкуствознанието ни. Фундаменталните му изследвания в полето на критиката и теорията на пластичните изкуства имат неостаряваща стойност. Книгата му за Шарл Бодлер, това, че той познаваше българската и европейската литература отлично и можеше да пише за автори, проблеми и развойни тенденденни с таланта, който притежаваше и като изкуствовед, му отреди достойно място и като литературен критик и историк. Проф. Аврамов  бе наистина  ярка светлина в онова безвремие, самотен, но и толкова ведър дух, който със словото и жестовете си сътворяваше духовни пътища и нови хоризонти.Основание за тези думи намирам и в неговата „Естетика на модерното изкуство”, написана още през шейсетте години на миналия век. Самото й заглавие звучеше някога като несъгласие и опълчване. Във време,  когато се отричаше западната култура, проф.Аврамов бе написал труд, който и сега си остава единствен в науката ни. В него той ни говореше за художници и явления, за художествени търсения и находки, за един модел на култура, останал завинаги в духовната история на света. Говореше ни за свободата на твореца, за  дръзновените  му и драматични  усилия, които, независимо от тяхната специфика, са пробив в царството на необходимостта и тържество на свободата. Тогавашният читател бе получил рядката възможност да разбере какво точно е модерното изкуство. И да разбере, че това, което се налагаше в страната ни като изкуство, просто не е никакво изкуство. Колко угнетяващо трябва да е било чувството на Аврамов, че културата ни е в ситуацията на ужасна стагнация, че тя е  скъсала връзката си със световната култура, че насилствено са били прекъснати  връзките й с нейните собствени  традиции. В това далечно вече време трудът на порф. Аврамов бе прозорец към света на истинските ценности и проблеми. И най-после той бе и метафора за смисъла на живота като творчество и духовно самонадмогване. Но трудът на Димитър Аврамов беше и според собственото му признание „безценна духовна компенсация”. Ето какво още ни споделя той: „Докато работех в почти пълна изолация, в благословена самота, аз се откъсвах от сивотата и посредствеността – общувах с първокласни умове, световни гении и дръзки новатори; обитавах европейското културно пространство с неговите необятни хоризонти, докосвах се до проблеми, чиято мащабност и глъбина ме плашеха, но и неудържимо привличаха; някои от тях – глобални проблеми на нашата модерна цивилизация”. През тези повече от седем години на самотен и плодотворен труд Аврамов, както ни споделя пак, се е чувствал свободен. Вникващ в „драматичните перипетии на едно духовно приключение”, каквото е модерното западноевропейско изкуство, той самият е станал едно подобно приключение. И по тази причина  неговата „Естетика на модерното изкуство” има надвременна стойност.

             Добре разбираме защо  проф. Аврамов остана до самия си край така чужд на тривиалностите, на бездуховното,  на пошлостта и привидностите в живота. Разбирах го и аз, щом разтварях книгите му, или пък когато разговаряхме у нас, у тях, в някоя  градина или в дома на нашия приятел Радой Ралин, който за известно  време  му бе предоставил една от стаите си като работно място. Атанас Далчев, с когото Аврамов дружеше,  казваше, че е много тежко, ако човек е лишен от благодатта. Димитър Аврамов беше един от благословените да я имат. Той съумя да я превъплъти в израз на човешката си и артистична съдба.

              Колко ми е мъчно, че той,  вместо да довърши започнатите си книги, трябваше да лежи години наред мъчително обездвижен. Но  и тогава  Аврамов не допусна  поражението. Крепеше го неговата  Благодат, заради която продължаваше да вярва в духа и  истините  на изкуството. Вярваше и в това, че все някога ще станем истински свободен народ. Случваше се, поразен за кой ли път от ужасите на нашата съвременност, да му говоря за отчаянието си, а той, не по-малко отвратен от ставащото,  все намираше начин да ми възрази. Защото Димитър Аврамов  знаеше, че "царството на Кесаря" не може да се окаже по-силно от царството на духа.

            За мен, пък сигурно и за много други той ще си остане най-значимият български изкуствовед, най-талантливият художествен критик, най-добрият ни познавач на българската и световна живопис. Написаното от него разкрива една изумителна култура, ерудиция, каквато малцина са притежавали. Той беше посетил много от световните музеи и галерии, можеше да говори с часове за една или друга картина, независимо дали е от Ренесанса или от столетията след него. Спомняше си дори къде точно е поставена в съответната галерия, американска или европейска, творбата на някой известен или не чак толкова познат художник. Знаеше безброй подробности за различните стилове, за техния генезис и по-нататъшно развитие, за боите от палитрата на художниците, за живота им, за гробищата, където са погребани. В личната му библиотека имаше стотици албуми с репродукции, които беше закупувал у нас и в чужбина. Самият той рисуваше добре.  И литературата можеше да чете с очите на художествения критик, на човека, който и в художествената словесност виждаше формата и баграта. Аврамов се възхищаваше на пейзажа в поезията на Кирил Христов. За стиховете му, посветени на Прага, той написа незабравими страници, излезли изпод перото едновременно на художествения и литературния критик. Ако беше осъществил докрай замисъла си, щеше да напише навярно най-оригиналната  книга за Кирил Христов. Но все нещо се случваше и той не можа да превърне в отделни книги и написаното за Далчев, и за Трифон Кунев. Ако искате да почувствате отново силата му на литератор, прочетете и книгата му “Диалог между две изкуства”. Върнете се и към написаното от него за експресионизма и за Чавдар Мутафов. А всичко това ангажираше усилията му по време, когато Мутафов беше забравен. Аврамов бе обикнал поезията на Пенчо Славейков още през ученическите си години. Знаеше повечето от творбите му наизуст. Рецитираше ми някой път и Кирил Христов, и Яворов, когото също обичаше много. Далчев му беше споделял какви ли не подробности, свързани с написването на собствените си стихотворения. Сега те ще останат завинаги в една чудесна памет, която повече няма да ни проговори. Жалко е, че времето все не му стигаше. Казвам го, защото при наличието на още време той можеше да напише  доста за някои от големите ни поети. И тъй като споменах за някои от съкровените му отношения, ще отбележа името и на големия му приятел поетът Борис Христов. Изрично ще изтъкна и онази трайна и взаимно вдъхновяваща връзка между Аврамов и Радой Ралин. Колко странно и чудесно двамата се допълваха като личности и творци, как живееха с чистия си порив към мъдростта и красотата на изкуството. Радой, затворил се в стаята си с прочутия дървен налъм, с допотопната си пишеща машина и с графиката, представяща лика на Далчев. А като се минеше през хола на апартамента, бе стаята на починалата вече майка на Радой. Дълго време Аврамов прекара там, над голямата маса, отрупана с книги, репродукции и ръкописи. Там написа толкова хубави неща. А пък щом се умореше, той тръгваше към стаята на Радой, която изведнъж се превръщаше в едно озарено от светлината пространстро, в което отекваха смехове, чуваха се мъдростите на Радой, както и богатото на толкова отсенъци слово на Димитър Аврамов. Това бе пространство на едни последни мохикани, безсребърници, чисти души, бунтуващи се духове, които отричаха света, за да го сътворяват отново и отново в проекциите на прекрасното и нравственото. А не бива да пропусна и фактът, че Аврамов бе не само голям учен, но и преподавател, който още с появата си на катедрата завладяваше аудиторията. Слушал съм негови лекции и  негови беседи, като залата всеки път беше препълнена. Притежавайки удивителна памет, той рядко или въобще не поглеждаше към текста си на катедрата. Говореше на ясен език, изреченията му бяха пронизани от ведрината и дълбочината на многостранно развития му ум, един ум, колкото на професора и ерудита, толкова и на артиста, влюбен завинаги в призванието си и в изкуството. И като лектор, и в приятелските си разговори Аврамов беше необикновено диалогичен. Той обичаше да разговаря, да предаде на другия, колкото се може повече от своята култура, от разбиранията си за проблемите, които го привличаха. След разговор с него човек се чувстваше богат и възвишен, нещо повече – истински щастлив, тъй като чувстваше чрез словото му още по-силно обаянието на въплътените в един творчески дух истина и красота.

            В текста си за творчеството на Далчев и по-точно за неговите мирогледно-естетически аспекти на едно място Димитър Аврамов казваше, че поетът “съобразява и подчинява решенията си на една надсубективна система от етични принципи”, че “за своите постъпки отговаря не просто пред себе си като някаква абсолютно автономна нравствена воля, а пред човешкия и Божия закон. П р е д    а н т и н о м и я т а: с в о б о д а   и  д ъ л г, Д а л ч е в  б е ш е  н а  с т р а н а т а   н а  д ъ л г а”. Пак там Аврамов казваше и това:”Сред непрестанно променливото, релативно и тревожно битие на съвременния свят този морал е единственият залог на човешкото спасение”. Убеден съм, че споделеното за Далчев се отнася с пълна сила и за Димитър Аврамов. Той беше на страната на дълга с книгите си, с любовта си към България и културата, с омразата си към насилието и издевателствата на тоталитарния режим. В духовното пространство на висшите и непреходни ценности, с  вдъхновен поглед към настоящето и миналото на изкуството, той не загърби нито веднъж и тревогите на своето време. Помня го и от времето, когато изнервен от заглушаванията, търсеше да намери някоя от забранените станции, за да чуе последните новини. Знам за достойнството му на свободен и неподкупен човек, проявено и когато го бяха извикали на разпит в края на 80-те години. Знам, че още като младеж в родния му град  Бургас е бил на страната на опозицията, четейки всеки ден нейната преса. Така Димитър Аврамов бе винаги на страната на дълга, но същевременно той  беше и единство от свобода и дълг . Защото имаше силата на своя разум, защото целият беше възвишеност. Но тази възвишеност, този дълг, доброта и любов, с които пулсираше сърцето му, черпеха енергията си и от любовта на онези, които много го обичаха. И между тях съм просто задължен да спомена  за жена му Мария, с която двамата преминаха през радостите и изпитанията на общия си живот, за Мария, която му отдаде  душата си, за бъде и онзи ангел, който през годините на физическите му страдания бдеше всеотдайно над него. Споменът за проф. Димитър Аврамов ще ни дава много през идващото време и дано съдбата ни, без да е била така целеустремена и героична, каквато бе неговата, поне с малко да напомня  за неговата съпротива  срещу пораженията.

            Каквото и да кажем за Аврамов днес, то няма да бъде достатъчно. Но споделеното от нас ще означава, че няма да го забравим. И другите, които ще дойдат след нас, не биха могли да го забравят. Защото моралът и културата са памет и задължение, почит към значимото, ориентир към бъдещето, основа, на която осмисляме участта си на хора и народ. Защото Аврамов беше морал и култура, действителна значимост, основа, която неизменно ще вдъхновява основанията за духовен живот и творчество. Той, както писа в „Коя култура да спасяваме?”, презираше времето, през което мина по-голямата част от живота му. Това време бе оставило него и другите като него „без младост”, накара го да се дави „сред океан от абсурди”. Жестоко е да се признае, но в твърде много отношения сегашното ни време, макар и по друг начин, е пак един „океан от абсурди”. Очевидно кризата, която преживява обществото ни, ще продължи още дълго. Поне дотогава, докато не се появат в социалното и духовното пространство повече личности като Димитър Аврамов. И тук имам предвид най-вече категоричните жестове на човешкото му и гражданско поведение, включително и това, което написа в „Коя култура да спасяваме?” – една изключителна по рода си статия, реквием за убитата култура през времето на деспотизма и своеобразен призив да не се отстъпва пред мимикриите и насилията на уж преобразените сега убийци и техните наследници. Да, проф. Аврамов няма да бъде забравен. Но дългът ни към него предполага да бъдем колкото се може повече като него – непримири, безкомпромисни, с ясното съзнание за духа и културата, които трябва да възродим. В противен случай  ще си останем негови длъжници. И още много дълго участта на страната ни ще бъде повече от незавидна. Тоест самолетът на надеждата, за който писа Борис Христов  в стихотворението си „Самолетът закъснява”, пак ще е кацнал на друго летище...