Едвин СугаревПомежду
на Жоро и Биляна
Само чирепи, приятели,
в тевтерчето със кожената връв,
което тъй многозначително ми подарихте
за N-тия ми рожден ден.
Само чирепи, само откъсляци,
само паузи между вдишване и издишване,
само стихването помежду два удара
на гонга, с който Бог известява
и нашето идване,
и нашето тръгване.
Но и в мълчанието гонгът продължава,
но и в това „помежду” все пак –
все пак ние още продължаваме
да трептим.
Залез над камен бряг
На Тея
Имаше залез,
хубав залез,
над това още пусто село,
край това още пусто шосе.
Помислих си дали да не му се полюбувам –
трябваше само мъничко да повървя
и да седна в края на гората –
където никаква стреха
не запречва погледа,
където бог е любов,
където дишаш небе.
Домързя ме, казах си:
виждал съм толкова залези.
Малкият принц ми обърна гръб
и отлетя от сърцето ми –
да си търси друга планета.
Кратко описание на някои нещица върху плоската скала
Малко охлювче
във вдлъбнатината на стария камък
тъй продължително дълбан от морските вълни;
една муха,
която досажда в ъгъла;
пролазила паяжина;
коса светлина.
*
Снимаме и снимаме
и искаме да отнесем
със себе си пейзажите.
Като следа от нокът е
приключението на мига
върху фотографската плака.
От нокътя на някой
който тук напразно
се е опитвал да се задържи.
*
С вкуса на утрото е
тази хладна
и още неузряла джанка.
*
Разчиствам себе си
както косачът коси
занемарена ливада.
Слепота
Всеки ден се случват чудеса.
Само че очите ни са слепи:
виждат миналото,
бъдното бълнуват
и чудесно сбъднатият свят
все така
остава безпризорен.
Не само
Не само кукането на кукувицата,
но и ромолът на водопада,
но и плисъкът на вълните,
но и глухият пясъчен шепот,
но и въздишката на глухарчето,
но и мълчанието на камъка,
но и детското бръщолевене –
всичко,
всичко ни прокобява.
*
Това небе,
това море,
кой може да ги разкаже?
Разказвам единствено себе си
и думите се забравят.
*
Когато се събудя, хоризонтът
внезапно ще е станал по-голям
и ще бележи границата, на която
съзнанието с нищото се слива.
Всичко ще е както е било
Ще бъдат подир мен
маковете все така красиви,
и все така нашепваща вълната,
и все тъй благославящ
полетът на чайката.
И всичко ще е както е било,
и само преводачите на Бога
ще са намалели със един.
*
Гласове от мъглата,
гласове без тела
в зимната утрин.
Другият слух
Тялото впрочем също има уши,
чувствителни като на хищник.
Понякога долавям как го вика
стаената в тревите
тишина.
Неравностойност
И камъкът помни –
но паметта му
е с други мащаби
и измерения.
По-добре иди да поговориш с песъчинката.
*
Тънки облаци.
Няколко птици висят
по небесните мъгли.
*
Небето се свъсва.
Чайките с крясък летят
над морето стъмено.
За своите пухчета
се тревожи глухарчето.
*
Остана още мъничко от думите.
Още мъничко ланска шума,
която ветровете ще отвяват.
*
„Когато се улови смисълът,
думите се забравят” –
бе казал Джуандзъ.
А пък когато няма изобщо смисъл –
остават думите,
остават.
*
Помниш ли грамофончетата?
Пускахме им конци
и те се изкатерваха пред верандата,
ставаха гъсти и сенчести
с големите си сърцевидни листа.
Вече можехме да се крием в тях
и понякога наистина се криехме.
Криехме се
и се заслушвахме в музиката
на грамофонните им
фунии.
*
Страхотно хубаво момиче премина
по уличката отсреща.
Няма да го срещна никога вече
в този живот.
Другаде, не тук
Толкова различни надежди,
толкова различни очаквания
са се напластили в тази къща,
толкова скъпи предмети забравени,
толкова ухания на отминали жени
между овехтелите чаршафи,
че за мен просто не остава място
и ще трябва да умирам
някъде другаде.
*
Чаша джин в уморената вечер,
изтракването на леда
по стените на чашата.
Би трябвало да ми стане по-леко.
Казах: би трябвало само.
*
Вечерта е бавна като блус –
вмъква се във вените,
в сърцето ти
пулсира.
Отщява ти се всичко:
само да седиш,
за да й се наслаждаваш.
*
Стихотворението е скакалец –
остави го да си скача по ливадата,
да си гризе листа,
да шава със израстъци.
Опитай се да се зарадваш
на някой негов скок.
Опитай се да се научиш да забравяш
мрежата за пеперуди у дома.
*
Времето за живеене свърши,
почва времето за умиране.
А може би времето изобщо го няма,
щом всички викат:
няма време,
няма време.
*
Родиха се,
почукаха учтиво,
влязоха.
Огледаха се,
не видяха никой
и си тръгнаха.
Неща за разгадаване
Тайните рисунки на лишея
по белезникавия камък.
Тайнописите на дървояда –
отшелник под дървесната кора.
Най-вече:
мимолетните дипли на езерната вода,
набраздена от вятъра.
*
Ставам стар
и усещам това ставане
много релефно.
Малко спя,
много мечтая –
и все за неща,
които няма да се случат.
Мечтите ми се отделят от мен,
поглеждат ме отстрани.
И съжаляват.
*
Научих се да бъде сам,
но другите не се научиха
да понасят самотата ми.
Все идват при мен,
побутват ме с пръст
и дълго, много дълго ми говорят,
преди да си заминат, неразбиращо
повдигайки рамене.
*
Изяж си миналото –
като кифла
на закуска.
Изпий си бъдещето –
като вино
на вечеря.
*
Може би това е последното ми лято –
си казва той,
приседнал на скалистия бряг.
Може би.
Но животът тъй трудно напуска
вкоравената своя,
непрозирна черупка.
*
Все чаках някакви жени на този бряг,
сега само една очаквам.
Очаквам я без притеснения
и със сдържана страст.
Сигурен съм, че ще дойде някой ден
и ще ме отведе през хоризонта.
*
Смъртта е щастливият край
на дълъг и скучен филм,
в който героите тъй и не разбират,
че някой ги чува и вижда,
че някой ги снима и режисира сцените,
че някой е написал сценария,
че някой е измислил декорите и костюмите
и че някой къса билетчетата, с които
анонимните зрители влизат
в огромния
киносалон.
*
Все тези неизписани бележници,
тези празни листа, от които
ненаписаните стихове гледат укорително
и мълчаливо страдат.
*
Когато всички слезем под тревите,
синевата ще остане подир нас.
*
Тъй разнищено,
че почти невидимо –
малко облаче в небето.
*
Послушай:
тишина струи
от процепите на шума.
*
Човекът:
свързващо звено
между животното и Бога.
За да се слеят те –
във него
катастрофически се сблъскват.
*
Светлината носи обли форми и облича
крайбрежни камъни и капчици роса,
но ненавижда
геометрията на бетонените ръбове:
и все се плъзва от едната им страна
и по някоя уличка
се оттича.
Дом
на Борис
Старата черница в ъгъла на двора.
Тук беше къщичката на сина ми:
две дъски между клоните
и по цял ден сгушен
помежду птици и листа.
Кората вече няма да забрави
досега със детските пети,
и докато е живо дървото, все ще насновава
своите дървесни кръгове над паметта за времето, когато
било е дом.
*
Привечер е времето,
в което светлината придобива обем
и бавно набъбват дърветата, храстите, пътят –
сякаш пиявици по щедрата плът на земята
или пък нещата в някакво чудовищно усилие напрягат
мускули и бдят,
преди да дойде мракът.
*
Две пеперуди танцуват
над изсъхналата трева,
над септември,
който в ъгъла на ливадата
точи своя сърп в очакване да доизтанцуват своя танц
и да приключат свойта гоненица,
за да дойде след това и с мъдра нежност
душите им да вземе, да ги отлети
право в нищото, което им е дом.
*
Две кукувици се надпяват
и са сторили облог за душата ми:
която я спечели, ще я превърне в яйце
и в някое чуждо гнездо
ще я остави.
Отлитане
На Мери
Искам да те отлетя оттук,
да те превърна във вечна бродница –
стига вече си броила кукичките,
с които някакви си пигмеи
прикрепят тялото ти към земята
и те карат да дириш из паметта си
лъх от полет и
кост от гвоздей.
/Гвоздеите впрочем отдавна изгниха:
за тях питай белезите
по своите длани./
*
Оглеждам се.
След мен по тръните на времето
разни самоличности висят.
*
Сигурен съм:
тази крайбрежна скала е била вълна.
И някой ден пак ще бъде.
*
Витло от щъркели.
От дъното на тяхната фуния
се сипе като мливо
есента.
Мост
Тук гледах, дишах, наслаждавах се на чайките,
тук плувах нощем, пих, тук любих толкова момичета,
тук каменните плажове и тъй категоричните скали ме омагьосваха,
тъй както те ме омагьосват и сега –
и този бряг е мост, той е единственото крехко свързване
с онзи там
напълно непознатият,
с онзи,
който бях преди
двадесет и няколко години.
*
Прибоят е бялата смърт на вълните.
Прибоят е бяла,
неизписана книга –
страница след страница я разлиства морето.
А може би изобщо не е ненаписана?
Може би просто не умеем да четем
написаното с бяло върху бяло.
*
Суха тревица –
непокорен перчем,
щръкнал в процепа на тежката крайбрежна канара.
И точно там един щурец
се надпява с морето.
*
Свети червеният път –
като рана.
И изтича
кръвта на скалите.
Долу морето
напява разпенено
предизвестената смърт на лятото.
Не умея
На Мери, с обич
Не се сърди: аз не умея да се грижа
нито за другите,
нито за себе си.
Грижа се единствено за гледки и за усети
и спастрям топлината си:
да ги обгърна с думи.
*
Толкова е красив брегът,
че няма как да не е въображаем.
„Оскъден си, беден си!” - едно раче натяква,
пощипвайки ме по глезена
точно в този миг.
*
Камъкът и Сизиф
ще се преродят
в корен.
*
Движението е изпълнено с покой.
Покоят винаги отваря
пространства за движение.
Ние се движим, додето стоим –
и стоим,
додето се движим.
*
Защо ли винаги когато видя как
танцува светлината във водите неспокойни,
си казвам, че има надежда
и за нашия свят.
Мрежа
Дъното
в мрежа от светлини.
Рибите
сякаш че с тази мрежа са впримчени
в свободата си и танцуват
през светлинните,
трепкащи фибри.
Думите
се забравят.
Това е всъщност мрежата на смисъла,
но после и той се забравя,
за да остане само
светлината –
сама на себе си смисъл.
*
Една пчела бръмчи край мене, разтревожена
за каменната гънка, за божурите и маковете,
за чайките и за вълните,
и за вятъра.
Махай се, махай се –
бръмчи край мен пчелата –
ти не си от този свят.
*
Няма никаква преднамереност
в плавния полет на чайката.
Тя не лети целеустремено.
Тя просто се рее.
Може да зърне риба.
Може и да не зърне.
И вие се, бавно се вие чайката
помежду синьо и синьо.
*
Излежавам се върху топлия камък,
дишам въздуха, слушам вълните,
и съм оставил събитията
да се случват някъде другаде.
*
Облак, от чайки насечен.
Какъв покров си ми дал само,
Господи!
*
Гъстата смокиня затуля вход
на пещера, в която никой не е стъпвал.
Увиснали по свода й, прилепите бдят:
на мълчанието пазители.
Този каменен одър е издълбан
за отшелник отпреди двайсет столетия.
Навън е същата синева.
И тишината вътре е същата.
Избор
И книгите са само стъпала
с които към безмълвието
слизам
*
Светим
като свещи
в шепите на мрака
*
Време е да се вкакавидявям.
Време е да се повия с нишките на преживяното
и да се превърна
в нещо друго.
*
Всички подготовки са излишни
за този
дето скача в пропастта.
*
Отеква миналото,
бъдното отеква,
а помежду им аз,
вибрирайки,
живея.
.
Мъгла и сняг:
завеси, зад които
подготвя празнотата
своя танц.
*
Утре няма да е днес.
Но днес със сигурност
ще бъде
вчера.
*
Гледай, гледай:
капка кръв от изгрева,
калинка на смокиновия лист.
*
През живота с протрити обувки –
от прага протрит до протрития праг:
колко пъти оттук съм минавал?
Дънни светлини
Хипнозата да наблюдаваш този танц от светлини
върху морското дъно.
Хипнозата да виждаш всеки миг
как се сменят светлина и сянка,
светлина и сянка,
тъй както всъщност е и в нашия живот –
в нашето обречено живеене между
светлината и сянката.
И водорасли веят с ветрилата на забравата
и рачето в черупката на охлюва
изтиква времето в един обратен винт.
Извличането
Ръбът между земята и морето,
наречен бряг,
е всъщност рана, процеп е
помежду тукашното и отвъдното.
В приводните каверни спи смъртта,
оттам се слиза в царството на Хадес.
През този вход проникнал е Орфей
и в него е загубил Евридика –
завръщайки се вече, пред самия изход. Ние
също се опитвахме, през хлъзгавите процепи
се вмиквахме отчаяно, през тесни
подводни лабиринти плувахме – не знаейки
дали на въздух ще излязат или сляпо
ще се заклещим в тази сключена,
назъбена от миди паст. Да, ние също
се спускахме към Хадес в търсене на себе си.
Но не успяхме. Не измолихме
от малките приводни богове
да се постигнем, да сме цели и
да се завърне нашата невинност.
Когато се завръщахме, по дъното
сянката единствена ни следваше.
*
Сизифе,
камъкът е вече непосилен.
Нима след толкова усилия не си разбрал, че
сам себе си търкаляше нагоре?
Смъртта на авлигата
На Петьо
Удари се в зида и падна мъртва
една подгонена от изгрева авлига.
Небето плачеше, надвесено отгоре
и вееше се сивата му шатра,
и изпълзя изпод чимшира мракът
и крадешком се плъзна под перцата –
да натежава като черен бисер
в сърцето й – разполовено като мида.
И утрото остана невъзпято,
и неопяти бяха времената,
които все текат, все отминават,
а ние все по бреговете им оставаме,
подобно куп от мъртви водорасли
от прежаднелите оси на изгрева облитани,
забодени с топлийките на смаяните погледи,
надвесени над мъртвата авлига.
Гроздовете
На Шери
И все по-жадна е земята:
тя пие,
пие,
пие,
пие.
Пияни от смъртта си, падаме –
зърна в огромните й линове –
и под петите на небето
се скашкваме на кал и тиня –
да може Бог да ни извайва
по образи и по подобия.
Кръпка
Вървах към хоризонта –
дълго, твърде дълго.
Вървях,
додето синята ми риза стана
върху небето кръпка.
Върху небето кръпка,
зашита най-нехайно
с игла от кост, с артерии и вени
а тялото обезкостено – суха люспа –
реши да продължи,
от вятъра подмятано.
Нечуто
На Стефан
Седим си със сина ми и мълчим –
той ровичка в компютъра,
аз пиша стихове,
додето топче за пинг-понг подскача
нечуто
помежду нас.
Стъпала
Виждал ли си
тези стари плевни в Лещен:
гола стена,
а от нея издадени камъни
косо наредени
по възходяща линия?
Те са стъпала, по които някога са се качвали,
с куп сено на огромната дървена вила.
Било е по времето,
когато млякото е дъхтяло
на женски скут –
и не е трепвала ръката, додето е разчупвала
хляба за вечеря,
след молитвата.
Подкова
Разядена,
едва-едва забележима даже,
подкова върху портата на къщата.
Къщата – под прага змийски скелет.
Къщата – със прилепи под покрива.
Къщата – която е издишала:
разядена от времето,
от храстите изгризана.
*
Стихват разговорите привечер.
Всеки се прибира в одаята си.
Вън остават
единствено птиците –
да се надпяват с тишината.
Продълбаване
Сто пъти прекоси двора,
ни веднъж не преви криле
лястовицата-богородица.
Всяко пиле е Божие чадо,
всяко пиле дълбае в небото
път за въздуха, който ще вдишаме,
път за въздуха, който издишахме,
път за самите нас най-накрая –
щом бъдем готови
дъха си да следваме.
Дърварите
Небето е уморено –
много е уморено.
Полегнало е върху дърветата,
а те дори не привеждат вейки,
възправени го подпират –
колони в античен храм.
Някой ден ще пристигнат дърварите
и дърветата ще отсекат
и небето ще падне отгоре –
право върху главите им.
Не напразно
И не напразно съм –
защото тук
нищо никога не е било напразно.
Не е напразен вятърът в дърветата,
листото слитнало към есенната кал,
мушицата, кръжаща над чашата ми с вино
и песъчинката, с която днешния ми ден
се срива в онова отвъд, отдето няма връщане –
поне додето се събуди Бог и преобърнечасовникът си пясъчен. И аз
с тих шепот наобратно тогава ще тека –
от тежестта на всичкото отминало свлободен,
от бремето на паметта освободен.
Репеят
Пожълтяло и проядено листо
на някакъв опърпан репей, никнещ
до колелото спихнато на стария фургон,
което вече никога по никакви пътеки
не ще се затъркаля. Аз седя
като фургон с изгнили гуми, изоставен,
с олющена боя. Между дъските
осите зидат своите леговища фасетни,
под него котета се въдят, само репеят
люлян от вятъра, помахва за довиждане
на мен и този смахнат, кратък свят.
Помежду
И никога не ще измерим себе си,
додето се измерваме с неща,
които знаци са и сенки, не убежища,
и има някаква измислена черта
помежду мен и онзи камък там, а също тъй
помежду мен и Бога,
помежду мене и небето,
помежду мене и вселената,
помежду мене и отвъдното,
помежду мене и смъртта.
Голямото чезнене
Ще трябва да се свием в сянката,
ще трябва да се скрием.
Опасно ни разрежда светлината,
прониква в нас и ставаме прозрачни,
и ставаме едно със другите неща –
къде тогава бедният ни аз ще се спаси,
какво ще стане с нашта идентичност?
Те ще се срутят, ще изчезнат, ще се изличат –
както вълната срутва пясъчните замъци,
строени от невръстните деца –
и след това остава само пясъкът,
убийствено неразчленим и всъщност мамещ ни
по неговата вездесъщост да пристъпим.
И заличавайки – изчезва и вълната.
Остават само океанът и брегът.
По въпроса за прераждането
Известно е, че всички ще умрем.
Смъртта ще ни направи малки
и неведоми.
След време ще пораснем –
и ще съблечем
смъртта си – като отесняла дрешка.
С лице като капак на прозорец
Не са лакирани, откакто се поставени
капаците върху прозорците
на старото бунгало.
Някакъм плъх е проял едното крило.
Лакът е съвсем олющен, а дървото
е посивяло – както моето лице,
което също никога не е било лакирано,
поне откакто Бог го е поставил.
Престъргване на времето
Дните ми са вече изпилени
като решетки на затворнишка килия,
които някой подивял за свобода затворник
от години вече стърже,
стърже,
стърже,
стърже с погледа си грапав
и със сърцето си нащърбено.
Гадаене
Вземаш листа от акация
и започваш да късаш листенцата.
Ин-ян, живот-смърт, да-не,
наближава краят на броенето.
Погледни нагоре
Тъй взрян във себе си и тъй хипнотизиран
от „искам”, „аз”, „какви са тия другите”.
Ти, дето сляп по пътя си вървиш,
поспри за миг и погледни нагоре –
небето може би
не е над тебе вече.
Хубавите неща
Една изсъхнала четирилистна детелина
в стария молитвеник,
намерен на тавана.
Хубаво е да се довериш на Бог, но
и случайното щастие
също е хубаво.
Косачът
В мен расте трева,
расте трева,
навсякъде из мен расте трева.
Ветрове я решат, приютява
привечер светулки, влюбени се любят
в потайните й пазви, а някъде далеч
един косач,
облегнат на косата си,
почива.
Йероглифи
Докато животът изплитнява,
линиите на дланта ми
се вдълбават –
сякаш на пропуснатото
йероглифите.
Другите сезони
Лятото преваля.
Шушулките на акацията
покафявяват. Търкулнат е
големият мелничен камък
над мливото на годината.
Мелничарят изтупва старите,
ланшни брашняни чували,
а пък нощвите отглеждат
новите плъхове на смъртта.
Изглежда тъй, като че ще се повтори –
както винаги си е било,
ала и животът ни си има
своите годишни времена.
*
Черупките на мидите са свити.
Устни са, които ни отказват
светлината на своя бисер.
Състрадание
Жега е.
Наливам чаша джин
в прохладата на сенчестия орех
и състрадателно гледам онези,
другите,
които подир себе си
в жегата търчат.
Възкачване
Слъчев лъч криволичи
помежду клоните
и белязва листата
с разни отенъци на зеленото.
Гледам как едно бубулече пропъпля
от светлото
към все по-светлото зелено –
и после продължава по лъча.
*
Пеят край брега цикадите –
тъй мощно,
че не успява да ги надвика
даже тътенът на морските вълни.
Разграничение
Блажен съм –
сготвих каквото дал Бог
и сега се припичам на слънце
и си почивам.
В живота се живеят простите неща.
Другите –
само се помнят.
Припомняне
Върна се тази позната болка
от старата ми,
зарастнала рана.
Сигурно
за да ми припомни,
че още съм жив.
Микрофотография
Погледнат отдалеч, светът
е минаги еднакъв.
Погледнати отблизо, нещата
са просто неизчерпаеми.
Най-верният воайор
Помниш ли как правихме любов
посред бял ден на скалите,
край морето.
После се разбра: един приятел дошъл,
погледал ни тихичко
и си отишъл.
Бог не се отказа: окото му ни гледаше
през цялото време,
огнено,
отгоре.
И нито обвиняваше, нито приемаше
просто бе най-верният ни воайор.
Нашите обиталища
Живяхме помежду. От процепа
направихме си обиталище.
После се оказа, че сме обитавали
пространствата помежду себе си и себе си.
Кое как ни крепи
Плувах навътре.
Много навътре.
Така, че да мога да видя откъм морето
целия Каменен бряг.
И тогава разбрах:
земята ни крепи като опора.
Кара ни да се чувстваме сигурни.
Търпи ни
докато пъплим като въшки
по косматата й
мъжка гръд.
Потапянето във водата е като навлизане във вулвата
от която някога сме излезли.
И меко не крепи водата, нежно,
обгръща ни като ласка,
поглъща ни като вагина.
И не е сигурно
нищо тук.
Другият език
Клокоченето на вълните в приводните каверни
напомня на въздишка или стон,
с които някоя отминала душа
се жалва по неосъщественото.
Бихме могли да си представим,
че това е предсмъртния стон на вълната,
упокоена в брега.
Ала вълните имат друг език
и в него интонациите са различни –
да не говорим, че изобщо няма
понятия за скръб и жал.
Крепеж
Танцуват дънни светлини.
Преплетени – рибарска мрежа.
Закрепя с нея
Господ Бог
повърхностите свои.
*
Трите стихии винаги са тук:
вятърът, водата и скалата.
Също и четвъртата – но скрита,
защото обитава всички тях.
Хроника
Какво ли би писал някой хронист,
ако трябваше животът тук, на Каменния бряг,
прилежно да описва – ден след ден?
Например:
днес една чайка хвана водна змия,
но в последния миг я изпусна.
Или:
Морето довлече дървен сандък,
използваме го за маса.
Или:
Гаджето ми най-сетне довтаса
и цял ден се чукахме
върху плоския камък,
а стоновете й звучаха като ехо от вълните
които се разбиваха в пещерата под нас.
Или:
Вятърът стихна, морето е гладко,
животът е хубав.
Или:
Кой ден сме днес? Кой век? Коя епоха?
Кой идиот е измислил,
че било съществувало времето?
Съдба
И никога не ще се примирим
нито със себе си,
нито с другото –
както вълната не се примирява
с категоричността на брега.