Учтивостта на незрящите

Това стихотворение ни бе изпратено като своеобразен отговор на есето на Любомир Канов "Възхвала на сетивата". Преводачът поиска да остане анонимен - и да бъде представен с никнейм SCHWEPPES BITTER LEMON. 

Поетът чете стихове на незрящите.

Не мислеше, че е така трудно.

Гласът му трепери.

Ръцете му се тресат.

Той чуства, че тук всяка фраза

е подложена на тест в тъмнината.

Трябва да се справи сама,

без светлина и без цветове.

 Едно опасно приключение,

за звездите в неговите стихове,

за зората и дъгата, за облаците и неона, за луната,

за рибите, така сребристи под водата,

за ясреба, така спокоен високо във небето.

Той чете – тъй като е твърде късно да спре –

за момчето със жълтото яке в ливадата,

за червените покриви, преброени в долината,

за възбудените номера по фланелките на играчите

за непознатата гола, до притворената врата.  

Той би искал да замълчи – но вече е невъзможно –

за всичките светии от катедралния свод,

за ръката за "сбогом" от прозореца на влака,

за лещата на микроскопа, за блясъка на пръстена,

за екраните, за огледалата, за албума със снимки.

Но голяма е учтивостта на незрящите,

голямо е разбирането и благородството

те слушат, усмихват се и ръкопляскат.

Един от тях даже се приближава

с книгата отворена на обратно,

искайки автограф, който никога не ще види.