Стихове

Васил Славов

 

Xиената

 

                                                                                 

     Малко накриво влезе в дома си. Олюля се, залитна встрани.

До хиената, дето се давеше, седна.  Не я и погледна дори.

    

               А тя, кучката жилава, довършваше блюдото. Хръкна и клекна в нозете му.

За милувка любовна подложи гърбина,  покрита с грапава четина.

 

И днес дълбоко се бяха впивали зъбите,  като риба бе скачал гръклянът.

Сега, преди изгрева, тя проточи езика и лизна на дошлия коляното.

 

      Но той не посегна, извърнат към тъмното, не можеше да я гледа петнистата –

провесила задница, с жълто в окото, с корем като виме увиснал.

 

      Още му вършеше работа, чистеше мършата, тук-там и на живо налиташе.

Тогава той сваляше бързо колана и с токата в главата я шибаше.

 

Така си живееха сред добитък и тръни Джим Бимът, той и хиената

в ъгъла, дето саваната пушеше  и където гореше вселената.

 

      Намерил я беше кутре полуживо в стърнищата, с кърлеж покрита,

      погледнал бе пушката, бе плюнал с досада и хвърлил животното в джипа.

 

      Бързо набъбна тя, лакомо гълташе. Грозна и предана на прага го чакаше.

      А той все по-бързо Джим Бима довършваше и по-тежко краката си влачеше.

 

      Така падаха дните, посечени бързо  от тежкия мъжки запой. . .

      И само понякога, отвъд планините долиташе призрачен вой.

 

И сега, преди изгрев, плъзна канонът на десетки диви гърла,

разкъсал на маранята синъото було,господар на деня и нощта.

 

И хиената трепна, в грозното тяло нещо се сви и избухна,

сля се с високото, тягостно виене... И животното страшно препусна.

 

Губеше сили, устремена към края си. Хъркаща, превила гърба,

тя премина полето от жега напукано и нагази в часа на лова.

 

      И нокът след нокът, с корема увиснал,  под ниски до падане, саванни  звезди

      хиената бягаше с жълто в окото  към острите зъби на свойте сестри.

 

 

 

                                                             Мъже

 

   

      Какво бесувам още по листа,

каква ли лудост трябва да гася

 

и пред кого да се доказвам

и хилавите си куплети да показвам—

 

да крия с думи слабостта си,

когато мисълта ми се навъси

 

и да муча за летаргично време,

докато силата изпуска здравото си стреме.

 

Живях достатъчно и тук и там

и зная всеки има своя тъмен храм,

 

където демоните никога не спят

и на съмненията бестиите кръжат.

 

Но знам, че има също светлина,

дълбока радост в дребните неща

 

и светостта на лудо лумнали полета

и верността пред кръста и завета.

 

Захвърлям кречеталото и спирам да дрънча

защото в пости влиза мисълта

 

и  трябват сила, лудост, студ

ако очакваш слогът ти да бъде чут.

 

И време е преди духът да се сведе

да дам дължимото на силните мъже,

 

защото блъска грохотът на страшните редици

на мълчаливи сенки мъченици,

 

последвали зова на трънния си път

без от земята своя да се отрекат.

 

Блестящо воинство, дето времето запрати

на Вечността из крепните палати

 

и хвърли върху гробовете груба пръст

и вдигна скромен православен кръст.

 

Кръвта на тези хора в мойта кръв тече,

от мен се плиска в моето дете

 

и чувам от далекото предсмъртния им стон

под дивата тръба на Йерихон.

 

И днес, косата ми когато побелява,

си мисля всичко друго пепел е и плява

 

и време е на този свят поне веднъж

мъжът да каже истината като мъж.

 

Поклон на тези преди мен,

които следваха Закона ни свещен

 

и  кръстиха с кръвта си колебливото ми  племе

и му помогнаха да се запази и да се възземе.

 

А някога, когато тръгна към земята,

ще спра до корените силни на тревата

 

ще си изтърся дрешката, най-тъмното ще ме пребори,

капакът горе светлината ще затвори

 

и това ще кажа само в мрака гъст

ако в устата още нямам пръст—

 

Не стигна земният ми път да бъда като тях.

Опитах се, бях слаб и не успях.