В чест на празника ”

Васил Славов

В чест на празника ”

На Ванцети, понеже си спомня

И днес той точи мисълта си на завистта в бръснарския колан,

ще гръмне в него, ще прелее – домът на мразения по-голям.

Красавицата на съседа – антилопа; не може да яде, да спи,

ще дойде време всички ще ги резне – човекът с бичите очи.

Все бърза, с лактите напира, върти пергелът кръговете на потта,

като животно с ноздрите надушва, но силата му вече изтъня.

И мери три пъти преди да каже, усмихва се на чуждия дори,

ала преди да легне в злъч се дави – човекът с бичите очи.

Синът му фрасна зъл вратата, момичето продава плът,

жена му чака го юмрука, а пък юмруците свистят.

Гладува сам – чакал озъбен – и скритото брои, брои. . .

Но в сънищата вдига кървав жезъл – човекът с бичите очи.

Предал е всички. Няма куче да помни прага му с добро,

пък той и сян ката си псува и бърчи ниското чело.

И зад оплюти от мухи пердета, той дебне, осторожно бди:

преследва думи, търси жертви – човекът с бичите очи.

И в джибрите след залеза се крие, люлее се гласът му там

и в огледалото на себе си се зъби, останал като камък сам.

Как иска пак с повдигането на ревера до гроба да ги въдвори,

ех , как се смееше тогава – човекът с бичите очи.

А в края си просъска глухо как мамка им на всички тях

и как да можел да ги стрие в говежда тор и мръсна прах.

Но не довърши, вятър бризна, живота му в дланта си стри

и в дива мъст захлупаха се тежко две черни бичешки очи.