Стихове

Васил Славов

Храм

 

С червено в окото слънцето реже. Змията с качулката под камъка скрита.

Свещникът само на кактуса пуши: бодила да вдигне – драсва кибрита.

 

 Всичкото свито – търси водата.  Вятърът писка, в скалите вкован.

 Птица запалена  губи  небето и пада в праха пред белия храм.

 

 Храмът  варосан, гасен преди време. Капакът му златен в зноя стърчи.

  В стомаха му кух – амвон и пътека. Стопанинът в сянка, с бодливи очи.

 

Чака стопанинът срещата с паството, дирижира ръката, блъска се в кръста,

 ирисът диво руква нагоре и белтъкът обърнат по тавана се пръска.

 

  Пее стопанинът, армадило приглася. Метроном кататонен ритъма мери.

  Верните тук са окръглени и потни, докоснали плахо кованите двери

 

  Посреща ги той, гласът му замахва – до дъно, до край греха ще накаже;

  познали тогава на Бога словата, ще станат овчиците Среднощните Стражи.

 

  Хвърля стопанинът сухи думи на кладата: алена тога пламъкът слага,

  кучите зъби  върха си показват и примките вече възлите стягат.                                                                

 

  Змията нахлузва качулката тежка и съска в небето – небето изпраща,

   а в храма за сеч вие тръбата и тризъбец пълзи нагоре под плаща.

 

  Трансът бълнува, изпуска си дирята.Загубено паството за Отвъдно крещи

  А в Отвъдното Богът рита парцалка, махва с презрение и запушва уши.

 

 

 

 

                               Дете

 

 

 

 

Почина малкото преди да полети

и в тиха сянка то се прероди.

 

В сумрака свиваше се в детската си стая

и тръгваше с лъчите сутрин да играе.

 

Под тънкото му тяло калинка да се скрие,

кайсията го чака с нектар да го опие,

 

а след човека рядко, ако човекът мине,

подтичва дълго лете и тропка кротко зиме.

 

И изворът му чист е  –  искряща светлина:

в следобеда се крие, разтваря се в нощта

 

и цялото е въздух и щрих неуловим,

на слънцето другарче и на луната син.

 

Обича да се гуши до облаче едно,

дъждът го учи с пръски на божие четмо,

 

водата му нашепва и тича зад ухото,

а вятърът му гали душицата, палтото.

 

Земята му се радва, цветът го приласкава,

показва му как тихо плодът за сън узрява.

 

Но тъжно му е. Плаче. С невидими сълзи.

И иска то отново дете да се роди.

 

        

                                             Китове

 

                                                                                          

Изригва в светла бистрост огромното му тяло,

към слънцето запраща катранения щит,

фонтанът на дъха му небето преорава

и океанът зейва – разкъсан и пробит.

 

А тя игриво плава из рукналите пръски,

свенливо си играе в копринени вълни,

опашката й  – брошка, пречупва светлината,

и на зова с тръбата любовничко мучи..

 

И той, опънал арфа, звъни до хоризонта

и хвърля се нагоре в безумната си мощ,

от дъното, където окото му бе спряло

и дето всичко бе самотност, път и нощ.

 

Вулканът му избухнал, докосва й недрата,

инстинктът й нашепва, че срещата е тук,

и с булчинската рокля от пяна и от вятър

полита тя към него надала нежен звук.

 

И в светлото пространство като красиви птици,

осмислят се за миг,  докоснали криле  –

око в окото спира,  вселената изтръпва

и  в скока си единствен ще се познаят те.

 

А после взрив и тътен. И ложето им брачно

изтърси си платното и с вятър натежа 

и китката сама понесе рождеството,

а кита с лоба тежък пропадна към смъртта.

 

 

                                                       Минзухари

 

 

 

На минзухарите в лилавата постеля лежеше светла като пролетта.

До нея дишаше лисиче – клъбце – помръдващо едва.

 

Подуши го и трепна леко, притихнала под чистото небе  –

опъна лапата и близна все още крехкото телце.

 

Лисичето катурна се, измърка, на топло в козината й се скри,

а тя към слънцето премигна и сви в просъница очи.

 

Но някъде пропука клечка, без вятър папратът се разлюля;

ухото скочи, връх наостри,  и майката с оголен зъб замря.

 

От ниското, сега съвсем наблизо, усети дразнещ, тежък дъх –

изправена, с муцуната побутна лисичето си под листа и мъх.

 

И стрелна се – светкавица червена – далеко от детето си сега,

все по-високо хвърляше опашка, нагоре, дето бе снега.

 

А слънцето се вдигна като мерник, просветна, с болка я проби

и от високото, безшумно, се спусна тя през острите бодли.

 

Зад нея дирята бе лепкава и влажна като мъглата, скрила вече хълма,

когато с раздробена кост при минзухарите си тя се върна.

 

Лисичето докосна нежно, до него – тиха, като че ли заспа.

А то на глътки, с грапаво езиче от мъртвата си майка забоза.