Стихове от студената планина

Хан-шан

.

Питат ме за пътя до Студената планина.

Студената планина? Няма път, който води натам.

Дори през лятото снегът не се топи.

Но щом залезе слънцето, мъглата ослепява.

Как искате да ви помогна тук да стигнете

и да ми подражавате, да живеете като мен?

Сърцето и съзнанието ви не са подобни.

Ако вашето сърце е като моето,

можете да тръгнете на път към самия център!

 

 

.

Студената планина е къща

без греди и стени.

Шестте врати отляво и отдясно

са винаги отворени.

Холът е синьо небе.

Всички стаи са свободни и далечни.

Източната стена се сблъсква

със западната стена.

В центъра няма нищо.

 

 

.

Раждане и смърт. Ден и нощ.

Клокочеща вода и дремещ вир.

Пъпка и разцъфнал цвят.

Не мога да намеря точката,

в която те се сменят.

Дали едно към друго?

А ноздрите ми могат ли

да се обърнат наобратно?

 

Щом съзнанието ми съдържа бъкотии,

какво е моят поглед, ако не зацапване?

Спри ума си поне за момент –

всичко става прозрачно и ясно!

Блуждаещата мисъл полира тухла.

В тишината ще откриеш огледало!

 

 

.

Цветли листца кръжат след късния пролетен дъжд,

безплътен божи аромат покрива моите окърпани одежди,

простата свободна мисъл няма де да иде,

и отдъхвайки си на върха, аз гледам как облаците се завръщат.

 

 

.

Мисля си, че през последните двайсет години,

всеки път, щом тръгвах тихичко за вкъщи,

всички в манастира Куо-Чинг ми казваха: “Хан-Шан е идиот.”

“Аз наистина съм идиот” – им отговарях.

Ала моят отговор не можеше да разреши въпроса:

след като самият аз не знам какво е егото,

как могат другите да знаят кой съм аз?

 

 

.

Преди тридесет години се родих на този свят.

Скитах хиляди, десетки хиляди ли

по реки обрасли с гъсти зелени треви,

отвъд границите, където летят червените пясъци.

Аз варях еликсир в напразно търсене на вечния живот,

аз четях книги и пеех епоса на историята.

И сега се връщам у дома в Студената планина

да положа глава до потока и да измия ушите си.

 

 

.

Тук е мястото ми за почивка.

Това познавам като най-добро убежище.

Вятърът духа през боровете,

тук звучащи по-добре, отколкото наблизо.

Седнал под дървото, аз чета

Лао Дзъ, спокойно прелиствам страниците.

Десет години никакво завръщане –

забравих вече пътя, по който дойдох.

 

 

.

 

Наслаждавам се на своя велик будистки път -

той лъкатуши помежду растения и камъни,

природата на моето съзнание е волна и обширна,

и с мен са облаците бели, ден след ден!

Моят път не е отворен за света.

Сърцето ми е празно; неспособно да продума.

Сам седя на каменното си легло

и бялата луна изгрява тъй ярка и кръгла!

Съзнанието ми е като бялата луна,

чисто и прозрачно като огледало е,

с него нищичко не би могло да се сравни –

как бих могъл да създам и една метафора?

 

 

.

Аз седя и се взирам от този висок връх към всичко;

накъдето и да погледна, пространството е безкрайно.

Аз съм съвсем сам – не знае никой, че съм тук,

самотната луна се отразява в студеното езеро.

Долу в езерото всъщност няма никаква луна;

единствената луна е горе на небето.

Тъй и аз пея за теб този откъс от песента;

ала в самата песен всъщност няма никакъв дзен.

 

 

.

Планините са като прах,

Сумеру е синапено зърно,

великият океан е като капка –

зависи всичко от стандарта на съзнанието,

от което изникват семената на Буда.

Листата са покрили много богове.

Вие, които обичате Дхарма,

не забърквайте нещата – нито леко, нито силно.

 

Древните дървета вече са камъни.

Високите върхове са празнота.

Луната винаги е чиста и ярка.

Тук няма за какво да мислим за изток или запад.

 

Аз гледам чистия поток,

приседнал на канарата.

Съзнанието ми не зависи от нищо;

задълженията към света са си отишли.

 

 

                                   Превод от английски:  Едвин Сугарев