Стихове

Паул Целан

ФУГА НА СМЪРТТА

Черно мляко на утрото пием те вечер

и по пладне те пием и сутрин и нощем

ние пием ли пием

гроб в небето дълбаем дето място за лягане има

мъж дома обитава и си играе със змиите или пък пише

пише той додето се смрачава над Германия твоята златна

коса Маргерита

пише той после излиза пред къщата и звездите блестят той на

своите кучета свирва

свирва на свойте евреи кара ги гроб да дълбаят в земята

и разпорежда свирете сега за танцуване

Черно мляко на утрото ние пием те нощем

ние пием те сутрин по пладне те пием

ние пием ли пием

мъж обитава дома той си играе със змиите пише

пише той щом се смрачи над Германия твоята златна коса

Маргерита

пепелявата твоя коса Суламит ние гроб сред небето дълбаем дето

място за лягане има

Вика той вие тук по-дълбоко в земята дълбайте вие там по-сърцато

свирете и пейте

слага длан над револвера втъкнат в колана и го размахва а синеят

очите му

вие тук по-дълбоко забийте лопатите вие там още свирете и пейте

Черно мляко на утрото пием те нощем

и по пладне те пием и сутрин и вечер

ние пием ли пием

мъж обитава дома твойта златна коса Маргарита

пепелявата твоя коса Суламит той си играе със змиите

вика той я по-нежно свирете смъртта ви е публика тя е немски

маестро

вика той я свирете по-плътно с цигулките със звука като дим ще се

възнесете в небето

ще имате уютен гроб сред облаците там не е тясно там място за

лягяне има

Черно мляко на утрото ние пием те нощем

и по пладне те пием смъртта е немски маестро

ние пием те вечер и сутрин те пием ние пием ли пием

смъртта е немски маестро и са сини очите му

той с оловен куршум те пронизва той уцелва те точно

мъж обитава дома твойта златна коса Маргарита

свойта хайка от кучета подир нас той насъсква подарява ни гроб

в небесата

и си играе със змиите и сънува смъртта тя е немски маестро

твоята златна коса Маргарита

пепелявата твоя коса Суламит

МАРИАНА

В косите ти изчезна люлякът, парче от огледало е лицето ти,

от око към око се провлачва облакът, както от Содом към Вавилон:

като сух листак разпертушинва кулата и бушува в храстите от сяра.

Светкавицата трепва край устата – урвата с останки от цигулка.

Със заскрежени зъби някой тегли лъка – а колко по-красиво

тръстиката звучеше!

Тръстиката си ти, любима, а всички сме дъжда;

плътта ти несравнимо вино е, с дузини идем и го пием;

сърцето ти е лодка сред житата и ние я отправяме в нощта;

съсъд със синева – тъй леко ни прескачаш ти, а ние спим…

Тук пред палатката строен е баталионът, и те понасяме

пиянствайки към гроба.

Сега коравата монета на копнежа звънти на плочника на този

смахнат свят.

ЛОЕНА СВЕЩ

Монасите с космати пръсти отгръщат книгата: септември.

Със сняг Язон замеря кълнящите нивя.

С наниз от ръце гората те дари и мъртва ти пристъпваш по въжето.

По-тъмно се синее твоята коса, в дъжда напъпва лодка.

Жребче препуска по олющените пръсти –

отскача черна портата, аз пея:

как живяхме тук?

ГОДИНИТЕ ОТ ТЕБ ДО МЕН

През сълзите ми твоите къдрици се завихрят. Със синьото на твоите очи

трапезата на любовта постилаш: одър помежду лятото и есента.

И пием питие, което някой е приготвил –

и този някой не бях аз, нито ти, ни някой друг:

отпиваме от празното и сетното.

Вгледани в огледалата на дълбокото море по-бързо ястия един на друг подаваме

нощта е нощ, тя с утрото започва,

полага ме до теб.

ВЪЗХВАЛА НА ДАЛЕЧИНАТА

В дъното на твоите очи

живеят въжа на рибари от измамните морета.

В дъното на твоите очи

морето спази свойте обещания.

Тук аз хврълям

едно сърце, живяло дълго между хората,

дрехите си, блясъка на клетвата:

По-чер от черното, аз съм по-гол.

Едва като изменник аз съм верен.

Аз съм ти, когато аз съм аз.

В дъното на твоите очи

се скитам и бленувам за грабеж.

Едно въже се вплете в другото въже:

ние се разделяме прегърнати.

В дъното на твоите очи

един обесен удушава примката.

СПОМЕН ЗА ПАРИЖ

Помисли с мен: небето над Париж, големият есенен минзухар...

Ние купувахме сърца от цветарките:

те бяха сини, във водата разцъфтяваха.

В стаята ни почна да вали

и дойде съседът, монсеньор льо Сонж, хилаво човече.

Играхме карти, аз изгубих звездните очи;

ти ми зае косата си, аз я проиграх, той ни пречука.

Той излезе през портата, следван от дъжда.

Ние бяхме мъртви и можехме да дишаме.

ШАНСОН ЗА ЕДНА ДАМА В СЯНКА

Когато смълчаната иде и обезглавява лалетата:

Кой печели?

Кой губи?

Кой отива до прозореца?

Кой споменава името й пръв?

Той е този, който носи косата ми.

Той я носи в ръцете си, както се носи мъртвец.

Той я носи както небето носеше косите ми в годината, в която обичах.

Той от суетност я носи така.

Този печели.

Този не губи.

Този не отива до прозореца.

Този нейното име не споменава.

Той е този, който притежава моите очи.

Той ги има, откакто порти се захлопват.

Той ги носи на пръста си като пръстени.

Той ги носи като отломки от страст и сапфир:

той вече бе мой брат през есента,

той вече брои дните и нощите.

Този печели.

Този не губи.

Този не отива до прозореца.

Този споменава името и най-накрая.

Той е, който притежава онова, което вече казах.

Той го носи под мишницата си като вързоп.

Той го носи както часовникът най-лошия си час.

той го носи от праг на праг, той не го хвърля.

Този не печели.

Този губи.

Този отива до прозореца.

Този споменава името й пръв.

Този заедно с лалетата е обезглавен.

НОЩЕН ЛЪЧ

Най-ярко грееше косата на моята любима;

изпращам й ковчег от най-леко дърво.

Той е обгърнат от вълни като леглото на сънищата ни в Рим;

като мен носи бяла перука и с дрезгав глас говори;

говори като мен, когато до сърцата давам достъп.

Той знае една френска любовна песен, нея пеех през есента,

когато пътувах в страната на залеза и пишех писма на утрото.

Красива ладия е ковчегът, в леса на чувствата издялан.

И се спусках с него по течението на кръвта, когато бях по-млад от твоето око.

Сега си млада като мъртва птица в мартенския сняг,

сега той идва при теб и пее френската си песен.

Вие сте леки: ще доспите моята пролет докрай.

Аз съм по-лек:

аз пея пред чуждите.

ЦЕЛИЯТ ЖИВОТ

Слънцата на полусъня са сини като косите ти час преди изгрев.

Израстват бързо те – като трева над гроб на птица.

И тях привлича ги играта, на корабите на страстта от нас играна.

Върху варовиковите скали на времето и тях застига меч.

По-сини са слънцата на съня дълбок: един-единствен път и твоята къдрица бе такава:

а аз бях нощен вятър в продажния скут на сестра ти;

косите ти висяха в дървото над нас, ала теб те нямаше там.

Ние бяхме света, а ти бе храст пред портите.

Слънцата на смъртта са бели подобно на косата на нашето дете:

то изплува от прилива, когато ти разпъваше палатка върху дюната.

То изтегли ножа на щастието над нас с угаснали очи.

КЪСНО И ДЪЛБОКО

Злостна като златна реч започва тази нощ.

Ние ядем ябълките на немите.

Ние вършим дела, които друг охотно предоставя на звездата си;

намираме се в есента на нашите липи като замислено алено знаме,

като горящи гости от юг.

Ние се заклеваме в Новия Христос с прах да обручим прахта,

птиците със странстваща обувка,

сърцата си със стълба във водата.

Ние се заклеваме пред света със свещените клетви на пясъка,

ние се заклеваме с наслада,

ние се заклеваме гръмко от покривите на безсънния си сън

и веем бялата коса на времето...

Те крещят: вие богохулствате!

Ние отдавна го знаем.

Ние отдавна го знаем, но какво от това?

Вие смилате в мелниците на смъртта бялото брашно на предсказанието

и го поднасяте на нашите братя и сестри –

ние веем бялата коса на времето.

Напомняте ни: вие богохулствате!

Знаем го добре,

вината нека се стовари върху нас,

нека падне върху нас вината за всичките предупреждаващи ни знаци,

нека дойде бълбукащото море,

острият вихър на обрата,

полунощният ден,

да дойде онова, което никога не е било!

И нека човекът излезе от гроба!

КОРОНА

Есента кълве листата си от моята ръка: приятели сме ние.

Обелваме времето от ореха и го учим да върви:

то се връща обратно в черупката.

В огледалото е неделя,

в съня се спи,

устата казва истина.

Окото ми се свежда към пола на любимата:

ние се споглеждаме,

ние си казваме нещо тайно,

ние се любим – мак и памет,

ние спим като вино в мидите,

като морето под кървавия лъч на луната.

Ние стоим прегърнати на прозореца, от улицата ни гледат:

време е, нека се знае!

Време е камъкът да благоволи да цъфти,

за безспокойствието да бие сърце.

Време е да настане време.

Време е.

ТЪМНО ОКО ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ

Време на каменни каски. Все по-обилно избликват

къдриците на болката около лицето на земята,

пияната ябълка, покафявяла от дъха

на една греховна сентенция: красива и отричаща играта,

която те играят в грозния отблясък

на бъдещето тяхно.

Кестенът цъфти за втори път:

знак за оскъдно разгоряла се надежда

за скорошно завръщане на Орион:

блестяща звездна страст

на слепите приятели на небето

го призовава горе.

Оголено до портите на съня

самотното око оспорва.

Достатъчно му е да знае

какво се случва ежедневно:

на източния прозорец

му се явява нощем слабия

и странстващ силует на страстта.

Във влагата на нейното око потапяш своя меч.

КАМЪКЪТ ОТ МОРЕТО

Бяло сърце на нашия свят, без битка го загубихме днес, във времето на жълтеещия царевичен лист:

бе валчесто и гладко, тъй че лесно се изплъзна от ръцете ни.

И ни остана да предем новата, червеникава вълна на съня край пясъчния гроб на мечтата:

няма вече сърце, но я има на камъка косата там, в дълбокото,

бедната украса на челото му, замислено за миди и вълни.

Може би пред дверите на онзи град ще го въздигне нечия нощна воля,

източното му око ще съзре над къщата, където ние спим,

тъмата на морето покрай устните и холандските лалета в косите.

Те го предвождат с копия сега – тъй ние носехме мечтата, и тъй ни се изплъзна бялото

сърце на нашия свят. Тъй се появи и къдравата

прежда около главата му: странно руно,

красиво и заместващо сърцето.

О туптене, което идва и изчезва! В преходното се веят воали.

КОСАТА ТИ НАД МОРЕТО

Със златна хвойна твоята коса се носи над морето.

Тя побелява от него, затова я боядисвам каменно-синя:

това е цветът на града, където накрая бях влачен на юг...

Те ме завързаха с корабни въжета и на всяко опнаха платно

и ме заплюваха уста, обвити от мъгла, и пееха:

“О, ела отвъд морето!”

Ала аз изписах лодка на пурпурните си криле,

със стонове извиках бриза и отплувах преди те да заспят.

Трябваше да оцветя в червено твоите къдрици, но ги обичам каменносини;

о очи на града, където аз падах и бях влачен на юг!

Със златна хвойна твоята коса се носи над морето.

ТРЕПЕТЛИКО, листакът ти изглежда бял сред мрака.

Не побеляха никога на майка ми косите.

Глухарче, тъй зелена е Украйна.

Не се завърна русата ми майка.

Дъждовни облако, защо се бавиш на чешмата?

Майка ми за всички сълзи рони.

Звезда окръглена, ти вързваш златна фльонга.

С олово бе разкъсано на майка ми сърцето.

Дъбова врата, от пантите кой те изтръгна?

Благата ми майка не може да си дойде.

Превод от немски: Текла и Едвин Сугареви