Стихове

Цветан Бошев

 

 

ТОР ОТ ДУМИ

 

Когато бъда вече празен и дори димът от кладата цигари ме напусне,

подир душата ми, изтичала с опашка свита между кълките,

зеления каменояд ще заигравам на гудички с очите ми от перли сини,

ще се наливам с виното дъждовно, дрипавата сянка на снега ще хрупам.

 

Пръстта е клуб отворен денонощно. Все някога ще се отбиете тъдява

да се наприказваме за всичко, да поклюкарстваме, да си допием,

да се посмеем тихо по подземному, да помързелуваме на воля

и учтиво да посместим кости, ако някой брат до тишината слезе.

 

След хилядолетия палеонтолозите, онез къртици с къси панталонки,

ще лъскат черепа ми с четчица отвътре в палатките футуристични

и дълго ще се вглеждат в късото ми минало. А аз от от яд ще си умрирам,

че не оставих малко тор от думи – на мене жизнелюбеца, да им ухае.

 

 

 

 

ПАЗАЧЪТ НА ТУНДРАТА

 

                        На Здравко Пеев

 

Един приятел го нарисува,

почерпен, преди да си легне.

Персонажът не ще заинтересува

всекиго, но мене досегна.

 

Изведнъж съзрях насреща си

неговото всевелможие –

той видимо охранява нещо си,

от отговорността си заможен.

 

Стои хитро, простоват и скромен,

в рубашка, гамаши – съвсем гавазин.

От тундрата няма и помен

и от кого не е ясно, но я пази.

 

Стой до края! Сияй без почивка,

Твое мужишко Сиятелство!

И пази с тази хитра усмивка

тундрата на приятелството!

 

 

 

 

 КОМУНАЛНА УТРИН

 

Ах, как е тъжно, че не пия вече вино

и жълтия жълтък на хрисимото слънце,

ведно у чашата си не кандилкам

с червения - на лудата луна.

 

Главата ми не свети през очите

сред диханията в тъмната гора,

отронени листа не ме събарят

и не спя в снега до пролет.

 

С фъшкии не замерям конни полицаи,

не черпя богаташи - да ги унизя,

поетеси не прегръщам, сестрите мои шантави,

тънки манекенки не въртя на длан като вретена

и не брадясвам в песни безконечни.

 

Ах, каква е проклетия приятелите да се свършат,

като семките солени в джоба захабен

и каква досада е жена ми пак след векове

да захване да ми прави сладки.

 

И в същата претрезва комунална утрин

олющеното къщно огледало да профъфли:

“Това лице невесело, отде намери време

от толкова делириуми, та да остарее?”

 

 

 

 

ПОДИР ПРОКУДАТА ОТ РАЯ

 

Нещата се наместват, сестро, пътеката подрусва,

очите-шикалки лелеят липсващото чуждо;

пукнат хоризонт ме зобва и мигом се намусва,

като да съм саламандър, ходил по голяма нужда.

 

Колкото и да не домогвам дамарите на вещината,

ме срутваш с дъх на сенчест бъз, сиреч на самка;

тънеят ми ушите, плете ми се махалото в краката,

без изход от картината, през потрошената й рамка.

 

Зомби съм на неизхарчимото ти междуножие;

всеки ден протягаш ябълка, а суеверен до боязън

от божата прокуда, ожидам в едничкото ни ложе,

да кълниш у мен, през процеп от ребро изрязано.

 

 

 

МАЛЪК СЕМЕЕН БИЗНЕС

 

Тя тихо седи - съсухрена и лъчезарна

и цифри от пресметливата й главица

се стичат на листа и пръстите парват

на химикалка през тънката спица.

 

От монитора бъкат данъчни отчисления,

до въпросителна печалбата се изгърбва,

но се усмихва красиво, няма две мнения,

че клиентът трябва сладко кафе да сърба.

 

Той навежда плеша си на енциклопедик

под отворения капак на колата и бликове

тичат от отраженията на цвят – металик;

разплита кабели, дебне разгонени чипове.

 

Тя под бюрото му крие сандвич студен,

той притичва, отхапва и пак се залавя;

по-къс от франзела е всеки делничен ден,

нищо че сандвич без бира лесно задавя.

 

 

 

УХАНИЕ

 

Душата ми е празна и ухаеща

на корабен трюм,

след разтоварването на робите.

 

 

 

И ТИ ЩЕ СВЪРШИШ НЯКОЙ ДЕН...

 

„И ти ще свършиш някой ден, да те eба у живото!” -

един шоп тъй оповести възрението свое ядовито

и се смислих, как би могло да ми се отрази, защото

едно преместване на целия багаж до скритото

 

е разход и колко камиони ми трябват наведнъж,

отново себе си в комфорт отвъден да налучкам,

да продължа да се преструвам на отявлен мъж

и да не ми е на масраф промяната на случката.

 

„ И ти ще свършиш някой ден, да те еба у живото!”

рефрен ми стана в песента, пристресна ми дърмата,

отвори ми в длъбта, досадно мержелееща се квота,

и ме присети, че колко и да шетам с песен в необята,

 

все ще замлъкна, изпружил ноти и ръце и краци,

ще спихне гъстата мъглица от въздишките изкреяни,

лишен от имагинерност и от съпътстващото рацио...

„И ти ще свършиш някой ден, да те еба у живеенето!”

 

 

МЕНКАНЕ НА СТОЙНОСТИТЕ

 

Звънти доброто утро, цветята придобиват възраст,

под спомена, че са били омайни, ги подменям с нови,

без да се сетя – колко му е Градинският да дръзне

и мен да подмени, щот прецъфтял съм до основи.

 

Отминал съм си апогея, и някак си по вярна служба,

на навика робувам да обитавам под небето място,

ама дали се вграждам в новопоникването чуждо,

сметка не си давам и се турям, ненужно коренасто.

 

Мамка му, май прекалявам да съм неприлично  жив,

сменят се сезони и спихната ми визия не е на мода,

бях искрометен, бях даже на цъфтежа коректив,

но препотънах в менливата взискателна природа.

 

 

 

БЛЯН ЗА ГЛОБАЛНО ЗАТОПЛЯНЕ

 

На северния полюс спя на сипки снежни глътки,

най-много бяла меца да ме будне със фелацио,

и да отида зян до на прераждането идна врътка -

закопано изкопаемо от предната цивилизация.

 

Свирукам си насън мотивчета фолклорни,

невям за етноса, към който съм принадлежал,

фалшификат сред ледовете стиропорни –

петно от хлорофил сред блатна лужна кал.

 

Ах, що не дебаркира някоя най-южна булка -

ледунката ми да стопи, екватора си да разпаше,

да се гмурна в кокошарника й като невестулка

и да е глобално разпердушинването наше...

 

 

 

 

ОКАТА СЛЕПОТА

 

Тъкмо сдрах до парцал портмонето си -

звонк да найда за слепеца до светофара -

го мернах как бройка в канче монетите

и шари с моливче по листа на календара.

 

Стана ми криво, че аз съм незрящия

и с бяла тояжка съдбата почуквам,

а тротоара не зная отде се хваща,

а наде води - въобще не ми пука.

 

Сврях си колата под сенник на кръчма,

от първата бира дълбоко въздъхнах;

мехурчетата й пукнаха като сухи съчки

в оджака ми черепен и дим ме лъхна.

 

Тъй животецът - в прижуменост тотална,
        ще си мине - ослепотен на всяка крачка;

но окат за ближния - в битка  батална,

зрящото в мен, ще съумея да се доизхрача.

 

 

Тези стихове са от блога, който моят приятел Цветан Бошев тихо и подмолно си е открил, та да си думат с Бога на сънищата, паметта и усуканото ни, навървено битие – и да тешат съвместната си самота там, в Южна Африка, проклинайки неверните съдумници като моя милост, дето са ги загърбили и забравили. Ето ви го сега – с последните му стихове и с меденобакъреното му змействане – възправил се в цял ръст, все тъй подиграващ смъртта, все тъй истински, все тъй жив.

 

Е. С.